Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (4)

4

Бухалът от „Уейвърли“ е бухал, на когото може да се има доверие

Джени тичаше обратно към „Дъмбъртън“ след тренировката по хокей на трева и се наслаждаваше на приятната умора на мускулите си, на просторните зелени площи на кампуса, на старите тухлени сгради и спретнатите ученици с порозовели страни. Всички тези задължителни физически упражнения я караха да се чувства като гъвкавите руси момичета с конски опашки, които правеха игриви салта на уебсайта на Академия „Уейвърли“, въпреки че тя самата беше къдрокоса брюнетка, висока едва метър и петдесет. След петнадесет години, прекарани в Ню Йорк, Джени удивено откри, че притежава атлетични умения, различни от тези да спре такси, но факт — тя беше в официалния отбор по хокей на трева! Щеше й се да звънне на брат си във Вашингтон и да му се похвали, веднага щом получи новия си телефон, но знаеше, че Дан няма да се впечатли особено. Вероятно ще я обвини, че е снобарка или нещо също толкова гадно. Джени вдиша от следобедния въздух, пропит с лек аромат на прясно окосена трева и горяща камина някъде в далечината. Можеше да се закълне, че помирисва как листата сменят цвета си. Реши по-късно да прати имейл на Дан, в който да му разкаже за листата, без да споменава тренировките. Дан беше поет. Поетите обичаха листа.

— Хей, секси — извика я някой с ленив, сякаш напушен глас. Тя се завъртя и видя Хийт Феро, излегнат по гръб на една от артистично разпръснатите из кампуса дълги каменни пейки, върху всяка от които беше гравирано името на нейния дарител — някое от светилата на „Уейвърли“.

— Що не дойдеш насам да поседнеш, мм? — той потупа скута си. — Накъде всъщност си се затичала?

— Надалеч от теб! — игриво извика Джени, без да спира.

Бяха се целували в Параклиса през първата нощ в „Уейвърли“, а после той разтръби на всички, че са правили доста повече от това. Очевидно Хийт беше достатъчно палав, за да си спечели сред момичетата прозвището Пони, тъй като бил възсядан по-често от всяко едно конче на селска панаирна въртележка. Цялата история с него можеше да й повлияе наистина зле, но тя успя да обърне нещата в своя полза по време на големите есенни състезания по случай Черната събота, точно преди мача на „Уейвърли“ срещу „Св. Луций“. Кели нарочно й беше дала фалшиви куплети на песента на мажоретките — нецензурни и адски тъпи — но Джени не само се вживя в тях, ами дори добави и собствени строфи. Сега си ги припомни и запя наум, докато бягаше по архаичната каменна пътека към „Дъмбъртън“:

Има тук едно момче, на което викат Пони!

Грубоват и похотлив е, и с крака от макарони!

Мисли се за много надарен, ала малкото му пони

толкова е зле, че всички мацки гони!

С това определено изравниха резултата помежду си. Независимо че Хийт е лигльо, все пак беше успяла да привлече вниманието на едно от готините момчета в „Уейвърли“ и този факт я ласкаеше. Боже, тя обичаше това място!

Джени влетя в стая 303 като адреналинова фурия и завари съквартирантката си Брет седнала на прозореца, загледана в един бухал върху кленовото дърво от другата страна на моравата.

— Хей, Брет — поздрави я Джени, все още задъхана. В този момент видя леглото си, затрупано от куфари „Луи Вютон“.^[1] — Чии са тези неща върху леглото ми? — почти излая тя.

— Мисля, че Тинсли преподреждаше тук — тихо каза Брет. — Бях убедена, че знаеш…

— Знам, че е тук, но не знаех, че ще си позволи да мести нещата ми просто така!

Сутрешният им сблъсък беше кратък и изненадващо неприятен. Но сега направо се вбеси при вида на иначе спретнато оправеното си легло, разхвърляно и окупирано от скъпите вещи на Тинсли, и на собствените си завивки, омотани върху изтърбушената походна кушетка. Вдигна възглавницата си от земята, изтупа я от прахта и се опита да се успокои.

— Не е честно.

Брет сви рамене и задържа гримираните си клепачи затворени за момент.

— Наистина не бих могла да си представя Тинсли да спи на походно легло…

Ах! Джени не познаваше друг с виолетови очи, освен може би Елизабет Тейлър, която намираше за най-красивата кинозвезда, преди да остарее и да се разплуе, но в момента изобщо не се вълнуваше от прелестта на Тинсли — постъпката й беше подла. Ако връщането на старото легло щеше да я направи по-щастлива, тогава Джени щеше да й го отстъпи. Но й се искаше, първо, да я бяха попитали и второ, да не й се налага да спи на легло, което мирише на влажното мазе, от което най-вероятно пристига.

— Липсваше ни на тренировката днес — каза Джени и седна на ръба на глупавото си провиснало легло, за да свали влажните хокейни чорапи. После се почувства като пълен лицемер, защото истината е, че дори не беше забелязала отсъствието на Брет, докато не влезе в стаята и не видя, че тя все още е облечена в тесния си зелен кашмирен пуловер и ботите в цвят слонова кост. Беше вторник и преди спортните занятия Джени имаше час по рисуване, което означаваше само едно — следобед, прекаран на сантиметри разстояние от Изи. Бяха рисували, бяха си разменяли погледи и бележки, и през останалата част от деня тя не беше способна да мисли за каквото и да било друго, освен за него. Близостта им караше Джени да забравя за всичко друго… като например за това, че той практически е все още гадже на Кели.

Джени грабна топката завивки от новото си легло и започна да поставя калъфката върху малкия, тънък матрак. Приличаше на раздърпани бабешки гащи.

Шумът на група новаци, които пееха с цяло гърло „Drop It Like It’s Hot“, долетя през отворения прозорец. Брет все още съзерцаваше реката с отсъстващ поглед. Джени направи няколко крачки и седна на неоправеното й легло. Нито тя, нито Кели оправяха леглата си, но на Джени й беше неудобно да оставя завивките си по начина, по който ги оставяха те. Все едно да им позволи да й видят сутиена — още беше твърде рано, за да споделя с тях бельото си. Преобличаше се в банята.

— Добре ли си? — попита Джени загрижено, като се стараеше да не я безпокои, но и да не бъде от онези съквартирантки, които не питат приятелките си „Добре ли си?“ тогава, когато очевидно те не са добре. — Тренерът каза, че си болна.

Брет обърна глава към Джени и отвърна:

— Нещо такова.

Имаше причина да се чувства слаба и неуверена: Ерик. Да, наистина беше учител, но беше нейният учител. Когато миналата седмица той я заведе в семейното си имение „Линдисфарн“ в Нюпорт, Роуд Айлънд, и когато седяха на верандата на къщата им за гости, й беше нужна само глътка от виното, по-възрастно от самата нея, за да му каже истината за семейството си. И Ерик Далтън — потомствен възпитаник на „Уейвърли“, наследник на почтена американска династия, с прекрасна, стилна къща в Нюпорт и прекрасно, стилно семейство със синя кръв от Ню Инглънд — я накара да се чувства интересна и секси, въпреки далеч не толкова изискания й произход.

Брет прибра огненочервената си коса зад ушите. Джени й се стори толкова сладка, докато си седеше там, на крайчеца на леглото й, и се боеше да не я притесни. Не беше чудно защо всички говореха, че Изи Уолш бил влюбен до уши в нея. Брет не знаеше дали това е вярно, но определено би могла да си го представи. Тя се отпусна на леглото си до Джени, а коленете им се опряха.

— Трябва да се закълнеш, че няма да казваш нито дума на никого, чу ли? — Брет познаваше Джени само от седмица, но се бе чувствала така самотна, докато Тинсли я нямаше, а Кели се държеше като ледена кралица… Сега те двете изглеждаха отново най-добрите приятелки на света и вероятно крояха планове как да съсипят живота й. Освен това Джени вече знаеше за Ерик Далтън, защото миналата седмица я завари да се вмъква в стаята посред нощ.

— Обещавам — Джени се прекръсти пред сърцето си.

— Добре. Нали знаеш какво е да харесваш много някого и просто да не си способна да спреш да мислиш за него и всичко, за което искаш да говориш, да е той? — Брет прехапа края на устната си. Може би имаше поне мъничко истина в слуховете за Джени и Изи. Джени сигурно щеше да я разбере.

— Да — отвърна тихо Джени. — Знам.

Джени си припомни как с Изи се взираха в обсипаното със звезди небе над имението на Хийт и как той й каза, че би искал да се влюби точно както в онази реклама на диаманти. Веднага след това се смути от сравнението си, но Джени го беше разбрала идеално. Думите му означаваха, че иска нещо, което никога досега не е изпитвал, което пък означаваше, че не е влюбен в Кели така, както би му се искало. Джени се беше запитала дали пък няма да поиска да го изпита със самата нея.

— Виж, знаеш за това… нещо… за това, което имам с… — Брет се взря в Джени — знаеш с кого — Джени кимна, затова Кели продължи, — но проблемът е, че той спря да отговаря на обажданията и съобщенията ми.

— Откога? — попита Джени.

Брет се престори, че мисли, макар че отлично знаеше колко дни, часове и минути бяха минали.

— От два дни. Звънях му два пъти. — Всъщност бяха единадесет пъти, но Брет не искаше Джени да я помисли за вманиачена.

Учениците, които пееха „Drop It Like It’s Hot“, бяха започнали шумно да обсъждат кои са най-готините момчета в „Уейвърли“. „Изи Уолш е супер секси!“, дочу се в стаята отвън и лицето на Джени тутакси се изчерви. Брет се усмихна. Явно и Джени криеше своите тайни.

OwlNet Instant Message Inbox

СелинКолиста: Би, не успях да свърша навреме с есето си за Херодот. Мислиш ли, че Далтън ще ми позволи да удължа срока си?

БретМесършмит: Откъде да знам, да не съм в твоя клас!

СелинКолиста: Е, вие сте приятели, нали? Може би ще успееш да му кажеш някоя добра дума за мен…

БретМесършмит: Работя с него в Дисциплинарната комисия… също както и ти.

СелинКолиста: Добре де, но не се ли срещате и лично, на четири очи?

БретМесършмит: Единствено по въпроси относно ДК.

СелинКолиста: Това е доста зле. За удължаването на срока ми, имам предвид.