Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (3)

3

Един бухал от „Уейвърли“ никога не губи самообладание, дори когато е истински вбесен

Брет Месършмит стоеше пред вратата на стая 303. Острите боти в цвят слонова кост стягаха пръстите на краката й. Чуваше отвътре дрезгавия сексапилен глас на Тинсли, който саркастично констатира, че Брет е заела твърде голямо пространство в гардероба. Брет препрочете бележката, която новата й съквартирантка Джени беше написала на бялата дъска на вратата и цялото й тяло потръпна при мисълта, че ще види Тинсли отново. „Честит вторник! Вечеря днес след практиката? Дж.“ Джени беше толкова… искрена и чиста! Основната й цел беше да се чувства щастлива, а не да се прави на готина; тя сякаш пет пари не даваше кои са родителите ти и дали са от Ню Джърси или Ист Хемптън. Като цяло беше толкова различна от Тинсли, колкото изобщо бе възможно. Брет не спираше да се безпокои, че е само въпрос на време, докато Тинсли информира целия кампус за произхода на семейството й. Самата тя беше разпространила версията, че родителите й имат биоферма в Хемптън, но истината беше, че баща й уголемява гърди и прави липосукции, за да изкара парите си, а майка й се радва на мебелите в дневната си в Ръмсън, Ню Джърси, тапицирани по нейна воля в крещящи леопардови и тигрови дамаски.

Дори и да не бяха изхвърлили Тинсли от Академията по вина на Кели или Брет — никоя от тях не беше я натопила, въпреки че и двете прекараха лятото убедени, че другата го е направила — Брет знаеше, че Тинсли ги обвинява. Тя поклати глава като боксер, който се готви за битка, и отвори тежката дъбова врата.

Тинсли стоеше по средата на стаята, висока и слаба като топмодел, облечена в копринена рокля без презрамки в тюркоазено зелено под червено-кафявото униформено сако на „Уейвърли“. Брет не вярваше на суеверни безумия като аури, енергии и прочее, но със сигурност можеше да каже, че от Тинсли се излъчваше нещо.

— Така, такаа — хладно каза Тинсли. — Радвам се да те видя, Би.

Брет приглади дънковата си пола, докато се колебаеше дали трябва да отиде и да я прегърне. Досега никога не беше си имала работа с хора, които са й ядосани, особено пък такива, които съвсем лесно биха изкарали наяве най-дълбоките ти мрачни тайни — ей така, за забавление.

— Както обикновено, изглеждаш супер, Тинс.

Кели леко се прокашля и плъзна дебелия си учебник в черната ученическа чанта „Прада“. Косата й беше прибрана в обичайния кок, добил небрежно рошав вид след края на тренировките, а хокейният й екип беше скупчен пред гардероба. Брет беше пропуснала тренировката днес, оправдавайки се с мускулни схващания — тренер Смайл се дразнеше от всякакви извинения, свързани с месечния цикъл — за да се мотае около „Стансфийлд“, с надеждата уж случайно да срещне Ерик Далтън на излизане от офиса. Не извади късмет.

Ерик беше не само учител и съветник на Дисциплинарната комисия, но и най-невероятният… мъж…, когото Брет бе срещала. Миналата седмица, след голямото състезание в Черната събота, тя беше абсолютно убедена, че е готова да му подари девствеността си. После се уплаши, избяга от яхтата на Ерик и директно налетя върху бившето си гадже Джеремая, който учеше в близката Академия „Св. Луций“. Ууупс.

— Ще ви оставя да се видите на спокойствие — промърмори Кели и се отправи към вратата. На Брет наистина й се искаше Кели да не си тръгва. Въпреки че нещата между тях се бяха обтегнали напоследък, тя малко се страхуваше да остане насаме с Тинсли. Ами ако вече беше казала на Кели, че Брет е просто едно обикновено момиче от Джърси? Ако бяха стопили ледовете помежду си, присмивайки се на идиотския яркочервен цвят на косата на Брет? Ако Тинсли прогори дупка в душата й с налудничавите си виолетови очи?

— Благодаря, че ми помогна с багажа, Кей! — Тинсли сви сочните си устни и й изпрати превзета въздушна целувка, преди да затвори вратата зад нея. Брет се чудеше дали Кели ще подслушва отвън, както самата тя беше направила. Вероятно.

Куфарите „Луи Вютон“ на Тинсли бяха струпани върху старото й легло, а в ъгъла, където момичетата обикновено криеха кофата за боклук, беше набутано едно провиснало походно легло. Отгоре се виждаха омотаните на топка одеяло и чаршафи на Джени. Една от възглавниците й беше на пода.

Тинсли гледаше Брет, изправена в другия край на стаята. Острото й малко носле беше алено, почти колкото безумно боядисаната й коса, което Тинсли разпозна като знак за нервност. Какъв й беше проблемът? Можеше да симулира поне леко вълнение от срещата със старата си най-добра приятелка, завърнала се там, където й е мястото. Беше й спасила задника, в края на краищата… къде остана благодарността? Уважението? Раболепното подмазване? Беше се завърнала от другото полукълбо на Земята, за бога, не от съседната столова!

— Изглеждаш бледа — първа каза Тинсли.

Брет доближи бюрото си и метна блейзъра „Уейвърли“ върху стола.

— Не ми е добре — отговори престорено тя.

Тинсли дръпна ципа на кожения плик за дрехи и извади оттам един куп шифон и коприна. Тръгна с него към гардероба, присвивайки прилежно гримираните си очи към Брет, след което плъзна встрани нещата й, за да освободи място. Това навя на Тинсли спомен за всички онези дни, в които трите представяха фалшиви разрешения от родителите си за дневен отпуск и хващаха влака, за да отидат на шопинг в „Барнис“ и бутиците в Сохо. Тя съзря сребристата рокля „Мисони“^[1], която Брет беше задигнала от „Сакс“ под вещото й ръководство. „Да те вземат дяволите!“, искаше й се да изкрещи, „Трябва само да ми се извиниш и да ми поцелуваш задника, и отново ще бъдем приятелки!“. Но Брет просто стоеше там неподвижно и поглаждаше с пръст златните халки на лявото си ухо. От какво пък би могла да е сърдита тя?

— Още ли си с Джеремая? — попита Тинсли най-накрая.

— Не, това приключи — Брет се покашля и си наложи да прогони от ума си Ерик Далтън. Тинсли притежаваше почти свръхестествената способност да предусеща тайните, а веднъж доловила нещо подозрително, започваше да рови, докато не открие и последния сочен детайл.

— О, нима? И коя е следващата жертва? — целенасочено подхвърли Тинсли, докато си мислеше за г-н Далтън, за сексапилните му сиви очи, за платинените му копчета за ръкавели с монограм и за начина, по който Кели й беше подхвърлила да пита Брет за него. Тя познаваше приятелките си и знаеше отлично какво означава това. Ерик би трябвало да е голямо попадение за едно затворено момиче от Джърси като Брет.

— Това тепърва ще се разбере — Брет се обърна и започна да събира книгите си. — Виж, аз отивам да уча с Бени, минах само да си взема някои неща — излъга тя.

Тинсли се скова. Брет предпочиташе учебниците и конското лице на Бени Кънингам вместо най-добрата си приятелка, завърнала се след дълго отсъствие!?

— Добре, и без това мислех да видя какво правят Брендън и Хийт — равнодушно каза Тинсли. Те със сигурност щяха да бъдат доста по-щастливи, че я виждат. Грабна огромната си чанта „Прада“ в цвят мандарина и се насочи към вратата. — До после.

Трясна вратата зад себе си, разпръсквайки момичетата, които подслушваха, и след миг чу как отвътре Брет промърмори: „Кучка“. „Кучка?!, помисли си Тинсли, докато слизаше надолу. Чудесно. Нека видим какво има да каже прекалено-готиния-за-учител г-н Далтън по въпроса за кучките“.

OwlNet Instant Message Inbox

ТинслиКармайкъл: Кво ще кажеш за тоя новия супер готин пич?

БениКънингъм: Високия ли, от Сиатъл? Изглежда изкушаващо, но е новак — тъпо, нали?

ТинслиКармайкъл: Неее, пичът определено не е новак. Казва се Далтън или нещо подобно…

БениКънингъм: ОМГ, говориш за Г-Н Далтън? Учител по история е, плюс съветник в ДК.

ТинслиКармайкъл: Мисля, че е съветник и на мен.

БениКънингъм: Ах, ти, кучко J. Чух, че двамата с Брет били доста близки на последната среща на ДК.

ТинслиКармайкъл: Хм, интересно…

Owl Net Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Вторник, септември 9,15:14

Subject: Нов телефон

 

Здрасти, лютива тиквена поничке,

Получих писмото ти миналата седмица. Все още съм удивен от имейла. Невероятно!

Дан се установи в Евъргрийн. Все още не е постъпил в болница заради алкохолно натравяне, менингит или носталгия, значи може би всичко ще е наред.

И така, ти искаш Трипод, Треон или нещо подобно? Нямах представа какво е това, затова попитах Ванеса, която сега живее в твоята стая — споменавал ли съм това? — и тя ме придружи в магазина за мобилни телефони. Там разгърнах философската си дарба, показах тирантите си в цветовете на дъгата и, разбира се, продавачката ми направи отстъпка. А ти мислеше, че нищо не разбирам от мода. Очаквай опакована в тиксо кутия от обувки, ще дойде със СнейлМейл!

Обичам те до Луната!

Татко