Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (8)

8

Бухалите от „Уейвърли“ вадят кирливите си ризи винаги зад затворени врати

Изи се протегна в леглото и се заслуша в шума на момчетата, които се връщаха от тренировка. Напомпаните им от адреналин гласове кънтяха из общежитието, докато те отиваха да вземат душ преди вечеря. Алън, неговият съквартирант, щеше да вечеря навън с родителите си и вероятно да се натряска с тях. Изи усили звука на айпода и се съсредоточи в музиката на „Уайт Страйпс“^[1]. Беше освободен от задължителните спортни занятия заради Кредо и би излязъл да поязди този следобед, ако не се стараеше всячески да избегне срещата с Кели. Нямаше представа какво точно се беше променило между тях двамата — само преди година не можеше да се отлепи от нея. Тогава би скочил на мига при възможност да прекарат дори и малко време заедно преди вечеря, уединени в конюшните, а сега не можеше да събере сили да отговори на съобщенията и обажданията й. Какво, по дяволите, му ставаше? Защо беше такъв гадняр? Защото срещна Джени. Изи се усмихна, когато си я представи. Беше неизбежно да говори с Кели, но дали не можеше да го поотложи още малко?

Звукът от високи токчета, звънтящи върху мраморните стълби на общежитието, успя да заглуши странната китара на Джак Уайт. „О, боже“, промърмори Изи. Станало е време. Той намали музиката. Вратата се отвори широко и Кели се яви, по-гневна от всякога. Изглеждаше красива и с леко налудничав вид, досущ като освиркан дебютант.

— Какво правиш тук? Не получаваш ли съобщенията ми? — левият й клепач леко потрепваше, както ставаше винаги, когато Изи успее достатъчно да я вбеси. Той се опита да сдържи смеха си. Все още я обичаше и винаги щеше да я обича. Особено когато беше бясна. — Избягах по-рано от тренировката по хокей, за да мога да се срещна с теб, а ти не си направи труда даже да се появиш?

Косата на Кели беше прибрана назад и тя определено беше намерила време да се приготви след тренировката специално за него. Изглеждаше прекалено чиста и излъскана в сивата си къса вълнена пола, черни чорапогащи и черни жокейски ботуши с ток. Доколкото Изи знаеше, тя не беше яздила от седемгодишна и отклоняваше неколкократните му опити да я накара да язди Кредо. Уханието на шампоана й му напомни за салоните, в които майка му и всичките й приятелки прекарваха цели следобеди, докато лицата и косите им се претопяваха в напълно неразпознаваема маска.

— Съжалявам, наистина съжалявам — каза той неубедително. После седна на леглото и забеляза колко не на място изглеждаше тя сред безпорядъка в стаята му. Боксерки и шорти бяха пръснати по пода, а обелка от банан лежеше върху високия скрин, точно на нивото на лицето на Кели. Тя я видя, но я игнорира.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Че съжаляваш?

Кели махна шнолата от косата си и разтърси глава, разпилявайки червеноруси буйни вълни по раменете си — нещо, което обикновено възбуждаше Изи. Тя се загледа в добре познатите й сини очи, опитвайки се да проумее какво се беше променило в тях. Може би начина, по който я гледаха в момента?

— Чакай… съжаляваш, че ми върза тенекия или че… — сърцето й беше започнало да бие толкова бързо, сякаш искаше да изскочи от гръдния й кош. Беше вбесена, докато бягаше от конюшните към общежитието, готова да го зашлеви през лицето и след това да приеме обясненията и извиненията му, гарнирани с изобилие от нежни целувки. Но сега ситуацията изглеждаше така, сякаш гарнирането беше последното нещо в ума му.

— Не мога повече така, Кели — измърмори той тихо, обърнат към стената.

— Не можеш повече как! Да бъдеш с мен? — тя задави риданието си. Нямаше намерение да плаче. Това не беше краят! — За какво говориш?

Ако само знаеше какво точно трябва да каже, щеше да оправи нещата, Кели беше сигурна. След минути щяха отново да се прегръщат и целуват.

— Виждаш, че нещата между нас не са наред — колебливо каза Изи. Боже, в какво се беше забъркал…

— Това не е вярно! Ние сме страхотна двойка — Кели отметна косата си и се постара гласът й да звучи спокойно. — Просто… просто е още началото на годината, напрежението е разбираемо. Всичко ще се оправи, обещавам.

Изи поклати глава. Кели осъзна, че той отбягва погледа й.

— Не се получава — каза той с нисък глас, докато си играеше с копчетата на айпода, — не се преструвай, че не си забелязала. Ако всичко беше наред, нямаше да се целуваш с онзи идиот Хийт Феро по партитата.

— Не сме се целували! — запротестира Кели, а умът й бушуваше в опит да измисли тактика.

Какво в действителност знаеше той? Дали просто да не се прави на глупава и да отрича всичко? Но част от нея се гневеше — да, тя беше пияна и беше играла на шише, но причината на първо място се криеше в мъката й по Изи, така че той беше длъжен да прояви разбиране. — Това беше игра!

Изи се загледа в нея, прокара изцапана с боя ръка през рошавите си къдри и отвърна:

— Това не е оправдание.

— Виж, Изи, знам, че нещата не вървяха гладко след… ами, след Испания и всичко останало… — Кели се сети за нощта в Барселона, когато тя му беше признала, че го обича, а той фактически беше отвърнал единствено с въпроса какво ще има за вечеря. — Но можем да ги оправим.

Кели седна до него на леглото, сложи ръката си върху коляното му и се опита да изглежда, колкото е възможно по-убедителна. Захапа долната си устна по начина, по който винаги успяваше да накара строгия си баща да отстъпи и да й даде това, което иска. Изи въздъхна тежко, сякаш се канеше да каже нещо, което Кели не би искала да чува. „Затова не го казвай!“, помисли си тя.

— Работата е там — започна той, — че не искам да ги оправям. Гледаше ръката й върху коляното си, сякаш му се щеше да се махне оттам. После вдигна поглед към нея, а сините му очи бяха сериозни и студени. Кели отдръпна ръката си и се изправи рязко на крака.

— Всичко това е заради Джени, нали? — почти изкрещя.

— Не точно — отвърна бавно той. — Всичко това е заради нас.

Не точно? Не точно? Но може би все пак има нещо такова?

— Не мога да повярвам, че късаш с мен заради този дребен… този нищожен… цирей — пищеше Кели. — Как смееш?!

— Не е така, Кели — Изи поддържаше гласа си нисък и спокоен в отговор на нарастващата й истерия. Знаеше, че ще стане сложно. Кели имаше способността да се държи като петгодишно момиченце, когато не желаеше да приеме определени факти. Тя присви лешниковите си очи към него.

— Значи сега, както изглежда, си падаш по нея?

— Престани! — Изи притисна юмруци към слепоочията си. Това не беше част от разговора „късам с теб“. Каквито и да бяха чувствата му към Джени, те нямаха нищо общо с Кели. — Всичко е само между теб и мен.

— О, разбира се — яростно поклати глава Кели, — как ли пък не! Разбира се, че нетърпеливата малка Джени, която се чуди как по-бързо да се нахвърли върху теб, няма нищо общо! — Кели стисна юмруци. — Тази кучка!

Изи се изправи. „О, да, нека поговорим за кучките“, помисли си той.

— Как смееш да наричаш хората по този начин? Помниш ли изобщо как се случиха нещата между мен и теб, или си блокирала този спомен в съзнанието си?

Лицето й се вкамени и Изи разбра, че не е добре да й припомня как заради него беше зарязала Брендън като парцал. Изи винаги беше чувствал срам заради недотам почтения начин, по който започна връзката им — зад гърба на Брендън и пред всички останали в „Уейвърли“. Тогава химията между него и Кели беше така силна, че всичко изглеждаше напълно в реда на нещата и дори романтично. Но сега този детайл се беше превърнал в още едно от нещата, които го безпокояха във връзката му с Кели.

— Помня, да! Помня, че онази вечер в библиотеката беше доста нетърпелив да завреш ръцете си под полата ми! — извика злобно Кели. Изи се опита да снижи гласа си, защото за първи път си даде сметка, че вратата на стаята все още зее отворена.

— Знам — той сви рамене и му се прииска просто да я прегърне и всичко да свърши. — Съжалявам, че повдигнах въпроса. И двамата направихме грешка. Нека не забъркваме други в това, ОК?

За бога, колко много мразеше конфликти. Всичко ставаше на каша в главата му и накрая започваше да говори някакви незначителни неща, докато забравяше истински важните.

— Просто не мисля, че двамата си подхождаме вече. Променили сме се. Това е всичко.

Цялото тяло на Кели се тресеше и Изи за момент помисли, че тя ще започне да хлипа, което той нямаше да понесе. Да, Кели се бе опитала да манипулира и него, и Джени. Но той не би желал… не би могъл да я нарани. Просто се стараеше да я накара да разбере. Но това сигурно би било твърде трудно за нея, тъй като на този етап самият той не можеше да разбере. Вместо да избухне в сълзи, Кели пооправи косата си и се обърна към вратата.

— Добре. Хубаво. Стана ми ясно. — Гласът й беше иронично жизнерадостен, досущ като на детския аниматор от единствения корабен круиз на Изи, на който родителите му успяха да го замъкнат. — Край. Няма проблем.

Кели погледна през рамо към Изи — единственото момче, което бе обичала — и го дари със смразяваща усмивка. Задържайки дъха си, докато спринтираше надолу по стълбите, тя изскочи като стрела от „Ричърдс“, а после се срути на тревата и избухна в ридания.

OwlNet Instant Message Inbox

РайънРейнълдс: Чу ли кво стаа? Май за Уолш няма да има повече бонбончета J

ТийгУилямс: Кели е вбесена, че той ВЕЧЕ е получил повече бонбончета от онази нова мацка с циците.

РайънРейнълдс: Верно? Тва е новина…

OwlNet Instant Message Inbox

ЕмилиДженкинс: Току-що видях Кели на двора, гримът се стичаше по лицето й. Кво става?

АлисънКуентин: ИЗ е скъсал с нея.

ЕмилиДженкинс: Неее, няма начин…

АлисънКуентин: Мда. Заради Джени.

ЕмилиДженкинс: Здравей, веселба в стая 303!

OwlNet Instant Message Inbox

ХийтФеро: Хей, секси, чу ли най-сочната клюка?

ТинслиКармайкъл: Чух за сочния ти прякор, Пони.

ХийтФеро: Нее, забавна моя, Изи току-що посочил вратата на Кели. Било напечено.

ТинслиКармайкъл: ОМГ. Тя ОК ли е?

ХийтФеро: О, айде, Уолш не е Брад Пит, все пак. Чух, че не бил и кой знае колко надарен. Или може би ти знаеш по-добре?

ХийтФеро: Ехо?

ХийтФеро: Ееехооооооооо?