Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (32)

32

Бухалът от „Уейвърли“ не изоставя приятелите си пияни, особено с нечий телефон в ръка

— Колко е чудесно и спокойно без Тинсли и Кели наоколо… Усещам как кръвното ми се понижава с всяка отминала минута. — Брет изтегна дългите си крака върху облегалката на дивана в общото помещение на горния етаж в „Дъмбъртън“. Сега, когато всички момичета от „Кафе Съсайъти“ бяха навън, над цялото общежитие се стелеше тишина. Брет беше облечена в лимоненозелена тениска и чифт широки черни панталони, а в скута си държеше голяма пластмасова купа, пълна с прясно изпечени в микровълновата фурна пуканки. Джени отвори един прозорец, за да отвее миризмата на прегоряло навън.

— Знам какво имаш предвид — каза тя и вдиша студения нощен въздух, който започна да щипе дробовете й, — заради тях двете почти забравих колко много всъщност ми харесва тук.

— Дааа. Тази вечер, докато вървях през вътрешния двор, погледнах нагоре и видях всички тези звезди… В Ню Джърси небето е съвсем различно… — Брет извади малка, вече преполовена бутилка водка от кожената си чанта и добави още малко в сока си от боровинки. — Искаш ли и ти?

— Благодаря — Джени подаде чашата си. Брет е от Ню Джърси? Беше останала с впечатление, че е от Ист Хемптън, Нова Скотия, или нещо такова. — Наистина ми харесва тук. Чувствам се… не знам… някак по-завършена и пълноценна.

Звучеше тъпо, но беше истина. Академията „Уейвърли“, с равните й спортни игрища, художествени ателиета и библиотеки като истински произведения на изкуството; учениците със синя кръв, перфектни патрициански носове и кашмирени пуловери — всичко това за Джени беше като Рая на земята. И макар от време на време да изпитваше смущение, нещо й подсказваше, че принадлежи на това място.

— Да, да… мислиш си така само заради миризмата на алкохол, трева и секс, които витаят из въздуха — Брет се ухили, дръпна един яркочервен кичур пред очите си и професионално се зае да го изследва за цъфнали краища, — но те разбирам. На мен също ми харесва — тя притвори очи, — но щеше да е направо идеално, ако Тинсли не беше се върнала.

Джени дори не си позволяваше да мисли за това. Наистина щеше да бъде божествено, ако Тинсли можеше да се изпари във въздуха или да избяга с някой богат международен бизнесмен, когото е срещнала в бостънския „Риц“.

— Струва ми се, че е хвърлила око и на двете ни.

— Не ти се струва. Точно така е — Брет седна и остави купата с пуканки на масата. — Но знаеш ли какво… да си гледа работата. И всички останали момичета да си гледат работата. Какво правят те в момента? Напиват се като свине, докато Хийт тича гол около тях и се опитва да ги награби.

Джени си представи неприятната картина и потръпна. Изведнъж се почувства напълно облекчена от факта, че не е в Бостън с Тинсли, Кели и останалите. Беше щастлива, че се намира тук; че яде пуканки и клюкарства с Брет. Само ако Изи не беше в Бостън и само ако не й беше сърдит…

— Изи ми липсва.

Брет отвори кутийка с диетична „Кола“.

— Знам. И на мен ми липсва Джеремая.

От деня на срещата им в гробището Брет беше мислила много за него. Чудеше се дали той вече излиза с някое момиче от „Св. Луций“ — не беше споменал, че има друга, но пък бе трудно да се допусне, че дълго ще остане сам. Джеремая беше звездата на футболния им отбор и беше секси по един ненатрапчив, естествен начин, който го правеше силно привлекателен за противоположния пол. Тя си го представи в боксерките му „Геп“ и почти успя да усети как ръката й преминава по изваяните му коремни мускули. Хм.

— Може би не трябваше да късам с него.

— Сериозно ли? — на Джени повече й допадаше идеята Брет да ходи с някой, който не е учител, а и Джеремая беше сладък. — Съдейки по думите ти, трябва да е супер готин.

Брет изръмжа и награби шепа пуканки.

— Той е супер готин. Не знам какво съм си въобразявала… Цялата история с Ерик беше адски тъпа — Брет изсипа пуканките в устата си и задъвка умислено. — Предполагам, че е нормално момиче като мен да се главозамае от вниманието на мъж като Ерик. Той практически е Рокфелер, както знаеш…

— Какво трябва да означава това „момиче като мен“? Разбира се, че ще ти обърне внимание! — Беше трудно да се допусне, че красиво, умно и забавно същество като Брет би имало проблеми със самочувствието — та тези проблеми бяха резервирани само за такива като Джени! Брет въздъхна и отпи дълга глътка от чашата си, преди да облегне глава на дивана.

— Е, ако знаеше всичко за мен, нямаше да говориш така.

— Какви ги приказваш? — очите на Джени се разшириха. — Нали не си убила някого или нещо такова?

— Не. Проблемът е в семейството ми. То е едно такова… хм… смущаващо — Брет отново се взря в кичур от косата си, сякаш за да избегне погледа на Джени, — и аз нищо не мога да направя. Просто се срамувам от него. Успях да събера смелост и да споделя тайната си с Ерик, а той ме накара да мисля, че не е голяма работа. Дори ми се стори, че ме харесва още повече точно заради това.

— Е, ако знаех, щях да ти разкажа по-рано за моя баща и тогава щеше да видиш, че има и доста по-зле.

Джени седна на дивана до Брет и сложи крака върху стъклото на ниската масичка за кафе, която като че ли не беше подходяща за такова общежитие — човек лесно можеше да си представи как танцува върху нея след няколко питиета.

— Веднъж се появи на една официална церемония по награждаване в моето училище, облечен с тениска под сакото, понеже всичките му ризи били измачкани. Не е кой знае какво, ще кажеш… и може би дори ще ти се види яко. Само че той носеше вратовръзка върху тениската, а тя пък беше с надпис „Долу Никсън“^[1]. — Джени се развесели при спомена. — Родителите на останалите ученици идваха при мен след партито и ме питаха дали баща ми е бездомник. Честно. Хайде, надмини това!

— Трудна работа — Брет почти се беше задавила от смях и сега си поемаше равномерно дъх, за да се успокои, — но нека да видим. Добре… когато завърших осми клас, моят баща раздаде на всичките ми приятели по една от своите визитки, плюс ваучер с 10% отстъпка за ринопластика^[2] или инжекции с колаген. А майка ми? Тя беше обула емблематичните си зеброви ботуши, специално изработени за нея в Бразилия, и разхождаше пред всички прашките си. — Брет си представи впечатлението, което биха възпроизвели тези ботуши в „Уейвърли“, където майките носеха „Ралф Лорън“, „Шанел“, „Марни“ и прочее маркови синоними на висшата елегантност.

— Но родителите са за това, нали? За да бъдат смущаващи — логично отбеляза Джени. — Иначе нямаше да са родители.

— Не знам… може би просто се чувствам нелепо, защото съм дъщеря на парвенюта от Ню Джърси — тук, сред всички тези потомствени аристократи като Тинсли и Бени, нали разбираш?

Щом изрече тези думи, Брет внезапно се почувства олекнала като перце. Изпита същото, както и след като сподели с Ерик: облекчение. Е, значи причината да се усеща така не е била в Ерик, а в нея самата. Брет сложи краката си в скута на Джени и се замисли за Джеремая.

— Знаеш ли, когато говорих с Джеремая, той не изглеждаше дори ядосан. Само съжаляваше, че някой ме е наранил.

— Защо не му се обадиш? — предложи Джени. — Може би ще ти стане по-добре, ако чуеш гласа му. — Водката я правеше сантиментална, но невинаги я натъжаваше; понякога само подсилваше сетивата и емоциите й. Както в момента например — тя почти усещаше уханието на Изи, докато си мислеше за него.

— Неее, той купонясва, не искам да му досаждам — Брет изсипа последната капка боровинков сок в чашата си. — Плюс това, ние скъсахме. Не мога да се върна при него в минутата, в която ми хрумне — тя деликатно нацупи устни.

— Имаме ли друга бутилка сок в стаята? Май видях една — каза Джени с отсъстващ поглед, докато една идея бавно се оформяше в просмукания й с алкохол мозък.

— Ах, добре, мързелано. Ще отида да я донеса — Брет свали малко несигурно крака на пода и се изправи тежко. — Така или иначе исках да си взема пуловера.

Веднага след като Брет излезе, Джени грабна сребърната й „Нокиа“ и трескаво затърси номера на Джеремая. Сърцето й туптеше в ушите; знаеше, че Брет ще побеснее, но каква приятелка би била тя, ако не й помогне, пък макар и с риск да бъде отнесена от гневно торнадо?

Гласовата поща на Джеремая се включи чак след два свободни сигнала, когато Джени вече почти беше забравила какво възнамерява да каже.

— Здрасти, ъъъ… Джеремая. Аз съм Джени, приятелката на Брет. Извини ме, че ти се обаждам; наистина се надявам, че не те безпокоя. Просто исках да знаеш, че Брет мисли за теб през цялото време и разбира, че е направила голяма грешка. Би те помолила да й простиш, ако не се страхуваше толкова много. Искам да кажа, тя те обича — знам това, защото… — Джени си пое дълбоко въздух. Имаше ли някакъв смисъл всичко това? — защото и аз обичам някого. Знам какво е и виждам, че тя го изпитва много силно… Хора, които се обичат, не трябва да позволяват разни недоразумения да застават между тях…

Брет се върна в стаята и завари Джени с телефона й в ръка.

— Какво правиш?! — изпищя тя, изпусна бутилката със сок и грабна телефона си. — Откачи ли?!?

Джени отскочи от Брет и се опита бързо да довърши излиянието си:

— Всичко, което исках да ти кажа, е — продължи Джени, — че не бива да позволяваш маловажни неща да пречат на щастието ти. Наистина. Е, трябва да затварям, защото Брет ще ме убие, но ми беше приятно да си поговорим. — Тя затвори телефона и го хвърли на Брет, която стоеше безпомощно с ужасена физиономия.

— Не мога да повярвам, че го направи!!!

— Ще ме убиеш ли?

Брет се позамисли.

— Така, такааа… на кого ли трябва да звънна аз тогава… — бавна и глуповата усмивка се разля по красивото й лице. — Просто не мога да повярвам, че направи това!

Джени се усмихна, изпълнена с гордост, че е поела инициативата. Ако Брет толкова страдаше по Джеремая, значи те двамата бяха създадени един за друг, нали така? И ако тя, Джени, се чувстваше по същия начин спрямо Изи, значи и те са създадени един за друг. Нали? Тя прати на Брет въздушна целувка.

— Може би ще ми върнеш услугата някой ден.