Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (13)

13

Един умен бухал от „Уейвърли“ знае как да предпазва приятелите си от зложелатели

— Не съм се снимала сама, нали? Как е възможно тогава вината да е моя? — крещеше Кели в телефонната слушалка, изморена от поредната разправия с публициста на майка си, Никълсън Адамс. В уикенд секцията на „Атланта Журнал“ се беше появила някаква снимка на Кели от миналогодишно лятно парти край един басейн, под огромното заглавие: „Мери-Кейт Олсън, Никол Ричи^[1] и дъщерята на губернатор Върнън — жадни за внимание“. Добре де, какво от това, че е поотслабнала малко в Барселона заради сърдечните си проблеми с Изи? На кого му влизаше в работата, по дяволите? Със сигурност не и на „Атланта Журнал“, нито пък на скапания Никълсън Адамс…

Тя стоеше насред празната стая, само по потник и къси панталонки — телефонът й беше звъннал, тъкмо когато се канеше да си обуе пижамата. Докато Никълсън й държеше лекция за хранителните разстройства и за начина, по който те могат да повлияят негативно на губернаторския имидж на майка й, тя загледа отражението си в огледалото. Обърна се няколко пъти, за да види тънкото си тяло от различни ъгли, но отникъде не съзря дори подобие на онези кльощави фигури, превзели всички списания. Със сигурност не беше анорексичка — току-що беше погълнала три парчета пица и половин бутилка шампанско, за бога!

— Майка ми е загрижена от вероятността дъщеря й да страда от хранително разстройство или от вероятността хората да си помислят, че дъщеря й страда от хранително разстройство? Ако действително й пука за моето здраве, предай й следващия път да ми се обади лично. — Тъкмо се канеше да прекъсне разговора, когато Адамс добави:

— Просто се помъчи да ядеш нещо от време на време, нали?

— Гледай си работата! — изкрещя Кели и затвори. Точно тогава Брет се показа на вратата, с вид на човек, който току-що е станал очевидец на катастрофа. Тя беше излязла навън с телефона си, когато Никълсън звънна. Кели нахлузи червения сатенен панталон на пижамата си и попита:

— Какво има, мила моя? — Гласът й незабавно омекна и тя остана изненадана от лекотата, с която това „мила моя“ се изплъзна от устата й. Сега, след раздялата с Изи, изглежда започваше да прехвърля несподелената си любов върху приятелките си.

— Ерик тъкмо ми писа — промълви Брет с невярващ глас. Обикновено бледото й лице сега беше станало призрачно бяло. — И той… той мисли, че вече не трябва да се виждаме.

— Моля?! — Кели изстина. По дяволите. Това звучеше като работа на Тинсли. Беше ли се добрала действително до г-н Далтън? Вече? — Каза ли защо?

— Каза, че не било разумно — леко поклати глава Брет, — само че преди два дни очевидно не го беше грижа за разума, докато лежахме голи в леглото му.

— Да не би да се е случило нещо, което го е накарало да осъзнае какви проблеми може да си навлече? — попита Кели колебливо. — Може би се е срещнал с Меримаунт и се е уплашил?

— Може би — Брет прехапа устни, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Но не ми се вярва. Той не спомена нищо за Меримаунт.

Кели се зачуди дали Брет има съмнения, че случилото се е свързано по някакъв начин със завръщането на Тинсли, но, разбира се, нямаше намерения да я пита. За бога, защо тази година всичко беше оплетено в тайни и недомлъвки?

— Е, в края на краищата това са три реда съобщение по телефона, какво би могъл да каже повече?

Брет се взря в Кели с невиждащ поглед.

— Аз го чувствах толкова… близък. Ние почти го… направихме. — В този момент коленете й се подгънаха и тя се отпусна театрално върху леглото си. — И сега, тъкмо когато му казах, че вече съм готова да стигнем и по-далече, да го направим наистина, той ми отвръща, че всичко е свършило. Чувствам се толкова… зле… и тъпо. Сякаш съм била просто едно глупаво дете и той е изгубил търпение с мен.

— О, майната му. Далтън е смотаняк така или иначе — буйно каза Кели. Тя искаше да успокои Брет, естествено, но в същото време почувства прикрито облекчение, че не е единственото зарязано момиче в стая 303 на „Дъмбъртън“.

— Кой е смотаняк? — попита Тинсли, застанала до отворената врата, а „Блекбъри“-то й се подаваше от големия преден джоб на късия й пуловер. Известно време не последва никакъв отговор, но малко преди тишината да стане многозначителна, Кели лениво каза:

— Никълсън, публицистът на майка ми — ако Брет и Тинсли не оправеха нещата помежду си скоро, щеше да се побърка. — Мисли, че съм анорексичка, идиотът му с идиот.

Тинсли се усмихна снизходително. Щом искаха, щеше да влезе и да се престори, че им вярва. Брет не искаше да говори, докато тя беше в стаята? Няма проблем. На Тинсли й беше писнало да се съобразява с емоциите на Брет — Брет можеше да й целуне задника.

— Ами, ти наистина си ужасно слаба, Кей. Дрехите ти стоят като на закачалка — което си беше самата истина.

Кели завъртя очи и хвърли многозначителен поглед към Брет, докато Тинсли окачваше хавлията си, но Брет лежеше на леглото, все още обута в жълтите си гумени ботуши и се взираше в тавана, потънала в собственото си нещастие. Кели се зачуди с какво ли може да я разсее и незабавно се сети за „Кафе Съсайъти“.

— Къде е четвъртият мускетар? — Тинсли посочи към леглото на Джени. Брет я погледна без интерес.

— В стаята на Сейдж и Емили. Утре имат тест по френски.

Тинсли направи иронична гримаса, взе черното стерео от прозореца и го пусна. От малките тонколонки се чуха „Рейдиохед“ и тя усили леко звука, преди да се пльосне по корем на леглото до Кели. Късите й розови шорти на точки разкриваха дълги, добре оформени бедра.

— Трябва да обсъдим някои важни неща, девойки. И да измислим правилата на „Кафе Съсайъти“.

— Правила? — попита Брет и седна, за да огледа още веднъж китката на Тинсли, но сега там нямаше нищо. Колко удобно. Или пък се превръщаше в параноичка? Тя отиде до шкафчето и извади от горното чекмедже най-любимата си дреха за спане — едно от старите долнища на Джеремая, което беше толкова меко като материя и толкова избеляло, че едва личаха сините му райета. Беше спала с него толкова дълго, че би било нелепо да му го върне, след като скъсаха.

— По-скоро принципи — каза Тинсли, обърна се по гръб и кръстоса глезени — или дори цели, ако предпочитате.

Изведнъж на Брет й се стори, че отново е на парти с пренощуване заедно с най-добрите си приятелки в шести клас. Грабна шише с боди лосион и кацна на ръба на леглото до Тинсли. Голите й крака бяха съвършено гладки, в очакване на вечерта с Ерик. Е, явно усилията са били напразни, но пък винаги е приятно да си с гладки крака.

— Правило номер едно — никакви гаджета! — каза Брет и насила се усмихна. Тинсли отбеляза внезапния й прилив на ентусиазъм.

— Точно така. Особено важно е за нашето развитие като млади жени да не бъдем разсейвани от хленчещи, самовлюбени момченца, които биха повлияли на стила ни лошо.

— Номер две — Кели се изправи с грейнало от възбуда лице, — алкохолът задължителен.

— Три — Тинсли раздели косата си на път и заприлича на хипи, — препоръчително е членовете на клуба да флиртуват и да се целуват с предварително селектирани обаятелни момчета, но без никакво обвързване и единствено за забавление!

— Какво? — Брет се запита дали това не е поредният план на Тинсли, чрез който да доминира над другите. — Мислех, че само ще си говорим за флиртове.

— И що за забавление би било това? — изуми се Тинсли. — Но, вижте, като казвам „флирт“, аз съвсем нямам предвид секс или нещо такова. Поне засега. — Тя ги дари с типичната си демонична усмивка, която отново извика въпроса, дали изобщо някога оставаше сериозна или животът за нея беше просто една голяма игра.

„Може би затова Тинсли никога не е страдала от разбито сърце“, помисли си Брет. Затова, но и защото имаше лице, което би засрамило дори Елена от Троя.

— И кои например ще са тези обаятелни момчета? — попита Кели, сложи си малко балсам за устни и го подаде на Брет.

— Които си поискаме — Тинсли разпери широко ръце, сякаш за да демонстрира огромното количество момчета, които се тълпяха пред тях, в очакване да бъдат избрани.

— Паркър Дюбоа — предложи Кели. — Секси е.

Кели обичаше да мисли за себе си като за опитен социален посредник — беше успяла да събере и да раздели доста двойки в „Уейвърли“, благодарение на ловките си задкулисни машинации. И наред с професионалната си убеденост, че Брет и Паркър ще си паснат идеално — и двамата бяха емоционални и артистични — самата тя също не би имала абсолютно нищо против да усети устните на готиния Паркър върху своите.

— А какво ще кажете за Чарли Сунг? — вметна Брет. Чарли беше първокурсник от Тайван, който често се шляеше с китара и въпреки че не говореше за това, очевидно се радваше на тайванска звездна слава. Миналата година момичетата бяха пуснали името му в Гугъл и бяха открили хиляди фен страници, създадени от неговите местни тийн почитатели — в тях публикуваха снимки, клюки и въздишки, и се чудеха какъв ли е личният му живот в частния пансион в Америка, който посещавал. Доста сюрреалистично. — Встрани от факта, че пее акапелно, той има от онези прекрасни, мускулести футболни крака…

— Мда, това е опция — замисли се Тинсли и се помъчи да си представи какво ли е да се целуваш с тайванска поп звезда. Сигурно е по-различно. Тя стана и се приближи към античното дъбово бюро, за да изследва веждите си за нежелани косми. Една от личните цели на Тинсли — нещо, което никога не би споделила с училищния си съветник — беше да покори по едно момче от всяка страна в света. Или поне от тези, до които се стига без парашут или кучешки впряг. Хм, ами онова височко момче, което беше видяла да излиза от гората с Брендън и останалите? Каквото и да беше името му, нямаше да бъде новак завинаги. Можеше да влезе в списъка.

— Знаете ли кой трябва да е на първо място в селекцията? Смуглият пич от пицарията — каза Кели запалено, мислейки за топлите му кафяви очи и небрежно разпиляната черна коса. Той винаги ухаеше апетитно на прясно изпечена пица, а колко ли по-апетитен щеше да е на вкус? — Ще ми подадеш ли лака? — помоли тя Тинсли, която седеше достатъчно близо до шкафчето на Кели.

— Анджело — каза тя, докато подаваше на Кели розовия лак.

— Да — останалите момичета я погледнаха, изненадани, че знае името му.

— Попитах го — отвърна тя простичко. — Мислех, че може да ни потрябва.

— Е, явно те очаква пица парти — добави Брет, като се стараеше да звучи вещо и опитно в тези неща, но като цяло се съмняваше, че успява. Да се целуваш с почти непознат всъщност е извратено, мислеше си тя, докато гледаше как Кели професионално нанася лак върху ноктите на лявата си ръка.

— Предполагам, че ще трябва внимателно да обмислим и кого още да поканим в „Кафе Съсайъти“, тъй като не може да сме си само ние все пак… — отбеляза Тинсли.

— Джени, разбира се — отговори Брет и взе лака от Кели, когато дойде ред на ноктите на дясната ръка. Бяха пропуснали тренировките днес, а после и вечерята, затова тя не беше виждала Джени от сутринта и внезапно усети прилив на вина, задето така е изоставила новата си приятелка. Особено пък след като самата тя беше казала на Джени да стои надалеч от Кели и стаята за известно време. Брет се зачуди дали всичко с Джени е наред.

— Но тя е новачка — каза Тинсли с презрителна гримаса и сбръчка перфектното си носле.

— Да, но е готина — защити я Брет. Имаше нещо около Джени — някаква топлота — което определено й липсваше, когато тя не беше наоколо.

— Така ли? — Тинсли се престори, че изучава с интерес белите връхчета на френския си маникюр. — Имам предвид, възможно е… аз не съм общувала много с нея. Ти какво мислиш, Кей?

— Според вас има ли нещо между Джени и Изи? — колебливо попита Кели.

— Е, скоро ще се разбере все някак, нали? — логично предположи Брет, макар да не прозвуча особено уверено. — Живеем заедно все пак. Така или иначе, би било тъпо да не включим съквартирантката си в „Кафе Съсайъти“.

Кели сви рамене. Беше й трудно да мисли за Джени като за сериозна заплаха.

— Ами Бени? И тя трябва да е в клуба.

— И Селин, и Алисън. А Емили? — добави Брет.

— Ъхх… Емили е толкова мекушава, нека я оставим засега — Тинсли направи снизходителна физиономия, — трябва обаче да поканим Сейдж Франсис, въпреки че понякога е кучка. Иначе е забавна.

— Какво ще кажете за Верена Арневал? — попита Кели. Верена беше от по-горните курсове, идваше от Буенос Айрес, а майка й беше продуцент на популярна латино сапунена опера. Отличаваше се със своите секси акцент и ултракъса, изрусена до бяло коса, и винаги носеше рокли и обувки с ток, все едно е някоя ретро филмова звезда. — Готина е.

В този момент се чуха гласове в коридора и трите се заслушаха в тях.

— Ще се видим в клас — извика Джени, докато отваряше вратата на „Дъмбъртън“ 303, а после едва не подскочи, като видя трите си съквартирантки, вторачени в нея.

— О! Здравейте, момичета… — Джени потърси очите на Брет. — Какво става?

Тя спря на входа за момент, обезпокоена, че прекъсва нещо интимно. Пъхна ръце в джобовете на вълнения си пуловер и попита: — Притеснявам ли ви? Защото мога да отида да си измия зъбите или…

— Не, влизай — каза Брет и потупа леглото до себе си, — ти също участваш в това.

Брет метна остър поглед към Тинсли, която многозначително го задържа. Джени се престори, че не забелязва и седна на леглото на Брет.

— Да — започна Тинсли след продължителна пауза, — ние създаваме тайно общество, към което искаме да те поканим да се присъединиш.

Сърцето на Джени прескочи няколко удара, зашеметено от щедрата усмивка на Тинсли. Джени потисна порива си да стане и да запрегръща наред всички в стаята — беше вътре! Тинсли искаше да я включи! — но знаеше, че това би било най-неготиното нещо, което можеше да направи, затова се ограничи до развълнувано потриване на ръце.

— Тайно общество? — попита тя, замаяна от възторг. — Звучи супер яко!

— Мда, такава е идеята — Тинсли разпиля дългата си тъмна коса по раменете и се облегна върху възглавниците върху леглото си. „Като Клеопатра е“, каза си Джени. — Но първо трябва да говорим с теб за нещо.

Стомахът на Джени се преобърна. Естествено, че нямаше да е толкова лесно. Трябваше да се досети, че има уловка. Вероятно Тинсли щеше да й предложи да бъде портиер на входа на тайните им сбирки или нещо подобно…

Кели рязко се изправи и отиде до нощното си шкафче. Взе четката за коса и започна да се сресва, но Джени усещаше погледа й отсреща в огледалото.

— Знаем колко опасни могат да бъдат слуховете — продължи Тинсли — и как в крайна сметка могат да се окажат пагубни за всички въвлечени в тях. Струва ми се — предполагам, ще се съгласите — че просто трябва да разчистим неяснотите около един конкретен слух — Тинсли направи драматична пауза и се усмихна на Брет и Джени. — Джени, знам, че Кели те е помолила да флиртуваш с Изи, за да й помогнеш да не бъде изключена от Академията заради срещите си с него в тази стая. Било е много мило от твоя страна да се ангажираш с тази мисия и да предпазиш Кели от неприятности — Тинсли хвърли поглед на Кели, — но работата е там, че всичко това свърши и вече никой не е заплашен от неприятности. Въпреки това обаче продължавам да чувам някакви неща за теб и Изи. — Тинсли сви устни и погледна директно към Джени. — Има ли нещо, което трябва да знаем?

Джени за малко не зяпна. Нещо, което трябва да знаят?! Като например това, че отчаяно мечтае да целуне Изи? Да прокара пръсти през косата му? Или пък това, че — уупс! — се канеше да язди с него в неделя?

— Ами, не… Искам да кажа, Изи е супер, аз го харесвам — каза Джени, преди да успее да се възпре — като приятел, имам предвид. Заедно сме в класа по изкуства, знаете… Но нищо повече.

Тинсли кимна безмълвно. Кели продължаваше да реше косата си и да наблюдава Джени в огледалото. Джени не смееше да погледне към Брет, която знаеше за връзката й с Изи, но мълчеше. В този момент започна да се паникьосва и да губи трезвата си мисъл. Четири готини момичета, които се приготвят за лягане в стаята си в общежитието — бе мечтала за това толкова дълго! Тя просто трябваше да бъде част от тайното им общество! Нейният шанс да бъде една от тях — нима би могла да го остави да се изплъзне между пръстите й?

— Хайде — каза Джени сериозно, взела своето решение, — Изи никога не би погледнал на мен по този начин. Не и след като е бил с теб, Кели. — За малко не се задави с думите си, толкова трудно й бе да ги изрече. Но не се преструваше съвсем напълно — някаква малка част от нея вярваше в казаното. — Ти си като кинозвезда, а аз съм просто… аз.

Кели рязко вдигна брадичка, докато съзерцаваше отражението си. Джени виждаше, че тя обмисля думите й и вероятно си представя колко нелепо би изглеждал Изи до нея, миниатюрната-аз-съм-просто-аз Джени Хъмфри. Джени прехапа устни, а Кели се завъртя рязко и се усмихна съучастнически на Тинсли.

— Тя е права. Изи е твърде висок за нея. — Двете имаха едно и също доволно изражение на лицата си и Джени изведнъж се усети сто пъти по-зле, отколкото преди да беше отворила голямата си, отвратителна уста.

— Добре — плесна с ръце Тинсли. — Значи изяснихме този въпрос. Добре дошла в частен клуб „Кафе Съсайъти“, Джени. Сигурна съм, че накрая ще станем добри приятелки.

Джени прехапа устните си още по-силно. За разлика от Тинсли тя не беше толкова сигурна.

 

 

OwlNet Email Inbox

To: [email protected];

[email protected];

[email protected];

[email protected];

[email protected];

[email protected];

[email protected];

VerenaArneval @ waverly.edu

From: [email protected]

Date: Петък, септември 13, 10:05

Subject: „Кафе Съсайъти“

 

Мои най-скъпи, прелестни и винаги зашеметяващи приятелки,

Официално сте поканени на новото приключение, наречено „Кафе Съсайъти“ — тайният клуб на най-интересните и очарователни „Уейвърли“ бухали. Ние сме млади и сексапилни създания; мантрата на нашия клуб е: Облечи се. Изиграй го. Бъди секси. Покажи го.

Първата неофициална среща ще се състои утре, точно в 19.00 в „Ритолис“.

Моля отбележете: дрескод — сексапилен. Гаджетата са предмет на незабавно отстраняване. Носете тайно любимите си напитки, а също и игривото си настроение.

Вечно ваша и непокорна,

Т.

 

 

OwlNet Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Петък, септември 13, 17:55

Subject: БЛАГОДАРЯ!

 

Скъпи татко,

Сега бързам за вечеря, но накратко: пиша ти от НОВИЯ СИ ТЕЛЕФОН! Не е ли яко???

Мнооого ти благодаря! Обещавам да съм по-подробна през уикенда.

Обичам те!

Джени

P.S. Предай благодарностите ми и на Ванеса!

P.P.S. Винаги съм харесвала онези разноцветни тиранти. Честно.

 

 

OwINet Instant Message Inbox

ЕрикДалтън: Получих имейла ти. Много интересна идея за бягство.

ТинслиКармайкъл: Помислих си, че може да ти допадне.

ЕрикДалтън: Да, доста…