Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (14)

14

С малко повече козметични усилия дори един гъсок от комиксите ще се превърне в секси бухал

Тинсли влезе в столовата на „Уейвърли“ десет минути преди да приключи вечерята, напълно наясно с факта, че всички очакват появата й. Залата за хранене беше внушително и красиво място — високи катедрални тавани с орнаменти, ярки стъклописи по прозорците, огромни дъбови маси и тежки тапицирани дъбови столове, които някои от по-дребните момичета с мъка придвижваха. Входът на залата беше точно срещу бюфета за храна, т.е. с влизането си човек трябваше да прекоси цялото това огромно пространство пред стотици погледи, докато най-сетне стигне до таблата си и после се заеме с пилешкия кордон бльо или каквото там има за вечеря. Тинсли не се поколеба и за миг, за разлика от повечето, които бяха наясно с дългия мъчителен маршрут до удобното прикритие на огромните пластмасови контейнери за овесени ядки.

Тя попи атмосферата, а очите й сканираха професионално масите, за да открият приятелски лица. Забеляза Бени, Брет и момчетата на една от дългите маси край камината, която обичайно заемаха. Кимна към тях, като се стараеше да не гледа към Брет, и продължи към бюфета.

Тинсли взе една от бежовите пластмасови табли и забеляза пред себе си Хийт Феро, който чакаше да му подадат чиния, поръсена с димящ пармезан. Гледката на стегнатия му задник, облечен в кафяви винтидж панталони „Лакост“ със златна линия отстрани, я накара да се усмихне. Тя пристъпи плътно зад него и преди той да успее да се обърне, каза в ухото му с гърлен глас:

— Познай кой е, иначе ще ти се смали…

Хийт се засмя, протегна се за чинията си и я постави върху таблата.

— Никога няма да успееш да ме заблудиш с този глас, Тинсли. Чувам го в сънищата си. Ако искаш да надникнеш в панталоните ми, само кажи…

Тинсли изръмжа и Хийт се обърна, като лениво примигваше със зелените си, осеяни със златни точици очи, докато накрая ги фокусира върху ябълковочервените й устни. Тинсли опря бедрото си до неговото и плъзна таблата към подноса с грах. Лон Баруза, в бяла престилка и висока бяла шапка, стоеше зад стъклото и ги очакваше с гигантска лъжица, надвесена над огромната тенджера с грах. Беше стипендиант от Чикаго, когото Тинсли харесваше и винаги срещаше с удоволствие. Въпреки че му се налагаше да разлива грах в чиниите на разглезени богати дечица, Лон беше много по-готин от останалите работници в кухнята.

— Виждам, че днес отговаряш за граха — каза Тинсли. — Повишение след вчерашното царевично пюре?

— Нее — каза Лон, който, макар че излизаше с Триша Рикен, определено се радваше да подаде чиния с храна на Тинсли, — всъщност е понижение. Хванаха ме да пуша по време на почивката вчера, затова само грах оттук нататък за мен.

— Това е добре — каза Тинсли. — Вчера си взех от пюрето, единствено за да ти кажа „Здрасти“. Иначе предпочитам грах.

Докато Лон й подаваше чинията над бюфета, тя му се усмихна подкупващо и се огледа за Хийт, който се беше придвижил към бюфета за сандвичи, очевидно раздразнен от разговора й с него. Тинсли се засмя на себе си. Едно от най-големите удоволствия в живота й беше да флиртува с момчета пред други момчета. Това ги караше да осъзнаят, че нямат никакви права над нея. Тя плъзна таблата си до тази на Хийт, който се бореше с неудобните щипки за хлебчета и се правеше, че не я забелязва. Най-накрая се предаде и взе хлебчето с ръка.

— Ужас — каза Тинсли. — Това съоръжение е поставено тук целенасочено, за да не могат такива като теб да мачкат хорската храна с мръсни ръце. — Тя ловко хвана щипките и постави с тях хлебче в чинията си.

— О, не те видях. Мислех, че все още сваляш Баруза — каза Хийт с иронична изненада. За Тинсли беше ясно, че на него всъщност не му пука особено. Хийт беше мъжкото й превъплъщение, което също като нея отлично знаеше кога да се усмихне обезкуражаващо и кога да намигне палаво. Ако някой тук изобщо оценяваше тръпката в безобидните флиртове, то това беше той.

— Съжалявам, сладурче. Никога повече няма да говоря с други момчета. Доволен ли си? — Тинсли забоде един препечен зеленчуков бургер с дългата вилица и го пусна в чинията си. Откак баща й направи документалния си филм за кланиците, тя не можеше да яде какъвто и да било вид червено месо. Отвращаваше я. За съжаление обаче решението да се лиши от кожени дрехи не дойде така лесно.

— Сърдиш ми се само защото не те допуснах до тайния ни клуб — намигна й Хийт през рамо, докато се насочваше към машината за сода, след което взе чаша и смеси две безалкохолни напитки в нея. Тинсли го последва и напълни чашата си с диетично „Пепси“.

— Едва ли. Вече имам собствен таен клуб. Само за момичета.

— Уха! И какво ще правите? Ще се гъделичкате и ще се кикотите? Само по бельо? — Хийт облиза устни при така описаната картина.

— Не, заниманията ни ще са малко по-изтънчени. И по-пикантни.

— О, наистина ли? — попита Хийт, заинтригуван от идеята. — А може би тайните ни клубове трябва тайно да се срещнат? На някакво еротично място без ограничения. — Хийт звучеше шеговито в началото, но лицето му постепенно доби замечтан вид, като че внезапно бе визуализирал пищен купон, на който Тинсли, Джени и другите момичета се замерваха със скъпи пухени възглавници, облечени само по бикини и сутиен, и с небрежно разпилени коси. — Например в Бостън. Ще наемем няколко апартамента в „Риц-Брадли“.

Тинсли постави чашата си върху таблата. Представи си два огромни луксозни апартамента в Риц, с отворена врата между тях, през която сноват момичета в къси вечерни рокли с ресни и момчета в официални костюми, минават покрай подноси с елегантни чаши шампанско и си разменят изискани прегръдки.

— Това би могло да е най-великата идея, която ти е хрумвала някога, Феро.

— Може всички да сме маскирани — продължи Хийт, — като в „Супер приятели“.

— Вече се лигавиш.

— Сериозно. Не си ли гледала оная серия на „Ориндж Каунти“^[1], в която Самър се беше облякла като Жената чудо? Това беше най-сексапилното нещо на света! — Хийт свали таблата си и огледа преценяващо Тинсли. — Ще бъдеш невероятна Жена чудо. Разполагаш с подходящо тяло. И коса. — Той се възползва от момента и се пресегна, за да докосне дългите черни кичури на Тинсли. Тя отблъсна ръката му, въпреки че с удоволствие се видя като героиня от комикс, със синьо-черна коса и с миниатюрен секси костюм, разбира се.

— А „Риц“ ще бъде нашата Лига на справедливостта — добави Хийт.

— Лига на справедливостта? — тя го погледна неразбиращо.

— Ами, щабквартирата ни. Базата ни. Центърът на нашите мисии.

— Започваш да ме плашиш. Не може ли да останем сериозни за минута? Трябва да направим това, идеята е супер!

Тинсли взе сребърни прибори от пластмасовите чаши и погледна към масата с приятелите им, които вече приключваха с храната. Кели махна към тях с ръка.

— Абсолютно съм съгласен — ентусиазира се Хийт. — Следващия уикенд, в „Риц“. Резервираме съседни апартаменти.

— Маскирани. Но не като супер герои — добави тя бързо, забелязала вълнението на Хийт, — а просто като… холивудски звезди.

Тинсли дяволито се замисли за роклята, която планираше да облече за срещата с Далтън в Ню Йорк — съблазнителен коралов шифон, плътно прилепнал корсаж и къси ресни, деликатно посипани със сребристи мъниста.

— Имай ми доверие! — убеждаваше я Хийт. — Няма нищо по-секси от трикото на Жената чудо!

— Може, може. Но ще заложа на нещо още по-изкушаващо.

— Невъзможно е да съществува такова — поклати глава той.

— Трябва да призная, че досега не съм виждала тази страна от личността ти, Хийт.

— Коя страна?

— Налудничаво-детската.

Хийт се престори, че ръмжи ядно към нея и каза:

— Само не казвай нещо лошо против комиксите. Имам високо мнение за теб и не искам да го развалям.

Тинсли се усмихна. Харесваше й как Хийт не се страхува, че може да бъде взет за глупак. А вълнението му от трикото на Жената чудо беше просто очарователно. Някой ден като нищо би потърсила такъв само за да му причини сърдечен пристъп. Тя се огледа наоколо и видя, че Бени, Кели, Алън и Тийг гледаха към тях и изглежда се чудеха защо не идват на масата.

— Хайде да седнем. Ще говорим за това по-късно, Батман.

— Сега ти се лигавиш — предупредително каза Хийт. — Ти върви, аз отивам за бисквитки.

Тинсли се приближи сама до масата и забеляза, че Кели гледа тъжно към другия край на залата. Проследи погледа й и видя повода за това скръбно лице: Изи. Беше седнал на една маса с Джени, Алисън Куентин и някакви други ученици. Всички се смееха гръмогласно.

— Добре ли си, Кей? — попита Тинсли, докато поставяше таблата си на масата.

— Джени каза, че между тях няма нищо… — пред Кели имаше недокоснати чинии.

— Знам.

— Но аз съвсем не съм толкова сигурна — добави Кели. — Ти?

— Разбира се, че няма нищо — отговори Тинсли. Как би могло да има? Джени беше ниска и доста непропорционална — гърдите й бяха гигантски! Тинсли погледна отново към масата с прехвалените „артисти“. Изи гледаше възторжено към Джени, усмихваше се и примигваше доволно с тъмните си мигли. О-хоо. Тинсли познаваше този поглед. Това беше погледът на пълно, тотално обожание, с който той я беше обгръщал през онази вечер в Аляска; същият негов поглед, който тя впоследствие ревниво бе улавяла десетки пъти върху Кели. Но между тези двамата там сега със сигурност ставаше нещо. Или скоро щеше да стане, Тинсли беше убедена.

— Аз просто… — прекъсна Кели съзерцателния си унес, вдигна вилицата си, а после пак я остави.

— Аз просто бих се радвала, ако не го виждам постоянно и всеки ден, нали знаеш… Тъкмо когато си помисля, че вече съм добре, той пресича двора пред мен или сяда да вечеря под носа ми, заливайки се с Джени от смях — Кели посочи с жест към масата в другия край на залата.

Тинсли изведнъж си спомни, че в сряда следобед беше видяла Изи и Джени да излизат от гората и в ума й се бе запечатал особено конспиративният им вид. Това копеле. Какво точно правеше той — разбиваше сърцето на Кели заради тази простачка? Как смееше? Тинсли присви очи, докато наблюдаваше как Изи е зяпнал дребосъка до себе си. Дори от такова голямо разстояние си личеше, че двамата се намират в техен собствен свят. „Не за дълго, обаче“, би добавила личния си коментар тя.

— Сигурно ти се иска внезапно да изчезне, а? — предположи Тинсли.

— Да — Кели забоде парченце броколи и се зае да го изследва.

„Добре“, помисли си Тинсли, „може пък и това да стане“.

OwlNet Instant Message Inbox

БретМесършмит: Май вече може да спреш да отбягваш стаята ни, Дж.

ДжениХъмфри: Откачила съм.

БретМесършмит: Значи вие с Изи не сте…

ДжениХъмфри: Не… нищо още не е станало, но нали знаеш…

БретМесършмит: Мда.

ДжениХъмфри: Беше мълчалива снощи.

БретМесършмит: Всичко свърши. Официално.

ДжениХъмфри: О, толкова съжалявам. Окей ли си?

БретМесършмит: Да… но имаш ли нещо против да ме питаш отново по-късно, за да сме сигурни?

ДжениХъмфри: Разчитай.