Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (20)

20

Всеки бухал от „Уейвърли“ знае, че съветникът му действа изцяло в негов интерес. Нали така?

Съдейки по изражението на Далтън в мига, в който Изи влезе в офиса му, човек би казал, че са минали два часа от уречения час, а не едва пет минути.

— Извинете ме, че закъснях — каза Изи и се зачуди как така непрекъснато се налагаше да се извинява на този пич.

— Заповядайте, седнете — Далтън кимна към блестящия кожен стол. Достолепно разположен зад бюрото си, той приличаше на театрален дебютант, комуто е поставена задача да играе „неумолима строгост“.

Преди три часа Изи дремеше на семинара по европейска история и се прозяваше неконтролируемо, докато се опитваше да не мисли за Джени, лочейки тройното си еспресо. Предната нощ беше твърде превъзбуден, за да спи, и стоя до три, ето защо едва се бе надигнал от леглото си тази сутрин, когато алармата иззвъня в седем. Бързината, с която Джени свикна да язди Кредо, се оказа впечатляваща. Изи беше убеден, че тя ще се уплаши и ще си позволи най-много да погали коня, но Джени се метна върху него и макар да изглеждаше искрено ужасена, успя да язди в тръс почти четирийсет и пет минути. Боже, тя беше страхотна! Сутринта провери няколко пъти имейла си под конферентната маса в залата по история, с надежда да види съобщение от Джени, с което тя му казва кога ще се видят отново. Вместо това обаче получи само поканата на Ерик Далтън да се яви в офиса му преди обяд. Какво, по дяволите, щеше да иска?

Беше решил, че Далтън просто го проверява заради изпитателния срок, който му бяха поставили, след като го сгащиха в стаята на Кели след вечерния час. Това сега му се виждаше толкова отдавна. А и не свързваше тази нощ с Кели; не я помнеше като нощта, в която те двамата почти го направиха, а като нощта, в която за първи път докосна Джени — седнал на леглото й, пиян до козирката. Тя ухаеше толкова хубаво тогава — на сън, портокали и паста за зъби — че му се бе приискало да заспи до нея…

Изи се върна в настоящето и погледна към Далтън. Винаги бе имал усещането, че този човек е подмолен. Беше го наблюдавал как се държи с момичетата — сякаш не може да повярва и да се нарадва на късмета си, че е заобиколен от всички тези великолепни мацки, които пърхат около него, готови на какво ли не. Беше чул и слуховете за него и Брет.

— Изи — Далтън опря длани и заговори бавно, сякаш говореше на събеседник с недоразвит ум, — знаете ли какво означава пробация^[1]?

Изи се престори, че не забелязва покровителствения тон на Далтън и се запита дали това е някакъв тест. Или тоя нещастник просто има нужда понякога да се изживява като корав пич.

— Означава, че нямам право на повече грешки, ако не искам да бъда изключен.

— Благодаря ви — Далтън се облегна на стола си и сключи ръце пред себе си като купол. — Трябва да ви кажа, че получихме няколко рапорта, според които нарушавате пробацията си.

— Нарушавам я? — невярващо попита Изи. — Как? Не съм направил нищо. Кой ви каза, че съм?

— Получихме няколко рапорта — повтори Далтън равнодушно, — че пропускате учебни часове.

— О, така ли? И от кого ги получихте? — Изи се сети за деня, прекаран с Джени в гората заради проекта по рисуване. Тя имаше свободни часове и той толкова много искаше да я види, че пропусна лекцията си по история на изкуствата. Но в този клас групата беше огромна, лекцията се провеждаше в мрачната „Бъркман-Майър“ аудитория, а проф. Джонсън винаги се държеше така, сякаш за учениците беше привилегия да присъстват в часовете му и ето защо никога не си правеше труда да проверява присъствието им. Но ако професорът не беше го докладвал, то тогава кой би могъл да е?

— Анонимно — Далтън определено симулираше твърдост, защото знаеше, че не разполага с нищо сериозно срещу него. Изи започна да се отпуска. — Знаете, че не можем да ви изключим заради слух, наистина, но можем да ви поставим под допълнително двуседмично вътрешно наблюдение и ако допуснете провинение в рамките на този срок, дори аз няма да съм способен да ви помогна.

„Все едно пък ще чакам помощ точно от теб“, на Изи му се прииска да отвърне. Вместо това изръмжа недоволно, осъзнавайки, че бостънското пътешествие е планирано за следващия уикенд. „Риц“ и Джени. Джени с маска и сексапилен костюм — всичко звучеше толкова изкушаващо…

— Не разбирам. В това няма никакъв смисъл. Не съм направил нищо. Не може ли просто да ме оставите на мира?

— Правилата са си правила. Знаете какво означава пробация. Трябвало е да бъдете по-разумен.

— Правилата са си правила — повтори замислено Изи. — Хм. Това звучи малко смешно, казано от вас. — Изи говореше с равен тон, като следеше лицето на Далтън за реакция. Тоя беше се добрал до работно място в малък частен пансион и още през първата седмица се бе опитал да свали една — или повече? — невръстни ученички. В Кентъки за такова нещо би бил уволнен и налаган на голо, докато не проумее как да се държи като джентълмен. Но ето го него, застанал тук, целият в дисциплина и праведност. Изи хвърли око към табелката „ЕРИК ДАЛТЪН“ на бюрото пред себе си и взе да разсъждава, колко лесно би било „ЕРИК“ да се превърне във „ФРИК“^[2] с помощта на съвсем малко боя.

Стаята потъна в мълчание за няколко дълги и неловки минути, но Изи с любопитство изчакваше отговора на Далтън. Най-накрая той се прокашля дипломатично и каза:

— Нямам представа какво намеквате, но ако бях на ваше място, нямаше да се притеснявам за другите, а щях да се концентрирам върху себе си и върху възможните варианти да не бъда изключен.

— И защо се правиш на толкова корав? — попита Изи. Далтън определено страдаше от някаква извратена необходимост да се прави на властен и да мачка разни нисшестоящи ученици по пътя си.

— А ти защо се правиш на тъпак? „Уейвърли“ е най-свястното нещо в живота ти, така че по-добре се стегни и престани да си прецакваш бъдещето. — Думи, които Изи би чул от някой от братята си. С тази разлика, че и тримата бяха по-големи от Далтън, но въпреки че се отнасяха с Изи като с мързеливо дете, не си позволяваха високомерна снизходителност като неговата. Какъв му беше проблемът на този?

— Благодаря ви за съветите, г-н съветник — кимна Изи и стана да си върви. — Трябва да се явя в столовата за обяд. Не искам някой да докладва, че съм го пропуснал.

OwlNet Email Inbox

To: [email protected];

[email protected];

[email protected];

[email protected];

[email protected];

AlisonQuentin @ waverly.edu; [email protected];

VerenaArneval @ waverly.edu

From: [email protected]

Date: Понеделник, септември 16, 17:43

Subject: Посвещаване

 

Мои най-скъпи красавици от „Кафе Съсайъти“,

Ритуално посвещаване и пица соаре ТАЗИ ВЕЧЕР. Жизненоважно за всички, които имат желание да запазят мястото си в клуба и да присъстват на мероприятието в Бостън следващия уикенд.

„Дъмбъртън“ 303, 20 часа. Бъдете точни.

Г-н Пардий, т.е. сеньор Суонки, е купил билети за филхармоничния концерт тази вечер (освен това е изпратил цветя на г-жа Пардий — явно се опитва да стопи ледовете). Щастливата двойка няма да се прибере преди полунощ. Благодаря ти, Сейдж, за всеотдайното шпиониране!

Ще поръчаме пица от любимото ни място — „Ритолис“, разбира се.

Забележка: Дрескодът е късо, тясно и предизвикващо сърдечен пристъп облекло.

Упадъчно ваша:

Т.