Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (11)

11

Един бухал от „Уейвърли“ не позира гол на първа среща

Беше сряда. Джени едва успяваше да се концентрира в часа си по английски, който обикновено й носеше удоволствие. Харесваше й обстановката в тази стая, подобна на конферентна зала, в която централни елементи бяха гигантската овална маса с петнадесет стола, заети от ученици с кашмирени пуловери, и супер миньончето мис Роуз с яркорозовото си червило. Това беше час за дискусии, което означаваше, че мис Роуз ще говори около десет минути и после ще даде думата на учениците. Отначало Джени беше изненадана от интимната, почти изискана атмосфера на часа. Нямаше вдигнати ръце или грешни отговори, както например си представяше часовете в колежа. Бяха минали вече една трета от „Мадам Бовари“^[1] и Джени беше очарована от Ема и усилията й да живее с мъж, когото не обича. Караше я да се чуди какво ли е никога да не намериш любовта, или пък да си принуден да се обвържеш с посредствен партньор, само защото всички го правят. Да бъдеш завинаги обречена на Чарлз Бовари, когато наоколо се разхожда Изи Уолш?

— Джени — каза мис Роуз, докато останалите прибираха чантите си и напускаха стаята, — всичко наред ли е? Беше необичайно тиха днес.

Косата на мис Роуз, прибрана на кок, й придаваше малко по-строг вид от обичайното, но все пак тя беше красива като китайска кукла, облечена в черен вълнен костюм „Долче и Габана“. Всеки път, щом някой кажеше нещо неуместно, като например, че Ема Бовари е била лесбийка, мис Роуз отвръщаше: „Добре. Какви доказателства за това намирате в текста?“, вместо просто да му направи забележка. Джени вярваше, че е научила повече от начина, по който преподаваше мис Роуз, отколкото от съдържанието на учебната програма в нейния клас.

— О, да, добре съм! — Джени прибра тетрадката в кадифената си чанта, съдържаща всичко необходимо за срещата с Изи. Видът на чисто новите пастели „Рембранд“ и на кутията с моливи, наострени и готови да опрат листа, й припомни, че след двайсет минути ще бъде насаме с вече официално свободния Изи. — Аз просто… малко съм разсеяна днес.

Мис Роуз кимна разбиращо и каза:

— Много ми хареса краткото есе, в което сравняваш атмосферата на книгата с художествения стил на художника реалист Гюстав Корбе. Намирам за уникална идеята ти да направиш такава връзка, поздравления!

С тези думи мис Роуз й върна есето, с огромна шестица най-отгоре. Това беше първата оценка на Джени в „Уейвърли“. Какво добро предзнаменование за деня! Тя нервно потърси листчето, което Изи й беше дал по време на обяда. В стомаха й пърхаха пеперуди. Романтичното й досие до момента включваше както малко на брой, така и семпли като съдържание преживявания — кратката задявка с Нейт беше приключила веднага щом се разбра, че той само я използва, за да се добере до бившата си. После беше историята с Лео, която тръгна добре, но впоследствие й стана ясно, че той ужасно я отегчава. Освен тези два опита любовният й архив включваше едно грубо посегателство от ръцете на отвратителния Чък Бас и едно опипване от Хийт Феро в първия учебен ден. Беше толкова неопитна в това отношение… не беше чудно, че е тъй нервна.

В столовата Изи й се беше усмихнал, пускайки парченце хартия върху таблата й за храна. Тя се насили да вземе сандвича с риба тон и да си сипе малко салата от бюфета. После седна в края на една празна маса — благодарна, че само официалните вечери бяха с разпределени места — отхапа от сандвича си и разгъна бележката.

„Указания към ТАЙНОТО пасище за рисуване. (шшшшшшшт…)

Пресечи главния двор към гората. Тръгни към навеса за лодки.

Преполовиш ли пътя към реката, ще видиш група брези вдясно.

Обърни се към тях (внимавай за ниските клони) и извърви около 20 метра. Излиза се на малка поляна. Продължавай да вървиш и ще стигнеш до по-голяма поляна. Аз съм там.“

Докато пресичаше кампуса, с големи не маркови авиаторски очила на носа, закупени от един уличен базар, Джени се опитваше да се успокои и да се наслади на прекрасния следобед. Не беше свикнала с влажната пръст, окосената трева и сухите листа, които я поздравяваха всеки път, щом излезеше навън. Дори когато си в сърцето на Сентръл Парк и наистина забравяш, че се намираш в Ню Йорк, този вълшебен аромат продължава да липсва, а клаксоните на градските таксита не спират да се чуват. Приближавайки гората, Джени усещаше как приятното ухание се засилва — ухание на бор, примесено със свежия дъх на чистата река Хъдзън. Изпита прилив на благодарност, че в момента не се намира в градския автобус и в грозната си униформа, на път от „Констънс Билърд“ към вкъщи, както беше миналата година. Когато стигна до брезите, пеперудите в стомаха й отново се появиха, но тя се гмурна между дърветата, като внимаваше клоните да не закачат къдриците й. Все едно беше истински беглец от цивилизацията, който навлиза в свят, обитаван единствено от Изи. А сега вече и от нея. Пресече малката поляна, която той беше споменал, и забеляза една запалка „Зипо“, оставена до куп подредени в кръг камъни. Определено не приличаше на тайното място за рисуване. Тя продължи напред през сгъстяващите се дървета, където свършваха всякакви следи от пътека. За миг се притесни да не се изгуби — никога не беше посещавала скаутски лагери — но долови следа от терпентин във въздуха, наситен с боров аромат, и разбра, че Изи е някъде наблизо. Дърветата внезапно се отдръпнаха покрай голяма зелена поляна, само че той не беше там. Джени реши, че това трябва да е мястото и сложи чантата си върху един голям камък, след което се възхити на пейзажа. Остри диви треви се издигаха буйно наоколо, а покрай дърветата грееха лилави и жълти цветя. Тя се доближи до скалата пред себе си и тъкмо тогава Изи се изправи зад нея. Сърцето на Джени прескочи два удара — нещо, което досега бе смятала само за художествена метафора. Изи, с дънките си „Ливайс“ и бебешкосинята тениска с надпис „Храна, а не бомби“^[2], предизвика у нея такова силно вълнение, че сърцето й наистина забрави да бие. Лицето му се разтегли в широка усмивка.

— Харесва ми тениската ти — срамежливо промълви Джени, а дългите тъмни къдрици гъделичкаха раменете й. — Баща ми има значка със същия надпис.

Изи сведе очи към тениската си, като че ли да си я припомни.

— Моят баща пък я мрази. Казва, че съм хипи, когато ме види с нея.

Беше сглобил статива и сложил върху него боите, четките, шишенцата с масло и терпентин, както и покрит с петна парцал. Джени го доближи и започна да вади от чантата своите пособия за рисуване, като ги подреждаше върху една плоска, обрасла с мъх скала.

— Хм, моят баща е нещо като хипи, така че би я одобрил, сигурна съм.

— Щастливка!

Той не каза нищо повече и Джени усети, че вероятно двамата не се разбират добре. Но не искаше да настоява. Изи се усмихна и добави:

— Радвам се, че ме намери.

— Прекрасно е — отвърна Джени искрено, — разбирам защо обичаш да рисуваш тук, толкова е уединено!

— Да, мястото наистина е вълшебно — Изи протегна ръце над главата си, от което тениската му се повдигна нагоре и Джени мерна крадешком над дънките ръба на боксерки „Келвин Клайн“. — Е, успя ли вече да прегледаш конспекта по приложни изкуства?

— Конспект? — Джени дори нямаше идея, че съществува подобен конспект.

— Даа — закачи я Изи, — онези неща, знаеш, които учителите раздават през първия учебен час.

— Добре, умнико, знам какво е „конспект“ — изплези му се Джени. — Просто не помня да съм виждала конспекта по приложни изкуства.

— Ами, включва например портрет на пейзажен фон. Свободно избираеми тема, обект, материали и място. — Изи погледна смутено към нея. — Моят избор на място вече е ясен — посочи той наоколо, — а се надявах ти да се съгласиш да ми бъдеш обект.

Джени едва опази челюстта си от увисване. Изи искаше да я рисува? Тук??

— Нямах идея, че ме каниш да дойда заради това. Мислех, че ще… ами, че ще работим.

— О, ти също можеш да работиш — усмихна се той. — Свободна си да рисуваш или да говориш, стига да не се движиш прекалено много — повтори думите си от часа по рисуване той. — Така и не успях да завърша портрета ти в часа, помниш ли?

— Трудно ми е да повярвам, че отсега се захващаш с проект, който трябва да предадем чак в средата на срока!

— Знам — сините очи на Изи потърсиха кафявия погледна Джени. — Обичайно не съм толкова амбициозен с учебните задания, но дивите цветя скоро ще изчезнат, така че сега ми се предоставя идеална възможност. Винаги съм искал да нарисувам някого тук… — той внезапно се запъна и доби изненадващо нервен вид.

„Винаги е искал“, помисли си Джени, т.е. „никога не е“. Никога не е рисувал Кели тук? Уау. Сякаш е чакал нея. Джени не можеше да повярва.

— Не трябва да съм гола, нали? — изведнъж попита тя и мигновено съжали. Страните й се обагриха в червено. Защото аз… аз не мисля, че съм готова да покажа тялото си на целия клас, дори и на рисунка — със заекване добави.

Всъщност целият й клас нямаше значение. Джени просто недоумяваше какво би правил Изи с гърдите й — нямаше да му стигне боята! Той въздъхна с шеговито разочарование:

— Е, добре, може и с дрехи.

— Трябва ли да позирам по някакъв определен начин? — неловко се огледа Джени. Ръцете й си играеха с колието, което носеше около врата си — сребърна магнолия на двойна кожена връв — и внезапно й хрумна, че листото на магнолията прилича на стрела, директно насочена към щедрото й деколте. Боже, като че ли има нужда от допълнителни знаци, които да привличат вниманието натам. Изи се приближи към нея и умислено хвана брадичката й.

— Мислех за Климт^[3], но с техниката на Модилиани^[4], ако това ти говори нещо. Легнала на тревата, ако не е много влажна, естествено, и ако нямаш нищо против. Някъде сред дивите цветя. Знам, че звучи тъпо, обаче смятам, че мога да се справя, ако използвам розовото по-пестеливо.

Според Джени беше много по-удачно да я сравнят с пълните девойки на Рубенс^[5] вместо с удължените силуети на Модилиани, но нека Изи я вижда така, както иска. Толкова е хубаво, че разбира от изкуство! Преди време Нейт й беше позирал за серия от портрети, които тя в крайна сметка опропасти, и как би могло да бъде иначе, като всеки път, щом се отвори дума за изкуство, той просто я даряваше с отсъстващ празен поглед. Виж, ако темата включва наргиле или цици, тогава беше друго и далеч по-интригуващо за Нейт.

Джени хвърли поглед около себе си. Беше прекрасен слънчев ден, земята беше суха, слънцето — топло, а листата сияеха в ръждиви оттенъци. Изи я заведе до едно равно местенце на поляната и тя легна настрани, като сложи скицника пред себе си. Той й връчи своя айпод и Джени се зае да преглежда списъците с песни. И двамата имаха „Нирвана“, както и Боб Дилън, но той слушаше повече Лусинда Уилямс и Еми Лу Харис, докато при нея преобладаваха „Уийзър“ и „Лемънхедс“^[6]. Тя избра певец, когото не беше чувала преди, и извади пастелите си. Слънцето печеше директно върху нея — топлеше лицето й и несъмнено умножаваше луничките, но не я беше грижа. Затвори очи и остави ярките лъчи на късното лято да проникнат през клепачите й, докато се чудеше дали пък няма, години по-късно, да разказва на децата си за този момент: за гората и за Изи; за това, как е започнало всичко. За начина, по който родителите им са се срещнали. Усети ръка на рамото си.

— Ей, спяща красавице — Изи я разтърсваше леко. Очите й се отвориха и го видя коленичил до себе си. Имаше петно от жълта боя на носа си. Джени се засмя, като се надяваше, че не се е събудила с лош дъх.

— Не мога да повярвам, че съм заспала! Не съм хъркала, нали? — попита тя и седна. Изи й подаде ръка, за да й помогне да се изправи. Тя се опита да запамети завинаги в ума си усещането на топлите му пръсти, обхванали нейните. Дори и когато беше права, Изи се извисяваше над нея; караше я да се чувства крехка.

— Неее — изхили се той и я задърпа към статива, — но говореше в съня си.

Джени пое рязко въздух. Брат й Дан често бе чукал на вратата на нейната спалня, за да прекъсне бълнуването й.

— Шегуваш се! Какво казах?

Изи се почеса по главата и се престори на смутен.

— Ами, мърмореше нещо, не успях да разбера точно какво… но звучеше като „Изи Уолш, ти си моят герой“.

Боже, той беше толкова готин…

— Ха-ха, много смешно. Обикновено споменавам само кинозвезди насън.

— О, да, сега като каза, се сетих, че смотолеви и нещо от сорта на това, че ти напомням на Джейк Гиленхол!

Джени се разсмя и чак тогава забеляза, че все още са хванати за ръце. Въздухът ухаеше на терпентин, сапун и цветя. Изи й се усмихна и тя се загледа в съвсем леко, наистина незабележимо и очарователно неравните му зъби. Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя просто може… тя се накланя… към…

— Нека да видим рисунката — рече тя рязко и прекалено силно, за да заглуши някак неистовите удари на сърцето си. Беше си фантазирала милиони пъти как целува Изи, но не можеше да го направи точно сега — та той беше скъсал с Кели едва вчера! И Изи, колкото и да е невероятно, като че ли я разбра.

— Засега съм направил само основната скица, така че да не се разочароваш.

Когато Джени погледна към платното, едва се позна. Това беше портрет в близък план на момиче, легнало върху обляна в слънце трева и заобиколено от диви цветя — точно както вероятно е изглеждала през отминалите два часа. Разтворен скицник, бели слушалки на айпод, същите бяла блузка, дънки и розови обувки като нейните, водопад от кестеняви къдрици, спуснат върху ръката… Но лицето, което всъщност представляваше най-завършената част от рисунката — не, просто нямаше начин това да е тя. Идеална порцеланова кожа, розови скули, леко разтворени устни и премрежени очи, обкръжени от гъсти тъмни мигли — целият образ бе прекалено мечтателен и сюрреалистичен, сякаш Изи знаеше как би й се искало да изглежда. Възможно ли е наистина неговите очи да я виждат така? Целият портрет, макар и незавършен, беше уловил много точно чувствата й: пълната наслада от това да лежи и да слуша музиката му; да споделя приказното му тайно място с него така, сякаш тя и той са единствените двама на света. Трябва Изи да е чувствал същото.

— Уау — изрече тя накрая.

— Само почакай да го завърша — отвърна Изи замечтано.

Започнаха бавно да прибират нещата си. Изи тръгна напред, като отстраняваше клоните пред нея, докато си проправяха път през гората. Щом излязоха пред „Уейвърли“, закрачиха плътно един до друг по пътеката към главния двор, а телата им се опираха, докато Изи залиташе, носейки голямото платно с дървени рамки. Точно в този момент съзряха Тинсли Кармайкъл, която прекосяваше двора пред тях, облечена цялата в черно, с малка червена велурена чантичка „Марни“^[7]. Джени незабавно се отдалечи на прилично разстояние от Изи и се почувства така, сякаш е хваната в крачка, въпреки че Тинсли, изглежда, не беше забелязала, че се задават откъм навеса за лодки.

— Всичко е наред — прошепна Изи. — Няма да те ухапе. Дори не ни видя.

Джени не бе никак сигурна и в двете твърдения.

OwlNet Email inbox

To: [email protected];

[email protected]

From: [email protected]

Date: Четвъртък, септември 12, 15:25

Subject: СПЕШНО

 

 

Привет, дами,

Навън денят е прекрасен — толкова прекрасен, че не си струва да бъде пропилян в тренировки. Ето и по-добрата идея: да прекараме следобеда в кръчмата на „Уейвърли“ и да пием джин с тоник, но без да споменаваме едно определено смотано момче, чието име започва с прокълнатата буква И.

Носете си фалшивите пропуски и изглеждайте изискано. Барманът е изкопаемо, но приложете най-професионалните си обиграни усмивки и няма да има проблем.

Колкото до среднощните промъквания в стаята ни… Познавам те твърде добре, Брет Ленор Месършмит, и ти казвам, че си лъжкиня!

Спешната среща на Светата Троица ще бъде открита в 16.00. Ще се видим там.

Хохо:

К.

OwlNet Instant Message Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Четвъртък, септември 12, 16:16

Subject: Неделя?

 

Хей,

Благодаря, че ми позволи да те рисувам днес. Най-искрено и сериозно заявявам, че си прекарах отлично.

Може би ще искаш да дойдеш да се запознаеш с Кредо в неделя?

Надявам се…

Изи