Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (25)

25

Добрият бухал никога не заговорничи… но злият би могъл

Рано привечер Джени и Изи се бяха настанили удобно на една уютна маса в „Балтазар“ — оживената изискана бирария в Сохо, в която сервитьорите дори не трепваха с мигли, ако някой поръча цяла гарафа пино ноар^[1]. Джени се облегна назад върху тапицираната с червена кожа пейка и попи с наслада атмосферата на тъмното помещение с дървена облицовка, високи тавани и Изи, седнал до нея. Масите бяха близо една до друга, претъпкани с добре облечени любители на модерния живот, които загряваха с аперитиви за предстоящата вечер в града. Гигантско и много старо парижко огледало висеше над главите им. Поръчаха си стекове с пържени картофи и Джени отпи от чашата вино.

— Ще изляза навън, за да си прегледам съобщенията. Искам да съм сигурен, че Далтън не се е обаждал, за да ме провери или нещо такова — Изи завъртя с досада очи. — Ей сега се връщам. Не изяждай всички картофи без мен, ОК?

— Нищо не обещавам! — Джени докосна косата си, за да се увери, че баретата й не се е свлякла и отникъде не се показват наелектризирани коси. — Бленувам отдавна тези картофки.

— Веднага се връщам — отвърна той и я целуна бързо по устните, които просто бяха създадени за целувки! Колко добре се чувстваше насаме с Джени извън кампуса, без да се притеснява, че Кели ще разбере. Изи си проправи път през плътно наредените маси, като си каза, че непременно трябва да отиде някой път с Джени в истинска парижка бирария. Сърцето му подскочи като си я представи за миг в парижкия апартамент на неговите родители — легнала на малкото френско легло, напълно гола.

Той излезе на шумната улица Сохо и изведнъж се озова насред тълпи от забързани хора, отдали се на вечерно пазаруване, помъкнали кафяви хартиени чанти „Блумингдейлс“ и елегантни черни торбички „Барнис“^[2]. Отне му само секунда да разпознае момичето, застанало пред него, облечено в бохемска кашмирена туника с колан върху морскосиня рокля от шифон, чието застъпващо се деколте беше на път да се отзастъпи. Изи допусна, че изразът на неговото лице е много подобен на шокирания вид на Тинсли, когато тя се обърна и го видя. Какво по дяволите правеше Тинсли тук? Тя бързо възвърна самообладанието си и свали цигарата от усмихнатите си червени устни.

— Мислех, че си в изпитателен срок.

Изи се загледа в нея и внезапно се сети, че на излизане от гората преди няколко дни двамата с Джени бяха мярнали Тинсли. Значи тя все пак ги беше видяла.

— Пак ли ще ме издадеш?

Тинсли присви грижливо гримираните си очи. Дръпна от цигарата още веднъж, докато подбираше внимателно думите си.

— Знам, че си с Джени. Видях я вътре. Но знаеш ли какво? — лицето й доби самодоволно изражение и Изи стисна юмрук в джоба си. — Твоята сладурана беше и с друг онази вечер. Е, как ти се струва сега малката ти приятелка?

Един момент. Моля? За миг стомахът на Изи се сви, но после осъзна от кого идва информацията — от коварната Тинсли, вбесена, че вече не е център на внимание.

— Майната ти. Не вярвам на нито една твоя дума. — Той отвори вратата, за да се върне вътре. — Имаш сериозни проблеми, знаеш ли?

— Не само аз — сладко му се усмихна в отговор Тинсли. Усмивка, от която Изи изтръпна.

Докато отиваше към Джени, той се помъчи да се успокои. Искаше да се наслади на остатъка от вечерта и да забрави за онази ревнива кучка отвън. Разбира се, че би говорила така за Джени, която беше сладка и мила, и искрена — три качества, които никой никога не би приписал на Тинсли.

— Бързо, сядай! — Джени грабна ръката му и го дръпна в сепарето. — Виж!

Изи обърна глава и погледна през прозореца, убеден, че ще срещне дяволските очи на Тинсли, вторачени в тях. Вместо това обаче съгледа Тинсли да върви надолу по улица „Спринг“, хванала интимно някого под ръка. Далтън.

— Мислиш ли, че ни видяха? — попита Джени, загрижена за изпитателния срок на Изи.

Той кимна, все още загледан навън.

— Сигурно са ни видели, но аз имам идея — отвърна той замислено.

Идея, която определено щеше да използва, за да детронира Далтън.