Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (28)

28

Интелигентният бухал разбира, че да живееш с някого не означава да го познаваш

Тази вечер целият кампус жужеше развълнувано около вестта за оставката на Ерик Далтън. В секундата, в която имейлът от декана се появи в пощите им, всеки вече имаше собствено мнение за това, защо са изритали Далтън, макар Кели да беше сигурна, че знае истинската причина: очевидно Брет беше разбрала за Тинсли и Далтън.

Кели бутна вратата към столовата и се сблъска с опияняващата миризма на препечен боб. Мексиканска вечер. Страхотно. Тя постави ръка върху стомаха си, сякаш за да се убеди, че все още е плосък, и се заигра с падналото деколте на бледочервената си кашмирена блуза. Въпреки че сега Тинсли беше останала единствената й приятелка, Кели не можеше да не изпита удовлетворение и заради Брет. Само се надяваше, че те двете няма да се удушат взаимно в съня си; само това искаше сега.

— Можеш ли да повярваш!? — Кели се завъртя и видя зад себе си Тинсли, която изглеждаше необичайно обезпокоена. Въртеше трескаво копчетата на копринената си викторианска блуза с висока яка. Тялото й беше почти изцяло покрито и въпреки това всички момчета я зяпаха… На Кели й идеше да й оскубе косата от ревност.

— Е, хайде, не е толкова изненадващо — Кели намести гривната си, — знаеше, че Брет все някога ще отвърне на удара.

Тинсли я погледна свирепо, а после бавно се усмихна.

— Значи все пак е била Брет, нали?

— Ами, трябва да е тя — двете момичета тръгнаха да си вземат храна, — защо иначе Далтън ще подава оставка? Освен ако не е решил, разбира се, че не може да се справи с жена като Тинсли Кармайкъл — Кели сподавено се изсмя.

— Със сигурност нямаше никакви оплаквания онази вечер — отвърна й Тинсли.

— Говори ли вече с него?

Тинсли взе таблата си. Никога не би го признала пред друг, но голяма част от интереса й към Далтън се дължеше само на факта, че го отнема от Брет. Ако този фактор не беше налице, би изчезнало и желанието й да флиртува с него. Вчера не беше й хрумнало да му пише имейл, за да го пита какво става, тъй като всъщност това изобщо не я интересуваше. Време беше да направи следващия си ход.

— Не — каза тя.

— А ще го направиш ли? — Кели потракваше с нащърбените си нокти по пластмасовата табла, докато чакаха на опашката за мексиканското обедно меню.

— Такос, пфу… гадост — Тинсли сбърчи нос. — Изглежда ще я караме на салата тази вечер.

Тя се насочи към бара със салати и Кели я последва, като все още очакваше отговор на въпроса си. Тинсли обаче изглежда мислеше за друго. Не можеше да си представи по-тъп момент да съобщи на Кели лошите вести — насред столовата и пред цялото население на „Уейвърли“ — но искаше да го направи, преди да се приберат в стаята си тази вечер, за да бъде подготвена. Стисна червените си устни и каза:

— Има още нещо, което трябва да знаеш.

— Какво? — Кели взе една бяла чиния, все още топла от съдомиялната, и застанала от другата страна на салатения бар, започна да трупа купчинки прясно измити зелени листа в нея. Тинсли остави таблата си.

— Наистина съжалявам, че се налага аз да ти го кажа, но не искам да го научиш от някой друг — тя пое дълбоко въздух и Кели се вторачи в нея с нарастваща тревога. Очите им се срещнаха над стъклената витрина. — Джени и Изи определено са заедно.

— Какво? — Кели замръзна с голямата лъжица в ръка. Температурата на тялото й мигновено спадна с двайсет градуса, а ръцете й се навлажниха от студена пот. Тя пусна дървената лъжица обратно в купата. — Това не може да е вярно.

Тинсли бързо вдигна таблата си и мина от другата страна на бара, за да се приближи към Кели, която сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Съжалявам, Кели, наистина! Но е вярно. Видях ги в Ню Йорк.

— Но това не означава, че… — гласът на Кели се изгуби. Съжалителният поглед на Тинсли можеше да означава само едно — че това наистина е вярно. Изи харесва Джени? Тази скарида? Тези деформирани гърди? Наистина ли? Джени я беше уверила, беше се заклела, че няма нищо между тях! Тази лъжкиня! — Тинсли, как е възможно да го е направила? Та ние живеем заедно! Говорим си всеки шибан ден! Как е могла да не ми каже?

Тинсли докосна ръката на Кели.

— Сигурно не е искала да те вбесява.

— Тази кучка! — Кели потрепна и видя, че държи вилицата си така, сякаш се кани да прободе някого. Ако Джени искаше да се събуди жива утре сутринта, най-добре беше да си намери друго място за спане.