Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (16)

16

Бухалите от „Уейвърли“ никога не изоставят задълженията си, освен ако нямат много, много основателна причина за това

„Уважаеми г-н Далтън,

Опасявам се, че повече не бих могла да ви помагам в офис задълженията Ви. Ще продължа, разбира се, работата си в Дисциплинарната комисия като префект на класа, тъй като съм сериозно ангажирана със задълженията си в тази позиция. Благодаря Ви за разбирането.“

Брет погледна бележката, написана с полегат почерк върху една от лимоновозелените й картички за кореспонденция с монограм. Не беше ли прекалено лично да ги използва? Дали просто да не му прати имейл? Не, не, много по-подходящо би било да сложи край на злощастната им история с бележка, написана върху скъпа хартия с гравирани инициали БЛМ в горния ъгъл. Може пък това да го накара да се зачуди какво ли е второто й име, сърдито се замисли Брет. А и така беше почти като героиня от роман на Джейн Остин — наранена жена с толкова изтънчен нрав, че намира сили да пише учтиво писмо на мъжа, който я е оскърбил. Не изпитваше гняв. Просто се чувстваше победена и безполезна. Ако Ерик не бе искал да се случи нещо между тях, имаше хиляди удобни начини да прекъсне още отначало тази връзка. Но той я беше окуражавал, нали? Брет се мразеше, че така отчаяно си търси оправдания и се чудеше дали изобщо е имало връзка, или всичко е плод на нейното въображение.

„Не е вярно“, каза си тя, докато пресичаше кампуса в посока „Стансфийлд Хол“ — отключен, но както обикновено, притихнал през уикенда. Спомни си, че при първата си среща с Ерик Далтън го беше взела за ученик. Брет не можеше да се отърси от усещането, че дори и в самото начало, когато той се правеше на смутен от факта, че е привлечен от нея, дори и тогава не полагаше никакви опити да го скрие. Не, това съвсем не беше случаен флирт — той я покани на вечеря, качи я на личния си самолет до личния си дом в Нюпорт, чакаше я с две чаши на яхтата си. Налива й вино, пали й свещи, изпраща автомобили с шофьор за нея, а накрая я покани да прекарат нощта заедно и съблече дрехите й… Това не бяха действия на мъж, който се страхува, че постъпва неразумно.

Тя изтрака с токчетата си по трите мраморни стъпала към офиса му, а после спря, защото чу приглушени шумове и мека музика отвътре. Тихомълком постави бележката си точно пред вратата и на пръсти се прокрадна назад по коридора.

Час по-късно слънцето се спускаше ниско в следобедното небе, а Брет все още бродеше из кампуса безцелно. Беше великолепен завършек на ден от циганското лято, а тя беше прекалено потисната, за да влезе вътре и да прекара съботата сам-сама в библиотеката, без поне едно готино момче, с което да си разменя съобщения.

Брет си избърса патетично носа с опакото на ръката. Не беше говорила с Джеремая от седмица; от Черната събота насам, когато той я беше хванал да излиза от яхтата на Далтън на пристанището. Внезапно й прималя, като си помисли колко хубаво би било, ако могат отново просто да се разхождат, да пушат „Парламент“ и да се присмиват взаимно на семействата си. Осъзна, че й е мъчно дори за бостънския му акцент, който само седем дни по-рано намираше за адски досаден.

Без да се замисля, Брет остави обувките си „Джими Чу“^[1] да я отведат по пътеката в северния край на кампуса „Уейвърли“, към старото гробище. Кели намираше, че е абсурдно някой да харесва подобно място за разходки, но там времето сякаш бе спряло — най-съвременният паметник датираше от хиляда осемстотин и някоя година — и двамата с Джеремая винаги го бяха намирали за много уединено и романтично, едновременно далеч от главния път и потънало в обятията на гората. Не беше близо — отвъд главния портал на „Уейвърли“. Припомни си колко развълнувана беше в онази нощ, когато колата на Далтън дойде да я вземе. Тя поклати глава в опит да забрави глупавата си инфантилност и вместо това се съсредоточи върху прекрасния слънчев следобед.

Тъкмо когато премина през масивната ръждясала желязна порта, Брет забеляза познато атлетично тяло, облегнато на покритата с мъх каменна стена. Дъхът застина в гърлото й. Джеремая. Уау. Някак бе успяла да го материализира само с мисълта си?

Джеремая погледна нагоре, стреснат от шума на нечии стъпки и примигна невярващо при вида на Брет. Тя се поколеба за миг, несигурна дали може да го приближи, но тогава видя дружелюбната усмивка, която заигра на устните му.

— Хей! — каза той и я огледа щастливо от горе до долу. Брет вдигна над челото си златистите рамки на тъмните очила и се опита да не се изчервява. Спря на няколко крачки от Джеремая, без да знае трябва ли да го прегърне, или не.

— Хей — поздрави го тя на свой ред. — Мислех, че днес имаш мач.

— Не, беше снощи. Убихме ги. Тренерът ме изкара на четвъртината — Джеремая поруменя от скромност и се отлепи от каменната стена. — Радвам се да те видя отново.

— Аз също — смутено призна Брет.

— Как си? — широко разположените му сини очи блестяха от възторг. Брет осъзна, че неволно се е унесла от познатия свеж аромат — той винаги ухаеше така, сякаш току-що излиза от душа. Ритна една туфа трева и се настани горе върху стената до него, а краката й се люлееха на няколко педи над земята.

— Сега вече съм по-добре — тя сви рамене и го стрелна изпод плътната червена завеса на косата си, забелязвайки загрижената му гримаса. — Но съм сигурна, че не искаш да знаеш за това.

— Как би могла да си сигурна, без да си ми дала шанс да узная? — Джеремая се облегна върху лактите си, а дългите кестеняви кичури паднаха назад и откриха лицето му. — Аз съм добър слушател.

Всъщност той беше фантастичен слушател: търпелив и винаги погълнат от разказите й. Само че щеше да е не само абсолютно тъпо да споделя точно с него сърдечните си терзания, но и абсолютно егоистично. От друга страна, Джеремая беше най-добрият, най-искреният човек, когото тя бе срещала — ако действително не искаше да знае, нямаше да я пита. Брет пое дълбоко въздух и се загледа към рушащите се надгробни паметници пред тях.

— Аз просто… ами, аз не бях на себе си напоследък — каза тя, като дискретно го държеше под око между гъстите си мигли. — Обзе ме нещо като внезапен пристъп на лудост и, хм, не знам… не знам ти какво знаеш… — Брет спря, почувствала се отвратена и засрамена от себе си.

— Е, да кажем, че знам основното — окуражаващо й се усмихна той, — клюките летят бързо. Главното в тях е, че си изгубила ума си по прочутия, очарователен г-н Далтън. — Джеремая се прокашля: — Оттук нататък следва да разказваш ти.

— Да, това е удачно обобщение — сухо се засмя Брет. — Глупава история, наистина… Отначало просто започнахме да прекарваме повече време заедно и изглежда той успя някак да ме убеди, че наистина ме харесва. — Брет въздъхна и качи крака върху каменната стена. — Докато не получих онзи ден съобщението му, което гласеше нещо от сорта, че всичко е било чудесно, но приключва. — Тя въздъхна отново. — И това е всичко.

Джеремая изпусна продължително дъха си, като че ли го беше задържал, докато слуша Брет.

— Е, искаш ли да чуеш професионалното ми мнение?

Тя се засмя. Беше изненадана, че споделя случилото се с някого и изпитва такава приятна лекота. Или пък се чувстваше така заради Джеремая?

— Да, моля.

— По начина, по който го виждам аз, всичко с твоето въображение е наред и не страдаш от халюцинации. Очевидно Далтън си е падал по теб — и защо не? Ти си г-ца Брет Ленор Месършмит — най-умното, сексапилно и талантливо червенокосо момиче в „Уейвърли“ от времето на Рита Хейуърт насам. Разбира се, че не е могъл да ти устои. — Джеремая се усмихна и въпреки че тонът му беше дружелюбен, Брет долови леки нотки на горчивина. — До момента, в който не е осъзнал, че нарушава сериозно закона, както и всяка възможна точка от етичния кодекс на учителя. Припомнил си е, че ти си на шестнайсет, а той е възрастен, т.е. отговорността е негова.

В този миг Брет се сети как Джеремая я беше завел във „Фенуей Парк“ за мача на „Ред Сокс“. Родителите му имаха билети за страхотни места, почти над терена — толкова близо до играчите, че почти се усещаше мирисът на потните им тела, неприятен и сексапилен едновременно. Докато тя съсредоточено наблюдаваше неустоимо привлекателния централен нападател, една топка, запратена извън игрището, стремително полетяла към главата й. Брет не я беше забелязала до секундата, в която Джеремая се пресегна и я улови с голи ръце, малко преди да се забие в лицето й. Всички около тях започнаха да го поздравяват за светкавичната реакция, но той не им обърна грам внимание — интересуваше го само дали тя е добре. А сега, дори след всичко случило се между тях, Джеремая продължаваше да е толкова сладък, внимателен и мил, колкото беше и преди.

— Рита Хейуърт е била в „Уейвърли“?

— Не — каза Джеремая, — но това беше единствената неточна информация в изречението.

Брет усети, че на лицето й грейва глупава усмивка и веднага се престори, че вади камъче от обувката си. Не можеше да повярва колко по-добре се чувства само след десет минути, прекарани с него.

— А ти беше ли… ъм, знаеш… правихте ли… — започна той тихо, а после съвсем млъкна.

— Дали спах с него? Не! — Брет видя, че думите й определено предизвикаха облекчение у него.

Боже, ами ако наистина беше го направила? Вместо досегашното съжаление за пропуснатия секс с Ерик, във всяка нейна клетка внезапно се промъкна неистова радост. Каква ужасна грешка щеше да бъде това! Брет потръпна, въпреки горещия следобед.

Час по-късно те все още лежаха по гръб върху каменната стена и си говореха, съзерцавайки късчетата синьо небе между жълтеещите листа. Брет рязко се изправи и погледна часовника си.

— Трябва да се връщам заради сбирката на тъпото „Кафе Съсайъти“ — каза тя ядно. — Но ти благодаря, че изслуша брътвежите ми… Беше ми хубаво да говоря с теб отново. Дори и за това.

Брет примигна с котешките си очи към Джеремая. Надяваше се той да разбере колко силни угризения изпитва тя, задето го бе наранила, но така или иначе нямаше намерение да повдига този въпрос сега. Не и в такъв прекрасен ден.

— О, я кажи нещо за този ваш клуб? Говорих с Тийг Уилямс миналата седмица и той спомена някакво пътуване до Бостън… — Джеремая ритна с пети каменната стена. — Мислех да се включа, ако няма да е проблем за теб.

— Напротив, би било чудесно — усмихна се тя.

— Окей, тогава. А сега… сигурна ли си, че не искаш да му изкарам ангелите на тоя? — Джеремая скочи бързо от стената и направи прав десен във въздуха. — Да събера няколко приятелчета от отбора, с които да го навестим вкъщи? — пошегува се той.

— Благодаря — отвърна Брет през смях, — но няма нужда. — Тя се плъзна надолу по стената и се приземи с леко залитане точно пред Джеремая, който й подаде ръка за опора. — Благодаря ти! — прошепна тя отново и преди той да успее да каже и дума, обви ръце около него и зарови глава на гърдите му в бърза прегръдка. Тялото му се стегна от изненада и той нежно потупа гърба й, преди да се отдръпне.

— Никога недей да се ядосваш, ако нещата между теб и такъв задник не потръгнат добре — каза той меко. — Това ще означава, че си прекалено добра за него.

— Хм, определено смятам, че психоаналитиците губят ценен кадър в твое лице — каза Брет и осъзна, че през цялото време, докато стояха прегърнати, тя беше спряла да диша. — Ще те видя скоро, нали?

Джеремая се усмихна, но тя не успя да разчете мислите му.

— Да. Забавлявай се тази вечер — той се обърна и се отдалечи, а Брет потри ръце и тръгна към „Дъмбъртън“, за да се приготви за първата среща на тайния клуб. Чувстваше се замаяна и объркана, но за разлика от по-рано днес настоящото объркване беше далеч по-приятно.

OwlNet Instant Message Inbox

АлънСтЖирар: Бира преди вечеря? При Кратера?

ХийтФеро: Става.

АлънСтЖирар: Бюканън ще дойде ли?

ХийтФеро: Тц, той е в едно от неговите настроения. Слуша Наталия Мърчант^[2] по цял ден и се муси.

АлънСтЖирар: Дано да му мине до бостънското приключение. Не би го пропуснал, нали?

ХийтФеро: Майтапиш ли се? Да остави Кели в лапите на животни като нас? Няма начин!