Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (12)

12

Един бухал от „Уейвърли“ може да изглежда на толкова години, на колкото се преструва, че е. И обратното

Странноприемница „Уейвърли“ се намираше на известно разстояние пеша от кампуса и Брет съжали, че е обута във високите заострени обувки от зелена змийска кожа, които изглеждаха секси, но й убиваха ужасно. В новата си черна права пола и ултраженствена блуза с бухнал ръкав и в бледокоралов цвят, Брет се почувства изненадващо щастлива, че се е запътила към „спешната среща на Светата Троица“, без значение колко тъпо звучеше това. Закле се пред себе си да се държи добре и мило с Тинсли. В края на краищата, благодарение на нея се отърва суха от оная история с екстазито, докато тя беше прекарала цялото лято с мисълта, че е изключена — трябва да се е чувствала зле тогава, въпреки всичките южноафрикански левенти около себе си, а и сега, след като се завърна и откри, че е тотално изместена от Джени. Брет все още не беше чула шушукания зад гърба си, че е една невероятна лъжкиня от Ню Джърси, така че може би беше добре да се помири с Тинсли.

Тя пристъпи към лобито на заведението, подмина огромното прашно пиано и се насочи директно към бара. Тъй като това беше най-близкият до кампуса хотел и общият му вид на повехнал разкош пасваше идеално на Академията, в него често отсядаха родителите на учениците. Барът очевидно бе прехвърлил златните си времена и се бе установил в период на бавен упадък. Сега вътре нямаше почти никой, като изключим Тинсли и Кели, вече настанили се в дървено сепаре в ъгъла, с три напитки пред тях.

— Амаретото ти — поздрави я Тинсли и посочи единствената все още пълна чаша. Брет се плъзна до Кели, която приличаше на филмов продуцент или собственик на галерия, с изумрудено зеления си копринен топ и късата жилетка с едно-единствено копче, закопчано точно под гърдите. Вълнистата й руса коса беше прибрана назад с две старинни златни шноли. Би била напълно перфектна, ако лицето й не бе така измъчено, все едно лишено от обичайната си доза десетчасов разкрасяващ сън.

— Вие сте супер, мацки! — Брет грабна чашата си и отпи. Коктейлът беше силен, точно както го обичаше, но все пак потръпна след първата си глътка. Тинсли беше облякла обикновена черна тениска с къс ръкав и дънки, а устните й грееха в червено (червило „Герлен“, както винаги), но излъчваше около себе си аурата на кинозвезда, успяла да се измъкне от папараците за едно бързо питие. Брет се облегна на дървената пейка и хвърли поглед към окачените в рамки на стената мастилени миниатюри на „Уейвърли“, правени през XIX век.

— Толкова отдавна не сме били тук. Липсваше ми.

— Май и прахът не е бърсан оттогава — Кели задуши влажния въздух, — но плебеите нямат избор.

Кели отново надигна чашата си и Брет забеляза, че вече почти нищо не е останало в нея. Уау. Явно приемаше раздялата с Изи доста тежко.

— Как беше денят ти, Кели? — неловко попита Брет и Кели замръзна, сякаш заподозря, че тя се кани да я съжалява.

— Добре. Ще оцелея… Но нека не говорим за Изи известно време, ОК? — Кели отправи скръбен взор към приятелките си и тъжно завъртя кичур руса коса около пръста си. — Да приказваме за други неща.

— За други момчета, искаш да кажеш? — додаде Тинсли, допи коктейла си и се измъкна от сепарето. — Ще трябва да започнете беседата без мен, аз отивам да си взема още едно.

Брет беше едва на първата чаша, а вече се чувстваше леко замаяна.

— Как е Д-пичът? — изведнъж попита Кели.

— Д-пич? — повтори Брет. — Моля те, това звучи като прякора на някой трагичен DJ или на извратеняк, който си пада по големите цици.

— Е, пада ли си? — Кели облегна лакти върху масата и се наведе напред. — По жени с големи цици?

— Определено не — изпъчи Брет напред семплите си дарби. — Тези тук приятелки му се виждат напълно достатъчни.

— Добре ли ги познава? — изкиска се Кели и захапа тънката коктейлна сламка, а кубчетата лед потракваха в празната й чаша.

— Добри приятели са вече, мога да кажа — Брет си играеше със златните си обици. Първата половина от питието й беше я ударила директно в главата и я накара да се разприказва повече от обикновеното. „Ето така се създават проблемите“, помисли си тя. По някаква причина си припомни една нощ от първата им година в „Уейвърли“, когато трите си бяха купили ръжени крекери, шоколади и меки бонбони, и се бяха промъкнали в къщичката на игрището. Някак бяха успели да запалят гигантския грил на въглени, който понякога се използваше при пикници, да опекат меките бонбони маршмелоус и да си направят от онези вълшебни шоколадови сандвич-бисквити, с които така добре изпиха бутилката червено вино. Всичко е винаги по-вкусно и очарователно, когато целият кампус спи.

Брет почувства прилив на топли дружески чувства към Кели и тъкмо се канеше да добави още нещо за Ерик, когато Тинсли се появи отново, заедно с възрастния барман, който се влачеше зад нея, крепейки табла с три чаши и бутилка шампанско.

— За какво е всичко това? — изписка Кели от радост. Тя обожаваше шампанско; то беше единственото нещо, което правеше баловете и сватбите поносими. След като барманът се оттегли, Тинсли каза:

— Аз черпя. Мисля, че трябва да вдигнем тост за първата си женска сбирка и за създаването на тайното ни общество! — Кели отбеляза, че мъжете в бара ги зяпат и се опитват да доловят разговора им. Но това не само не я потисна, но и я накара да се почувства предизвикателна и сексапилна. Не би отказала мъжко внимание точно в момента, пък макар и от страна на похотливи застаряващи алкохолици.

— Наздраве! — Кели вдигна чашата си и я чукна с тази на Брет. „За теб, Изи“, помисли си, докато отпи. После си наложи да го изхвърли от ума си.

— И така — каза Брет с кискане, очевидно резултат от вече подействалото шампанско, — какво се предполага да прави едно тайно общество?

— Според мен достатъчно е членовете му да могат да излизат, да си говорят и да правят това, което ги кара да се чувстват предизвикателни и сексапилни — предположи Тинсли.

— Нещо като „Силни момичета“^[1]? — скептично попита Кели. — Трябва ли да си горим сутиените? Щото моят така или иначе не ми трябва — тя се изхили и посочи почти плоския си гръден кош.

— Схващам идеята на Тинсли — каза Брет, с което изненада Кели. Въпреки чудесната идея да се върнат към нормалното поведение на най-добри приятелки, тя си мислеше, че напрежението помежду им все още се усеща. — Бриана каза, че всеки път, когато скъса с момче, получава толкова силна подкрепа от приятелите си, че почти не усеща негативните емоции.

Бриана беше готината по-голяма сестра на Брет — тази, която работеше в списание „Ел“ и на която Кели постоянно се подмазваше ей така, за всеки случай, ако един ден тя случайно реши да се отърве от невероятните си дизайнерски дрехи. Всичко става на този свят, знае ли човек…

— Да го наречем „Кафе Съсайъти“^[2]? — вметна Кели. — Това име не ви ли навява мисли за групичка момичета, която се е събрала на задушевно място, пие, разисква сексуални въпроси и обменя женски оплаквания и съвети? В Париж, например, през двайсетте?

Тинсли и Брет се усмихнаха пияно една на друга и Кели определено усети как ледовете между тях се топят. „Не е ли прекрасна тази момичешка сила, хм?“ мислеше си тя, а главата й бе някак странно олекнала и може би малко замаяна.

— Харесва ми — каза Тинсли. — За срещите си може да се контим и да идваме тук или пък да си организираме мини салони в стаята! Без грам момче наоколо, което да ни досажда. — Тя отметна коса и отправи към останалите заразителна усмивка.

— Колко интересно… само като споменеш думата „секс“ и вече се чувстваш по-секси, не е ли така? — отбеляза Брет.

— Разкажи нещо пикантно от лятото, Тинсли, сигурно имаш един куп вълнуващи неща за споделяне! — Кели се приближи към нея, като умираше от нетърпение да чуе за всяко едно нейно приключение до момента на завръщането й от нищото. — Откъде се сдоби с този зъб на акула?

— О, Кедо… — замечтано промълви Тинсли. — Беше ни водач в Южна Африка. — Тя се облегна назад и затвори очи, което й придаде много драматичен вид. — Няма да повярвате колко секси беше, целият в мускули… Всеки път, щом ме погледнеше или докоснеше, имах чувството, че ще експлоадирам. Караше ме да се усещам толкова… дива и свободна. — Тинсли потрепери, сякаш самият спомен за Кедо беше наелектризиращ. — Той ми беше вторият. — Тя отвори едно виолетово око, за да види реакцията им.

— Вторият?! — възкликна потресена Кели. Не беше успяла да стигне дори наполовина до това за цяло лято, и то, при положение че дори имаше гадже!

— Преди да срещна Кедо, се порадвах на малко флиртче с един холандски колежанин в Кейп Таун. Приличаше на бейзболиста Дерек Джетър, само че по-млад и с акцент. Но в сравнение с Кедо беше кръгла нула.

Брет потри ръце. Макар Тинсли да не беше казала, че е правила секс, можеше да предположи, че е било така. Не се въздържа и се запита наум, какъв ли й беше проблемът, че толкова време не желаеше да се раздели с девствеността си… Тинсли беше успяла да го направи с цели две супер яки момчета само за едно лято? А ако Брет не можеше да го направи с Ерик, то с кого тогава изобщо би могла?

— Ние с Изи никога не сме го правили. Странно ли е? — внезапно се обади Кели.

— Не — отвърна Брет, едновременно с Тинсли, която каза „Да“. Това им се стори особено смешно.

— А ти, Би? Щом си зарязала Джеремая, на кого си хвърлила око сега? — Тинсли повдигна една от извитите си тъмни вежди. Брет почувства, че се изчервява и смутено се прокашля.

— Ами аз, знаеш, мисля да не се занимавам с момчета известно време. Прекалено много ме разсейват.

— Е, хайде, и с какво ще се занимаваш? С момичета? — Тинсли се наведе към масата, а очите й трескаво блестяха. — Или може би с мъже?

Брет я погледна право в очите.

— Това тепърва ще се разбере — Брет беше убедена, че ако Тинсли някак е узнала за нея и Ерик, досега да е намерила начин да хвърли бомбата пред всички момчета или пред цялата столова или пред декан Меримаунт например. Тинсли беше известна със способността си фино да предизвика цунами от клюки. — Пък и може би трябва да припомня, че в правилника на „Кафе Съсайъти“ изрично се споменава: „Никакви гаджета“.

— Гаджетата са нещо различно от мъжете — каза Тинсли с прозявка и изви гръб като котка. — Мъжете са препоръчителни.

— Защо не отидем да си вземем пица? — прекъсна ги Кели. — Умирам от глад.

Думите на Кели, чиято очевидна и сериозна загуба на тегло издаваше нарастващ проблем, незабавно омиротвори двете момичета и ги подтикна към действие.

— Разбира се — каза Тинсли, довърши шампанското и постави деликатно чашата си върху леко лепкавата маса. — Да тръгваме.

— „Колониъл“? — попита Брет. — Или „Ритолис“? — Тя с удоволствие би погълнала нещо солидно, което да попие ликьора в стомаха й, а тези две пицарии бяха съвсем близо.

— „Ритолис“. Там има повече атмосфера — отсече Тинсли, като под „атмосфера“ явно имаше предвид италианските момчета, които работеха там. Те бяха наследници на семейния бизнес, който съществуваше в Ринклиф от цяла вечност, а мястото беше традиционно любимо на женското население на „Уейвърли“. По всяко време в „Ритолис“ имаше поне по трима млади мъже, до един мургави, мускулести и божествени.

— Глупав въпрос — каза Брет и трите се разхилиха. Излязоха от странноприемницата, оставяйки щедър бакшиш за бармана върху масата. Брет не беше осъзнала колко е гладна, докато не влязоха в пицарията и ароматният топъл въздух не ги обгърна.

— Ммм — промърмори Тинсли и потърка стомах. После сръчка с лакът Брет при появата на красавеца, който приближаваше към тях с менюта в ръка.

— Какво ще искате, девойки? — попита Тинсли.

— Ами например него — прошепна Кели една идея по-високо. „Браво“, помисли си Брет.

— Ще разгледате менюто или сте готови да поръчате? — попита момчето и им се усмихна с разбиране. Изглеждаше на седемнайсет, с гладка маслинена кожа и тъмни очи с най-дългите мигли, които Брет беше виждала. Той дори успя да я накара да забрави за Ерик Далтън за няколко секунди.

— Три диетични коли засега — поръча Тинсли и го дари с една от високоволтовите си усмивки, — за другото не сме решили все още.

— Няма проблем. Ще се върна след няколко минута.

Вътре беше топло и Брет вееше с менюто пред лицето си, след което си припомни как миналата година, точно след първото голямо състезание по лакрос^[3], двамата с Джеремая бяха се срещнали с Изи, Кели, Тинсли и Хийт тук. Наложи се бързо да поръчат втора пица, защото момчетата изгълтаха първата за секунди. Двамата с Ерик никога нямаше да могат да излизат така с приятели, помисли си тя малко тъжно. Но пък щяха да могат едни по-различни неща, далеч от поглъщане на пица, докато момчетата се опитват да пуснат люта чушка в питието си. Това щеше да е нейната първа истинска любовна афера, с много по-висока стойност. Тинсли и Кели бяха започнали да обсъждат слуха, че цялото италианско семейство от пицарията било особено надарено и се чудеха дали те двете могат или не могат да го докажат. Сервитьорът се върна и Тинсли си поръча пай с повече сирене и никакви гъби.

— Земята вика Брет — пред лицето на Брет се размаха елегантната ръка на Тинсли. — Ехо, има ли някой тук?

Брет не отговори. Очите й бяха фиксирани върху платинената верижка на дясната китка на Тинсли. Напрегнато се взираше в нея. Това не беше ли… на Ерик? Изглеждаше абсолютно същата като онази, която Брет го беше забелязала да носи, когато ходиха в Нюпорт. От прапрадядо му. Как, за бога, беше възможно да стигне до Тинсли?

— Готина гривна — отбеляза Брет, опитвайки се да владее паниката в гласа си. — Откъде я имаш?

— О, моята откачена леля Елинор ми я даде миналия път, когато се видяхме — отговори Тинсли и изви китка, за да се полюбува на бижуто. — Вече съвсем е изкрейзила и си раздава нещата на всеки, който се завърти покрай нея. Сдобих се и с това прелестно перлено колие.

Хм. Колко вероятно бе тези две уникално редки и скъпоценни платинени гривни от прастари времена, които си приличаха като две капки вода, да се окажат едновременно в незначително градче като Ринклиф? Малко вероятно.

 

 

OwlNet Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Четвъртък, септември 12, 21:43

Subject: Девойчета и философи

Ерик,

За мен беше голямо удоволствие да се запознаем тази сутрин. Прочетох разказа, който спомена. Имам греховно ефирна рокля в стил двайсетте, която напълно би подхождала на една героиня на Фицджералд… Мислех си, че може да ти е приятно да ме видиш с нея някой път.

Колкото и да съм щастлива от завръщането си в добрата стара „Уейвърли“, понякога ме обзема болезнено желание да усетя твърдата градска настилка под краката си. Случвало ли ти се е да ти се прииска да изчезнеш и да се затвориш в луксозен хотелски апартамент, излежавайки се в леглото до обяд, докато поръчваш „Дом Периньон 1958“^[4] от румсървиса?

Хм, мисля, че блажените мечти са поредното общо нещо между нас…

Т.

 

 

OwlNet Instant Message Inbox

БретМесършмит: Тъкмо довърших една бутилка шампанско и знаеш ли какво? Мисля, че вече няма нужда да го даваме толкова бавно. Кога ще те видя?

ЕрикДалтън: Брет, мислех си…

БретМесършмит: Хубави неща, надявам се.

ЕрикДалтън: Работата е там, че според мен това вече не е добра идея. Глупаво е. Съжалявам.

БретМесършмит: Какво???

ЕрикДалтън: Може би трябва да проведем този разговор очи в очи?

ЕрикДалтън: Брет, тук ли си още?

БретМесършмит: Има ли някоя друга?

ЕрикДалтън: Разбира се, че не. Но е хубаво да се върнем към чисто професионалните отношения учител — ученик. ОК?

ЕрикДалтън: Ехо?

ЕрикДалтън: Брет?

БретМесършмит: Да, сър. Мисля, че разбирам. Перфектно даже.