Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (10)

10

Бухалите от „Уейвърли“ трябва да търсят обща почва със съветниците си

В четвъртък сутринта Тинсли се отправи към „Стансфийлд Хол“ за срещата със своя нов съветник, прочутия г-н Далтън. Не беше положила никакви специални усилия по отношение на облеклото си — усилията са излишни, когато половината ти дрехи са шити специално за теб — и съвсем несъзнателно се бе спряла на изчистен, строг тоалет. Прекрасната й бяла блуза със закачливи къси ръкави в стил четирийсетте и тясната права шоколадовокафява пола с бродирани маргаритки изглеждаха на пръв поглед прекалено обикновени. Но вторият поглед неизменно откриваше цепката на полата и почти цялото й перфектно бедро отдолу, както и начина, по който червеният й сутиен прозира под деликатния шифон, когато тя заема определени пози (със сигурност щеше да ги заеме). Дори тъмночервените й велурени обувки на платформа „Миу Миу“^[1] излъчваха стаен сексапил, а Тинсли знаеше, че стаеният сексапил действа далеч по-изкушаващо от очебийната показност. Баща й беше световноизвестен бизнесмен, активно ангажиран в десетки международни начинания и инвестиции, които го отвеждаха по места като Кейп Таун, Пекин или Осло. Майка й беше фотожурналист и бивш модел, наполовина португалка, наполовина датчанка — етническа комбинация, която беше радост за окото и на която Тинсли дължеше невероятните си виолетови очи. Родителите й се бяха отнасяли с нея като с възрастен човек, още откак бе произнесла първите си думи, затова тя се чувстваше напълно комфортно в компанията на хора, по-големи от нея — всички те се движеха по-бързо, говореха по-бързо и Тинсли обичаше да живее по същия начин, на възможно най-стремителни обороти. Кедо, техният преводач и водач през лятото, вероятно беше на двайсет и пет, макар че никога не й беше хрумвало да го попита. А Ерик Далтън, ако току-що се е дипломирал от „Браун“, не би могъл да е на много повече от двайсет и две. Това беше дребна работа. Да не говорим, че когато се срещнаха пред Параклиса, той практически я разсъбличаше с поглед.

Тинсли евентуално би се чувствала виновна, ако Брет й беше споделила какво се случва между тях, но след като Брет си въобразяваше, че тя тъне в неведение и нямаше намерение да я просвети, то Тинсли имаше пълното право да флиртува с г-н Далтън толкова, колкото си поиска. И вече го правеше.

Чу песен на Били Холидей иззад затворената врата на офиса. „Само мисълта за теб ме кара да забравя… тези обикновени неща.“ Тинсли си го представи как рови между дисковете си, в опит да подбере най-подходящия фон за тяхната първа официална среща. Били Холидей беше дързък избор — джаз класика, която в никакъв случай не би се възприела като неподходяща, но пък толкова гърлен, драматичен и открито сексапилен глас лесно би разкрил нещичко за текущите процеси в мозъка на г-н Далтън. Още не го беше опознала, а вече четеше мислите му.

Г-н Далтън отвори вратата и Тинсли отново беше поразена от неговата привлекателност. Косата му беше влажна, което инстинктивно я накара да си представи как той излиза от душкабината и се пресяга за една мъъъничка хавлийка. Ухаеше на афтършейв „Поло“ и тя изпита желание да докосне меката му, гладко обръсната буза.

— Тинсли Кармайкъл. Много ми е приятно да ви видя отново. — Гласът му беше дълбок и звучеше много професионално, но със сигурност тази среща беше акцентът на деня му. Какво щеше да прави после? Да се опитва да предизвика у отегчените новаци вълнение от Тукидид, Херодот или някой друг от безумно архаичните си историци? Интимна среща с очарователно служебно протеже беше безспорно върховният старт на деня му.

— Здравейте, г-н Далтън. — Тя пристъпи в разхвърляния офис с мисълта, че много харесва и офиса, и неговия собственик.

— Наричай ме Ерик, моля те! — изстена той шеговито и посочи кожения стол пред бюрото си.

Тинсли седна, приглаждайки полата си и кръстоса крака с отработен, елегантен жест. Ерик се престори, че не забелязва цепката и се настани зад бюрото. Прехвърли купчина папки, преди да извади една и да я отвори.

— Винаги съм смятал, че учениците трябва да се обръщат към учителите си с малките им имена. Това би им придало по-човешки облик. А мен би ме накарало да не се чувствам толкова престарял.

За Тинсли беше съвсем лесно да се концентрира върху човешкия облик на Ерик — облик на един много здрав и пълнокръвен представител на мъжкия пол. Вероятно античната история щеше да й бъде далеч по-интересна, ако Ерик й беше учител. Той се усмихна към нея през бюрото.

— Е, как са нещата след завръщането ви?

„Неясен въпрос“, помисли си тя, „Кои неща! Уроците? Момчетата? Досадните съквартирантки?“

— Добре. Хубаво е, че отново съм тук.

Колкото и вълнуващи да бяха пътешествията с родителите й по света, зелените морави на „Уейвърли“ й вдъхнаха сигурност — тук тя знаеше как да омайва учителите си и как да скалъпи теста за Натаниъл Хоторн за по-малко от час, но да получи най-висока оценка. А и храната не беше чак толкова екзотична и почти негодна за ядене. Ерик се наведе към нея и каза:

— Знаете, че като ваш съветник съм длъжен да ви следя, за да съм сигурен, че инциденти като миналогодишния случай с екстази никога повече няма да се повторят.

Ерик доби сурово изражение за момент и Тинсли отчете провала му в опита си да я сплаши. Все пак кимна смирено и изписа покаяние върху лицето си.

— Няма да се повтори.

— Добре — каза Ерик със задоволство. — Част от моята работа е да ви помагам да не се отклоните от правилния път.

— Правилният път? — попита Тинсли. — Звучи така, сякаш има и други пътища…

— За вас има, убеден съм — отвърна Ерик с усмивка, която разкри снежнобели зъби и й напомни за времето, когато беше на единадесет и упражняваше техниките за целуване върху една снимка на Аштън Къчър. — Помислили ли сте вече за колеж? Някой конкретен?

— Да, насочила съм се към „Колумбия“ засега — излъга Тинсли, която мразеше дори мисълта за колежи. Когато я питаха по-настоятелно, винаги казваше „Колумбия“, но в действителност и „Колумбия“, и „Принстън“, и „Амхърст“, и „Уилямс“, всички й изглеждаха по един и същ начин: уголемени копия на „Уейвърли“, пълни с разглезени самодоволни деца като нея.

— „Колумбия“ е добро училище. А след колежа? — Ерик заглади вратовръзката върху гърдите си и хвърли поглед към папката на бюрото. — Виждам, че оценките ви са добри по всички предмети, но… всъщност не мога да кажа, че е ясно какви конкретно са вашите интереси.

Той вдигна очи и срещна погледа на Тинсли, като го задържа малко по-дълго от благоприличието. По гръбнака й пробягаха тръпки, толкова силен беше зарядът, с който я гледаше.

— Като изключим тениса, който сте посещавали през първата година — продължи Ерик и вдигна одобрително вежди, сякаш би се радвал да я види на корта някой път, — единственото ви странично занимание извън задължителните часове е членството в „Синефилс“, филмовото общество на Академията.

— Всъщност „Синефилс“ е основано от мен — отговори Тинсли със защитна нотка в гласа си.

— Е, това е впечатляващо.

— Не е кой знае какво — започна тя да скромничи. — В сутерена на „Хопкинс Хол“ имаме невероятен киносалон, истинско произведение на изкуството, който се използва само когато някой учител реши да покаже филм на учениците си. — Тинсли поклати глава. — Били ли сте там?

Филмовата зала беше едно от най-еротичните места в кампуса, със скъпи кожени кресла, огромен екран и модерни свръхтехнологични осветление и звук. Имаше само двайсет места, затова и атмосферата беше някак интимна — като частната прожекционна зала на някой прочут холивудски режисьор в имението му в Бевърли Хилс.

— Не, не съм — заинтригувано каза Ерик. — И дори не знаех, че съществува такова нещо тук. По мое време с положителност нямаше кинозали.

— Трябва непременно да я посетите.

Тинсли се замисли колко ли вълнуващо би било да седи в мрака с Ерик и двамата да гледат някаква възбуждаща драма на големия екран, като „Горещи тела“ например. Или пък да не я гледат. Отвън на двора някакви музикални фенове взеха да обсъждат кои песни са най-подходящи за завръщане вкъщи. Лузъри.

— Знаете ли какво си мисля? — попита Ерик, поставяйки лакти върху бюрото си. Тя се досети за няколко варианта на неговите мисли. Помести се грациозно в креслото си и вместо да докосва игриво коса — жест, който момичетата прекалено често използваха, за да привлекат мъжкото внимание — тя се съсредоточи в докосването на погледа му, което се оказа по-трудно от очакваното. Очите му я пронизваха.

— Според мен вие сте от онези рядко срещани хора, чиито таланти са толкова много, че им е трудно да изберат правилните, които да използват и развиват.

Хм, колко загадъчно. И кои са „правилните таланти“?

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид — произнесе хладно Тинсли и придърпа полата към коленете си.

— Нищо лошо — побърза да я увери той и я дари с интимна усмивка. — Просто казвах, че сте умна и съответно успешна във всичко, което правите. Но се опитвам да разбера кое ви доставя най-голямо удоволствие.

Окуражена, Тинсли посвети следващите десет минути на разказ за преживяванията си в Кейп Таун и Йоханесбург; за тръпката да работиш върху документален филм, посветен на невероятния контраст между шокиращо богатство и отчайваща бедност, които вървят ръка за ръка, докато страната се мъчи да се съвземе след апартейда. Усилията на цяла една нация, бореща се за своята идентичност, я бяха вдъхновили и пробудили желанието й да работи върху още такива филми, а защо не и върху един за собствената й объркана държава. Беше много интензивно лято. Тя усещаше как бузите й пламтят, чувстваше се развълнувана и ентусиазирана, а думите просто се лееха от устата й. Ерик кимаше и си отбелязваше нещо в тефтера. Тя забеляза, че той има бледи лунички по скулите си, после внезапно спря да говори.

— Отегчавам ли ви?

— Ни най-малко.

Тинсли си представи как двамата седят в някое френско кафене и пият третото поред еспресо, увлечени в поглъщащ разговор.

— Чели ли сте книгата на Фицджералд „Пиратът край брега“?

Тинсли поклати отрицателно глава и гарвановочерни кичури коса нежно се плъзнаха по блузата й.

— Напомняте ми на главната героиня — в дълбоките му сиви очи проблесна нещо недоизказано. Тинсли изчака, но той не го произнесе на глас.

— Надявам се, че това е комплимент — засмя се тя, като вече планираше да мине през библиотеката между часовете и да хвърли око на книгата. Сравнението с героиня на Фицджералд би могло да бъде и обида, но тя имаше предчувствие, че в случая не е така.

— Вижте, колкото и да не ми се иска, трябва да тръгвам, имам часове — тя се надигна от стола си без желание.

— Ако имате нужда от нещо, когато и да е — Ерик изглеждаше така, сякаш полагаше усилия да запази изражението си неутрално, — знаете къде да ме намерите.

Той стана и се приближи към вратата, хвърляйки поглед към часовника „Картие“ на дясната си китка. Редом с него носеше и инкрустирана с платина гривна. Без да се замисли, Тинсли протегна ръка и я докосна. Далтън леко се изненада от неочаквания жест, но не отмести ръката си.

— Това е великолепно! — каза Тинсли, останала без дъх, а пръстите й се движеха по деликатната верижка. — Баща ми имаше точно такава, но я откраднаха. Викторианска ли е?

Тя вдигна очи към него и видя, че лицето му беше съвсем близо до нейното. Бързо се върна на гривната и започна да разглежда нейната закопчалка, като се наслаждаваше на близостта на кожата му. Сантиметър по вдясно и щеше да я докосне. Сърцето й се ускори.

— Предполагам, че и вие познавате добре миналото си — Ерик я дари с бърза усмивка, без дори да направи усилие да отмести ръката си. — Да, викторианска е. Принадлежала е на прадядо ми, всъщност даже на прапрадядо ми. Подарък от кралското семейство на… не съм сигурен на коя държава точно.

Гръдният му кош се издигаше и спускаше под идеално изгладените риза и вратовръзка. Беше ясно, че агонизира, но Тинсли все още не беше готова да го освободи. Забеляза, че бузите му са поруменели. Отвори виолетовите си очи още по-широко, с ясното съзнание, че така насочен, погледът й през гъстите черни мигли е неустоим.

— Мога ли да я понося малко? — Това за нея беше най-сигурният тест. Ако й я даде, значи е готов да забрави за Брет и да се възползва от шанса си да бъде с Тинсли. — Ще се радвам да я усещам на ръката си, поне за няколко дни…

Ерик примигна със сивите си очи. Без да проговаря и без да отделя поглед от Тинсли, той откопча гривната с лява ръка и я подаде. Вместо да я вземе, тя протегна дясната си китка с дланта нагоре, за да може той лично да й постави бижуто.

— Бъди много, много внимателна с нея — тържествено каза Ерик, докато се бореше със закопчалката, а пръстите му докосваха нейната кожа. — Китката ти е по-тънка от моята, така че дръж гривната под око. Тинсли проследи очите му, които се придвижиха бавно от фината й ръка към тялото й.

— Ще я пазя с цената на живота си — закле се тя, неспособна да изтрие флиртуващата победоносна усмивка от устните си — и ще ти я върна следващия път, когато се видим. Обещавам.

Тинсли импулсивно се изправи на пръсти, с идеята да го целуне по бузата. Той ухаеше на сапун и паста за зъби. Но тъкмо когато беше вече съвсем близо до целта, Ерик обърна леко глава и устните й се срещнаха с крайчеца на неговите. „Ууууупс“, възкликна тя на себе си щастливо. Задържа устните си за момент, преди да се отдръпне окончателно. Гледаха се в очите. Ерик заговори първи — тихо, сякаш се опитваше да прикрие някаква емоция в гласа си:

— Тогава се надявам да те видя скоро.

Отвори вратата, без да отделя погледа си от Тинсли. Коридорът беше пълен с ученици, забързани към класните си стаи. Тя се завъртя пред офиса му и докосна гривната игриво:

— Не се безпокой, ще ме видиш.

OwlNet Instant Message Inbox

ИзиУолш: Ей, как си?

ДжениХъмфри: Скуууука. Чета в библиотеката. Вече знам как да използвам десетичната система!

ИзиУолш: Кошмар… Чу ли, че вече, хм, официално се разделихме с Кели?

ДжениХъмфри: Да, чух… добре ли си?

ИзиУолш: Мда.

ДжениХъмфри: Супер.

ИзиУолш: Надявам се да не прозвучи лигаво, но искаш ли да се срещнем днес в гората — за оня проект, за който ти споменах днес?

ДжениХъмфри: ОК.

ИзиУолш: Ще ти обясня къде точно по време на обяда.

ДжениХъмфри: Добре. Аз…

ИзиУолш: Да, да… Мисля, че знам какво имаш предвид.

OwlNet Instant Message Inbox

БретМесършмит: Мога ли да те видя по-късно?

БретМесършмит: Мислех си за теб…

[ЕрикДалтън has signed off четвъртък, септември 12,10:37]