Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (15)

15

Бухалът от „Уейвърли“ е един предпазлив бухал

Брендън обичаше съботните утрини в „Уейвърли“.

Партитата в петък вечер никога не бяха така диви и напоени с алкохол като съботните и учениците не се разхождаха наоколо като развалини, както правеха обичайно в неделя сутрин. Съботните сутрини бяха някак по-завършени: момичета и момчета с вързани на кръста униформени блузи, тръгнали към игрищата, за да гледат футбол или мач по хокей на трева. Учениците от града хващаха влака, за да прекарат уикенда в луксозните си къщи в горен Ист Сайд^[1], а вечерта изпълваха баровете заедно с красивите си приятели от частните училища на Нова Англия. Брендън беше от Кънектикът — роден и отгледан в Гринуич — и тъй като перфектно оформените ливади на Академията не му бяха напълно чужди, той се чувстваше тук много повече у дома си, отколкото в Кънектикът. Баща му се беше оженил повторно преди три години и втората му майка, едва десетина години по-възрастна от Брендън, беше кошмарно същество. Сега двегодишните близнаци, негови полубратя, щъкаха из цялата къща, гризейки и повръщайки върху скъпите мебели, докато всички се прехласваха по тях и хвалеше божествената им брилянтност. Мащехата му, чието име се бе заклел никога да не произнася, изглежда беше убедена, че той е гей. Веднъж му каза, че ако някога реши да си признае открито, „баща му сигурно ще продължи да го обича“. Поне нямаше опасност някога да изпита носталгия.

Денят беше слънчев, но хапливо хладен. Брендън крачеше през главния двор на Академията, а по обувките му полепваше трева, все още влажна от росата. Насочи се към „Максуел Хол“, сграда на X. X. Ричардсън, в която бяха приютени ученическият център, кафе-барът, компютърната стая и учебните зали, и която всъщност се явяваше социалното ядро на целия кампус. Ако учиш за тест или пишеш есе, на което не можеш да си позволиш ниска оценка, отиваш в библиотеката. Ако възнамеряваш да се отдадеш на онази мързелива и групова учебна подготовка, която радушно приветства шума на машините за капучино и прекъсванията от страна на атрактивни представители на противоположния пол, отиваш в „Максуел“. Може би Кели щеше да бъде там сега, да пие двойното си еспресо и да чете последния брой на „Венити Феър“, вместо да решава задачи. Брендън планираше да прекара няколко часа, излегнат в гигантското кресло в една от нишите на терасата, да пие кафето си с мляко и да започне „Демокрацията в Америка“ на Токвил. Безкрайно отегчителна книга — ако основателите на демокрацията я бяха прочели навремето, щяха да се ориентират към диктатурата.

Основното вътрешно пространство в „Максуел“, с масивните си каменни стени, арки и с огромната камина, която всъщност никога не гореше, беше уютно, подканващо и приличаше на пещера. В момента беше претъпкано с ученици и затова Брендън прибави три пакетчета нискокалоричен подсладител в кафето си и се заизкачва по скърцащите задни стълби към една от мрачните ниши на горния етаж, откъдето се виждаше цялата главна зала долу и всеки, който влизаше в нея.

В първия момент Брендън се разочарова, че вижда пред себе си сноп къдрици вместо дългите тъмни кичури на Кели, но после разпозна Джени и я поздрави. Беше доволен, че споделя точно с нея любимото си място в „Максуел“ — двете големи кресла, обърнати едно към друго, с малка дървена масичка между тях. Брендън бе прекарал безброй часове тук, с айпода си и с бляновете си по Кели. Колко хубаво би било да четеш тук с някого, да срещаш погледа му от време на време, а защо не и устните му.

Джени вдигна поглед от книгата си, очевидно потънала в мисли. Отне й няколко секунди да се фокусира върху Брендън, но веднага след това по лицето й се разля дружелюбна усмивка. Бузите й бяха свежи и розови, а малкото чипо носле — обсипано с лунички. Беше облечена в риза на цветя, която не беше тясна, но успяваше плътно да обгърне извивките й. Надолу носеше дънкова пола, черен клин и сиви велурени равни обувки, които изглеждаха толкова малки, почти детски. Беше скръстила изящно глезените си.

— Ей, Брендън, как си?

Тя се изправи и погледът му автоматично се прикова от движението на гърдите й, но тъй като не искаше да се държи като онези момчета, способни да зяпат само в деколтето на една жена, независимо от обема му, някак принуди очите си да се насочат към лицето на Джени.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — попита той и посочи свободното кресло.

— Естествено, че не. И без това е доста пусто тук — само аз и Ема Бовари^[2] сме.

Брендън се засмя в отговор и осъзна, че не е мислил за Кели цели трийсет секунди. Ето, не беше чак толкова вманиачен. Припомни си как не искаше да говори с никого в продължение на седмици, след като го беше зарязала. Дано тя успее да преодолее по-бързо раздялата си с Изи сега. Брендън седна на стола до Джени и постави чашата си между тях.

— Как е Кели? — попита той с тих и тържествен глас, а после му се стори нелепо, че говори така траурно за обикновена раздяла между гаджета. Кели не беше в кома, все пак. Джени сви деликатните си рамене и отвърна:

— Не я виждам много напоследък. Прекарва времето си предимно с Тинсли и Брет — тя направи пауза и прехапа устни, — но така или иначе не мисля, че би го обсъждала точно с мен — добави и сведе виновно кафявите си очи.

— Това означава ли, че наистина има нещо между теб и Уолш? — настойчиво попита Брендън.

Беше щастлив, че Изи се е разкарал от живота на Кели, но не го искаше в живота на Джени. Съчувстваше на Кели, защото прекрасно знаеше колко е гадно да видиш любимото си същество в ръцете на друг, веднага след като сте скъсали.

— Наистина не знам — срещна погледа му Джени. — Имам предвид, приятели сме, но…

— Е, надявам се да се получи — прекъсна я той и се облегна назад в стола. Думите му прозвучаха малко по-хладно, отколкото бе имал намерение. Желаеше късмет и на двама им, наистина. Но не желаеше Кели да намрази Джени толкова, колкото беше намразила Изи — как щяха да делят една стая?

— Не знам какво има у него… — промълви Джени.

„Аз знам“, помисли си Брендън. „Висок е и прилича на модел на Ралф Лорън. Язди коне и притежава дълбока, артистична душа.“ Той едва сдържа гримасата си на досада. „Как да не се влюбиш?“

— Не забравяй колко трудно ще бъде всичко това за Кели известно време. Кампусът е малък, знаеш. Няма да й е лесно да забрави.

Брендън отново се върна назад, към деня на раздялата им — беше отишъл да прибере пощата си и бе видял Кели да се целува с Изи, облегната върху пощенските кутии и облечена в синия кашмирен пуловер, който й беше подарил по случай първата им годишнина. Не беше го направила нарочно, Брендън знаеше — Кели никога не би причинила умишлено болка на някого. Или поне на него. Но самата мисъл, че обсебвайки ума й изцяло, Изи я е накарал да забрави откъде е този пуловер и какво означава, беше накарала Брендън да си представя как отива до тях и забива юмрука си право в перфектната усмивка на Изи.

— Не знам за кампуса, но стаята ни със сигурност е малка — отбеляза Джени — и аз вече се чувствам нелепо. Не че има нещо между мен и Изи, но може би натам вървят нещата.

Брендън кимна и я попита срамежливо:

— Какви са според теб шансовете да си върна Кели обратно?

„Толкова е хубав“, помисли си Джени. Може да си върне почти всяко момиче в „Уейвърли“, но не, той иска само Кели. Хрумна й, че ако я накара да си спомни колко лесно е да хлътнеш по Изи Уолш и да забравиш някой толкова готин като Брендън, Кели може би ще й прости, че е хлътнала по същия начин. Джени въздъхна. Или пък нямаше да й прости.

— Мисля, че точно в момента се нуждае от малко спокойствие и пространство — Джени отпи от изстиналия зелен чай. — Все още не иска да излиза с никого. Освен това вече членуваме в новото тайно общество, в което гаджета не се допускат.

Брендън изохка.

— И ти ли си в частния клуб на Тинсли? — Той разкопча ципа на черната си кожена чанта с изкуствено състарен вид, все едно е от Втората световна война, и извади малка книга. Трябваше поне да се престори, че върши нещо полезно.

— Да — призна Джени, все още развълнувана от вчерашния имейл на Тинсли. Може би тази кралица с виолетови очи най-накрая щеше да даде опрощение на тромавата новачка, откраднала леглото й. Тинсли беше коронованата звезда на „Уейвърли“. Поклон пред най-забележителното и красиво момиче в кампуса — момиче, което не чака готините неща да се случат, а си ги случва само. Ако Джени не можеше да бъде като Тинсли, то да бъде приятелка с нея щеше да е следващото по ред супер яко нещо. Може пък някак да успее да попие искрица от нейния блясък. — Звучи забавно.

— Разбира се — каза Брендън с усмивка. — Тинсли е виртуоз в измислянето на забавни неща.

— Не е задължително това да е лошо.

Той се поколеба.

— За нея е по-скоро начин на живот. Тя държи да се забавлява и го прави винаги, независимо на каква цена.

Джени се облегна на стола си и се опита да осмисли думите на Брендън. Усещаше, че в тях има логика — в края на краищата Тинсли беше изключена от „Уейвърли“ точно заради забавленията си — но от това ореолът над главата й не избледняваше. Даже напротив, грееше още по-ярко. Тинсли може да направи всичко, което си поиска.

— Все едно. Ако поканата й означава, че ще бъде добра с мен, значи я приемам. Заради двете с Кели прекарах цяла седмица в страх да се прибера в стаята си.

— Просто бъди внимателна — посъветва я Брендън, а златистокафявите му очи внезапно станаха сериозни. По принцип Джени би казала, че не е честно такива великолепни мигли да бъдат похабявани от мъже, но Брендън беше изключение — те го правеха толкова елегантен! С овалната си челюст, изразителните очи и съвършено оформената прическа той й приличаше на звезда от нямото кино. И беше страшно мил. Кели нямаше идея каква късметлийка е, задето момче като него беше луднало по нея.

— Идвам от училище, което се пръскаше по шевовете от такива Тинслита. — Джени никога не би могла да забрави всички онези Блеъри Уолдорф^[3], от които наполовина се страхуваш и които наполовина бленуваш да бъдеш; момичета, които те карат да се чувстваш невидим, поне до момента, в който не им хрумне, че искат нещо от теб. Те бяха убедени, че с най-огромно желание ще захвърлиш всичко заради тях, което, разбира се, беше абсолютно вярно. Но истински опасните момичета по света безспорно са онези Серени ван дер Удстенс, почти нереални с извънземната си красота, но и доброта. Тинсли се намираше някъде по средата — имаше външното съвършенство на една Серена, но умът й беше алчен и манипулативен като на истинска Блеър.

— Ще се справя — Джени изведнъж се почувства безкрайно несигурна в себе си. Никога нямаше да бъде нито Серена, нито Блеър, нито Тинсли. Само Джени. Но трябваше ли да е иначе?

— Виж, има нещо странно в Тинсли — каза Брендън, — което те кара да искаш да си неин приятел, но не можеш да й имаш доверие. Никога.

Говореше така разпалено, че Джени се зачуди дали пък двамата с Тинсли нямат история.

— ОК, ще спя с едно отворено око.

— Идеята не е лоша — засмя се Брендън.