Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (23)

23

Бухалът от „Уейвърли“ не издава чужди тайни

Във вторник сутринта Джени бродеше из кампуса, обзета от толкова силна вина, че просто не можеше да си намери място. Не успя да заспи през нощта, дори и след като Брет я беше измъкнала оттам и се бяха кикотили с часове на филма „40-годишната девица“. Джени се тормозеше от идиотския начин, по който се остави на Тинсли да я въвлече в историята с Анджело. Призляваше й само като се сети! За бога, какво беше направила?!

Част от нея искаше да се крие цял ден под бебешкосиньото си одеяло, но другата част имаше чувство, че ще се задуши, ако трябва да диша един и същ въздух с Тинсли и Кели. Сега Джени беше навън и се разхождаше из двора, но усещаше все същото задушаващо бълбукане в главата си. Ако не се махне оттук веднага, имаше опасност да припадне. Тя извади новия си телефон и се обади на един човек, който със сигурност щеше я накара да се чувства по-добре.

— Муфулупугус — дълбокият баритон на Руфъс прогърмя силно в ухото й. Гласът му предизвика усмивка на лицето й, въпреки че се наложи да отдалечи слушалката от ухото си. — Как си, по дяволите?

— Ами… добре съм, тате — Джени се заигра с една дълга къдрица от косата си. — Просто искам да те помоля да се обадиш в офиса на „Уейвърли“ и да им внушиш да ми отпуснат свободен ден за профилактика на менталното здраве.

— Какво? Менталното здраве? Добре ли си?

Чудесно. Точно така — накарай го да се тревожи, че ще бъдеш изхвърлена от поредното училище.

— Да, добре съм, но имам нужда от един следобед в града. Не за шопинг или нещо такова, а за няколко музея, да кажем… Ти ще ме посрещнеш. Ще хапнем мекици при онези мексиканци…

— Няма начин, захарче. Ще помагам на Ванеса за филма й този следобед… В „Брайънт Парк“ има една катерица с наднормено тегло. Трябва непременно да проследим с какво се храни в рамките на 24 часа. Освен ако малко не послъгвам. Както и да е, ти ще се оправиш там, нали? — гласът на Руфъс звучеше загрижено. — Мислех, че ти харесват добрите оценки, хокеят, ездата?

— Супер съм, кълна се — Джени кръстоса пръсти, докато изричаше лъжата. — Просто ми липсва градът. Малко е задушаващо… да си през цялото време тук, сред целия този чист въздух. Струва ми се, че съм получила пренасищане с кислород…

Баща й тежко въздъхна, но Джени беше убедена, че няма да може да й устои.

— Добре. Ще се обадя в офиса и ще кажа, че трябва да си дойдеш вкъщи за един ден.

Джени изцвърча радостно и се разсипа в благодарности. В секундата, в която затвори, тя се обади и си поръча такси, което да я чака на главния портал, след което прехвърча за миг през стаята в общежитието, за да си вземе портфейла.

Сега, когато знаеше, че може да напусне кампуса за ден, той вече не й се струваше така потискащ и задушаващ. Да, беше се прецакала, но с повече късмет Изи можеше да не узнае за това, пък и то беше една наистина незначителна целувчица. А и те двамата все още не бяха официално гаджета, нали… Джени нямаше търпение да хване следващия влак и да смени това покварено място с големия, чудесен град.

— Джени! — тя се завъртя, когато чу името си, и видя Изи да крачи през тревистия двор право към нея. Цялата се вкамени. Дългите му крака бързо стопиха разстоянието между тях и тя отново си помисли колко много го харесва. Днес беше с тъмнокафяви джинси (никога не го беше виждала с друго, освен с дънките „Ливайс“) и чисто бяла тениска. — Накъде бягаш?

— О, ами… отивам до града за днес… имам нужда да подишам, знаеш, малко мръсен въздух — Джени усещаше, че нервничи и беше убедена, че Изи вижда всичко през нея. Притисна червените си ботуши към тревата.

— Да, толкова много чист въздух може да не понесе на едно градско момиче. — Тъмен кичур коса падна пред очите му и той го издуха обратно. — „Уейвърли“ те кара да се чувстваш като в гигантски сапунен мехур и понякога да забравяш, че нищо тук не е въпрос на живот и смърт.

— Точно! — усмихна се Джени. — Хей, искаш ли… искаш ли да дойдеш с мен? — спонтанно попита тя. Беше си представяла как се шляе сама из огромните зали на нюйоркския Музей на изкуствата, но какво пък, представата би била несъмнено по-завършена, ако съдържа и Изи. От друга страна, няколко часа насаме с него в истинския свят биха могли да омаловажат събитията, случили се снощи в сапунения мехур на „Уейвърли“. — Може да обядваме, да обиколим няколко музея…

— Наистина ли? — Изи се взря нетърпеливо и радостно в лицето на Джени, но после се сгърчи в отвращение. — О, не… сега съм на двоен изпитателен срок, заради оня тъпак Далтън. И тъй като не знам кои са му шпионите, може би не трябва да рискувам и да го вбесявам още повече.

Лицето на Джени посърна.

— Напълно бях забравила за това. Е, добре… Последното, което бих искала, е да те изхвърлят оттук…

— Освен ако… — Изи я прекъсна и се ухили доволно. — Далтън разпрати тази сутрин имейли, за да ни уведоми, че е болен. Може да се предположи, че няма да е наоколо… Да тръгваме!

— Но… — кафявите очи на Джени се разшириха.

Той грабна ръката й и усещането на топлите му груби пръсти върху нейната кожа я накара да замлъкне. Влакът до града беше претъпкан, но Джени и Изи успяха да си намерят две места. Играха на разни игри в скицника й и слушаха с по една слушалка неговия айпод, докато накрая „Гранд Сентръл Стейшън“ не ги посрещна. Хванаха такси до Музея на изкуствата, но преди да влязат вътре, Изи купи по един хотдог за двамата от близката сергия и те седнаха на стълбите, под ранното есенно слънце. Джени бе правила това толкова много пъти, хранейки надежда, че някое готино момиче като Блеър или Серена ще я забележи, или пък някой известен ще седне до нея и на следващата сутрин тя ще е звездата на жълтите медии — мистериозната компаньонка на прочут актьор например. Джени се облегна върху каменните стъпала и въздъхна. Години наред бе мечтала да бъде едно от онези момичета, за които хората постоянно говорят. Сократ навремето е казал, че неизпитаният живот не си струва живеенето и Джени беше напълно съгласна с него. Разбира се, той вероятно е имал предвид, че животът трябва да се изпита лично, а не чрез ежедневен преглед на клюкарските колони в списанията, но това за нея беше едно и също. Знаеше, че е тъпо, но нищо не можеше да стори. Всички книги на света преливаха от поразяващо красиви и съблазнителни героини, чийто образ оставаше завинаги татуиран в съзнанието на останалите и ги караше да се усмихват или да стенат в горест само при мисълта за тях, която мисъл неизбежно и постоянно ги спохождаше. Ексцентричната Дейзи Бюканън от „Великият Гетсби“. Лили Барт от „Къщата на радостта“. Лаура на Петрарка, Беатриче на Данте… Джени не искаше някой да пише книги конкретно за нея, но мечтаеше да послужи като вдъхновение на книга. Нима това беше лоша мечта?

Сега обаче, рамо до рамо с Изи, тя изведнъж разбра, че вече не я е грижа дали е момиче, което Джей Гетсби, Хийт Феро или Тинсли Лудата-Кучка-Кармайкъл биха помнили години наред. Не й пукаше даже дали някога отново ще я изтипосат по бельо на клюкарската страница на „Пейдж Сикс“. Всичко, което имаше значение в момента, беше Изи, седнал до нея на едно от най-любимите й места на света, с малко петно кетчуп на бузата.

— „Уейвърли“ е малко място. Особено при старт като твоя — с внезапно и дълбоко гмуркане. — Той отхапа от хотдога си. — Но хората така или инак бързо те опознават.

Джени избърса кетчупа от бузата му с палец и попита:

— Защо казваш това? — Тя нервно си замисли за гърдите си. Не много девойки в Академията, спретнати в редовните си кашмирени пуловери и кадифени поли, притежаваха D-чашка, с каквато беше надарена тя самата. Определено не й се щеше да слуша сонети, посветени на гърдите й. Изи преглътна.

— Защото… не знам, звучи глупаво… но у теб има някаква искра.

— У мен ли? — Джени сведе поглед към циментовите стълби, чувствайки се едновременно ужасно засрамена и ужасно поласкана. Изи отвърна с усмивка и за да смени темата, си поръча тур из музея, с екскурзовод Джени Хъмфри. Пресякоха няколко пъти коридорите на галериите, за да открият произведенията, които тя обичаше най-много — една картина на Сезан с ябълки, разпръснати върху маса; розов портрет на Климт, изобразяващ красивото младо момиче, което Джени мечтаеше да бъде; тихия Вермеер и неговата жена с кана за вода; мъгливия Джордж Инес и девойчето, скитащо в овощна градина, а също и изящно калиграфираните ислямски ръкописи. Изи спираше пред всяко от тях, мълчаливо наблюдаваше, а после се обръщаше към нея, за да я целуне.

Джени знаеше, че никога повече нямаше да погледне тези картини по същия начин. Сега те бяха се превърнали в нещо повече от любимите й произведения на изкуството. Сега бяха неразривна част от най-щастливия ден в нейния живот.