Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (19)

19

Един бухал от „Уейвърли“ винаги слага предпазна каска, когато се ангажира с опасна физическа дейност

Джени беше прегледала подробно резултатите в „Гугъл“ за облекло за езда, затова се чувстваше сравнително подготвена за предстоящата си среща с Изи. Търсачката беше казала, че най-доброто нещо, ако нямаш брич за езда (какъвто тя определено нямаше), са правите дънки и затова бе обула едни „Дизел“, които имаше от седми клас, когато бе спряла да расте. Е, поне на височина — гърдите й със сигурност бяха продължили да процъфтяват. Дългата й коса падаше на две плитки върху гърба, което тя се надяваше да й придаде не налудничав, а небрежно шикозен вид.

Въпреки всеизвестния факт, че Кели все още страда по Изи, Джени не можеше да спре да мисли за него. Когато четеше как Ема Бовари се влюбва в Рудолф, Джени си го представи с лицето на Изи, а когато по-късно се влюби до полуда в Леон, Джени реши, че той сигурно е привлекателен колкото Изи. Само се надяваше, че няма да си навлече нещастието на Ема Бовари.

Когато стигна до конюшните, тя видя Изи да извежда два коня на моравата — един черен и един тъмнокафяв. Поспря за малко, за да се наслади на картината и на начина, по който Изи свежда глава, докато потупва конете по шиите и нещо им говори. Ръцете му пробягваха по такъмите на юздите.

— Кой от двата е Кредо? — попита тя, когато Изи най-накрая я забеляза. Той разроши копринената грива на черния кон и каза:

— Това е моето сладурче. Не е ли великолепна?

Джени пристъпи бавно към Изи и коня му, като внимаваше да не го подплаши.

— Кредо е момиче? Толкова е голяма…

— Всъщност не е — засмя се Изи. — Аз ще яздя Даяна, кобилата на декан Меримаунт, която е доста по-голяма. А и както споменах, Кредо ще бъде внимателна с теб.

— Добре — съгласи се Джени и колебливо докосна коня по врата, където Изи го беше погалил.

Кожата му беше изненадващо кадифена и блестяща. Кредо потрепна при допира на Джени и обърна глава към нея. Бързото движение я сепна, но тя не се отдръпна и продължи да гали гигантското животно, възхищавайки се на огромните му кафяви и влажни очи.

— Дай й да подуши ръката ти — посъветва я през рамо Изи. — Ще й помогнеш да те опознае по-бързо.

— Така ли? — попита Джени и неуверено поднесе дланта си към муцуната на Кредо. С всеки друг на мястото на Изи щеше вече да трепери от ужас, че конят ще отхапе ръката й, но на него имаше пълно доверие. Кредо я подуши с ноздри и притисна меката си влажна муцуна към ръката й. Джени се изкиска.

— Изглежда толкова по-щастлива от онези коне в града, които трябва по цял ден да влачат каляски с туристи из Сентръл Парк^[1]…

— Боже, ти си градско момиче — възкликна Изи. Протегна към нея каска за езда от черно кадифе с думите: — Ето, виж дали това ти става.

— Трябва да нося каска? Означава ли това, че има риск Кредо да ме събори или нещо подобно? — Джени държеше непохватно каската и отново й прималя от страх, като си представи как тялото й лети във въздуха и се приземява със звук от строшени кости върху твърдата земя.

— Не, тя те харесва.

— Откъде знаеш?

— Ами, не мога да съм напълно сигурен — почеса се Изи по главата и сви рамене, — но по принцип харесва момичетата, които са мили с мен. — Той вдигна вежди към нея, с което я накара да забрави всичките си страхове, и добави: — Затова те съветвам да се държиш мило с мен.

„Точно така“, помисли си Джени, „Все едно има някаква опасност да бъде иначе“. Изи взе каската от ръцете й и я постави нежно на главата й, после постави дланта си отгоре и започна да я движи напред-назад и наляво-надясно. Джени усещаше как скалпът й се движи заедно с каската.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че е добре поставена и че ти става. — Той свали ръката си и приклекна, за да изравни очите си с нейните. Проучи дали каската приляга плътно навсякъде, а лицето му беше на сантиметри от нейното — ако поискаше, Джени би могла да преброи дори колко мигли има. Очите им най-накрая се срещнаха.

— Сладка си така — каза той меко.

— А ти защо не носиш каска?

— Защото не съм притеснен за себе си — отвърна Изи мило, въпреки че Джени все още виждаше несправедливост. Беше си представяла как романтично лети с развети от вятъра къдрици, но явно щеше да е следващият път. — Готова ли си?

— Вече? — ужасено извика тя.

— Искаш да стоим тук и да си говорим цял ден?

— Нещо такова, да.

— Хайде, забавно е. Всичко ще бъде наред. Кредо знае какво прави, няма да тръгне да галопира изведнъж, бъди спокойна.

Изи й даде още няколко основни инструкции, окуражи я, но Джени бързо разбра, че той беше от хората, които те учат на дела, а не на думи, затова се насили да си поеме дълбоко въздух и просто да се качи върху коня. Изи събра ръце, за да може тя да постави единия си крак върху тях и да се преметне с другия отгоре, и тя почти ритна главата му с ботуш, докато прехвърляше крака си. Раздвижи се върху елегантното кожено седло, за да се намести по-добре.

— Удобно ли ти е? — попита Изи, нагласи стремената и й подаде поводите.

— Имам чувството, че съм яхнала слон — отвърна тя през смях. От това си положение се усещаше толкова… висока! Изи скочи върху коня на декан Меримаунт.

— Готова ли си вече да яздиш?

Вдишай, издишай. Вдишай, издишай.

— Да — едва чуто изписка Джени.

— Тогава съвсем леко притисни Кредо с прасците си. И остави бедрата си да следват нейното движение. Всичко съвсем естествено ще си дойде на мястото.

Изи потегли с Даяна и Джени нежно притисна крака от двете страни на тялото на Кредо. Сепна се, когато конят потегли.

— Сега в тръс ли се движа? — попита нетърпеливо тя.

— Неее, не още — засмя се Изи. — Сигурна ли си, че си готова за това?

Очите им се срещнаха над зелената морава и той подкара коня си в тръс, отдалечавайки се от нея.

— Хайде! — извика й през рамо, а косата му се рошеше от лекия бриз.

— Ще бъда супер мила с Изи, ако бъдеш мила с мен — прошепна Джени в ухото на коня, преди да стисне крака и да почувства движението му под себе си. — Уау! — възкликна тя.

Те се върнаха в конюшните час по-късно; краката на Джени бяха отмалели от усилие. Не е за вярване колко много й хареса да язди огромната Кредо, едновременно прекрасна и страховита, из ширналите се поля. Въпреки че не посмя да премине в нещо повече от тръс, колкото и да я беше увещавал Изи. Небето беше облачно, когато тръгнаха, но сега вече бързо потъмня и грамадни дъждовни капки започнаха да падат от заплашително надвисналите сиви облаци. Те влязоха в тъмните, чисти конюшни, които миришеха на Изи, само че по-силно. Той слезе от коня си и го заведе до клетката му, след което се върна при Джени.

— Хареса ли ти? — напразно зададе въпроса си Изи, вече узнал отговора от дивата, задъхана усмивка на лицето й.

— Сега разбирам какво невероятно нещо е това — тя освободи ботуша от стремето и успя да слезе от коня малко по-грациозно, отколкото се беше качила. — Просто страхотно!

Краката й трепереха от болка и напрежение, а когато свали каската си, осъзна, че косата й е потна и вероятно сплъстена върху главата й, но не й пукаше.

— Кара те да усещаш, че си жив, нали? — отбеляза Изи, докато сваляше седлото на Кредо и го окачваше на гигантска метална кука. Той поведе кобилата си към нейната клетка — голяма и пълна със сено.

— Накара ме да усетя и други неща — отвърна Джени двузначно, в прилив на смелост. Кръвта препускаше из вените й, а адреналинът извираше от нея по-интензивно от всякога. Докато беше върху Кредо, й се струваше, че може да обиколи в галоп целия свят, а сега, застанала отново на двата си крака, изпитваше увереност, че може да направи, каквото си поиска. А искаше да целуне Изи.

— Какви например? — повдигна вежди той, без да откъсва очите си от нейните, но Джени не отговори. Той се приближи съвсем бавно. Тя се стараеше да улови и запомни всеки отделен елемент от случващото се в момента — аромата на конюшните, звука от дишането на Кредо, трополенето на първите капки дъжд върху металния покрив, скърцането на сеното под краката им, начина, по който трепереха краката й, начина, по който Изи повдигна брадичката й. А също и начина, по който опря устните си до нейните и я целуна — в този миг тя спря да мисли за каквото и да било друго, освен че се целува с момчето, което беше убедена, че никога няма да целуне.

OwlNet Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Неделя, септември 15, 18:58

Subject: Живот в провинцията

 

 

Тате,

Няма да повярваш, но днес бях на езда. В смисъл че яздих кон — грамадно десеттонно създание с наистина големи зъби. И даже не беше страшно! Е, може би малко, но имах подкрепата на професионалист. Много готин професионалист. Само че няма да кажа нищо повече за това… не искам да урочасам нещата.

Тук е забавно — получих първата си отлична оценка, участвах в поредния мач по хокей на трева, срещам купища готини хора. Малко е странно, че не носим униформи всеки ден в клас (което затруднява обличането всяка сутрин). Все още се чувствам като новачка и се опитвам да проумея неписаните правила, но мисля, че се справям.

Как е апартаментът без мен и Дан? Ванеса прави ли ти компания? Кажи й, че ако иска да го боядиса оранжев и да натъпче в килера всичко, което се продава в „Барнис“, няма проблем.

Липсваш ми ужасно много. Кажи на Дан, че няма да е зле да изпраща на сестра си по един имейл от време на време — може пък той дори да й липсва, кой знае!

Твоя любима щерка,

Джени

OwlNet Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Понеделник, септември 16, 9:45

Subject: Среща

 

Уважаеми г-н Уолш,

Приемете извиненията ми за закъснялото писмо, но все пак се надявам, че ще го получите навреме.

Моля да ми окажете честта да ме посетите в офиса ми утре, преди обяд.

Искрено ваш,

ЕФД