Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (2)

2

Един бухал от „Уейвърли“ знае, че да простиш, не е като да забравиш

Кели Върнън сънено влачеше токовете на новите си суперскъпи чехли „Лубутен“^[1] през влажната трева, на път към Параклиса. Бяха минали три дни от партито за Черната събота, но все още не можеше да изкара от ума си образа на Изи и Джени, седнали до езерото в имението на Хийт, вперили очи един в друг. Беше ли истина? След партито Хийт бе разпратил на всички клюкарски имейл, в който намекваше нещо подобно, но Кели не беше сигурна. Така или иначе тя самата бе измислила този план — на практика помоли Изи и Джени да флиртуват открито, за да направят по-убедителна версията, че когато смахнатата управителка на общежитието Анджелика Пардий завари Изи в стаята им, той е бил там заради Джени, а не заради Кели. Сега обаче точно този план заплашваше да се превърне в абсолютна бъркотия. И сякаш това не бе достатъчно, ами дали пък наистина се натряска яко и се целува с Хийт Феро — ужас! — или пък бе врънкала старото си гадже Върнън да правят секс?! Беше ли истина, че той й отказа?

— Това ти ли си, К.В.?

Кели си беше замаяна, но когато съзря Тинсли до вратата на Параклиса, определено сметна, че напълно си е изгубила ума. Спря и наклони глава на една страна, сякаш в очакване привидението с виолетови очи да се разсее обратно в атмосферата. Появата на старата й съквартирантка върху най-горното каменно стъпало беше сън, точно както бяха сън декан Меримаунт и г-жа Пардий, които снощи вземаха размерите за четвърто легло в стая 303, а гласовете им звучаха като неразбираем шепот на ангели. Вестта, че в края на краищата Тинсли не е изключена заради бурната им нощ на игрището миналата пролет, беше прекалено фантастична, за да й се вярва, но все пак ето я и самата нея.

Кели изпита порив да се втурне и да се хвърли в обятията й. Искаше да й разкаже за Изи и Джени; за Дисциплинарната комисия; за дистанцията между нея и Брет; за Брет, която тайно се виждаше с г-н Далтън — готиния нов учител по история, до когото й беше гадно да си я представя гола… Всичко около Брет беше толкова оплетено — Кели беше узнала за историята с Далтън, защото случайно вдигна телефона на Брет, която не беше наоколо, и отговори на обаждането на сестра й. После Кели се беше преструвала пред Брет, че нищо не знае, докато самата тя не й сподели всичко предната вечер, но междувременно тайната се разнесе из цялото училище благодарение не на друг, а на Кели. Ууупс. И точно сега Тинсли — човекът, който можеше да разреши и най-заплетените ситуации само с едно секси мигване — беше отново тук. Но главата на Кели беше обвита в ореол от мъгла и затова единственото, което успя да направи, бе да продължи да се взира съсредоточено напред.

— Ехо?! — настойчиво извика Тинсли, изтръгвайки Кели от унеса й. Познатият глас я изстреля в галоп към стълбите на Параклиса. Тя обви ръце около старата си най-добра приятелка, чието слабо тяло се наклони под тежестта й, и усети, че всички наоколо ги зяпат.

— Липсваше ми толкова много! — каза Кели в емоционален изблик, който не успя да овладее.

След всичко, случило се миналата пролет — екстази фиаското; посещението на Изи в Барселона през лятото, когато му каза, че го обича; фактът, че той не й отвърна и че сега може би е влюбен в развратното миньонче, което имаше за нова съквартирантка — след всичко това й беше трудно да стои пред Тинсли и да демонстрира хладнокръвие. Всичко около приятелката й беше винаги някак лесно и непринудено. И независимо че Кели обикновено не страдаше от липса на увереност, сега й се стори, че застанала редом до нея изглежда като грозната и непохватна заварена братовчедка. Кожата на Кели беше обсипана с лунички, докато Тинсли имаше кадифен и естествено шоколадов тен; червеникаворусата коса на Кели беше хвърчаща и неконтролируема, а черната като въглен коса на Тинсли падаше тежко върху гърба й като плътна мантия. Докато Кели ежедневно се вълнуваше от качеството на кашмирените си пуловери и от чантата, която е показала Сиена Милър^[2] в последния брой на британския „Вог“, то Тинсли изглеждаше невероятно в каквото и да било. И ето, сега Тинсли стоеше пред нея. Милиони въпроси пробягаха през ума на Кели: „Къде по дяволите беше? Защо не ми се обади? Това на врата ти наистина ли е гигантски зъб на акула?“ Но накрая просто прошепна:

— Какво се случи?

Тинсли наблюдаваше група новачки с руси опашки, които бяха наострили уши към каменните стълби. Тя хвана Кели за ръка и заобиколи откъм южната страна на Параклиса.

— Моля те, кажи ми — какво, по дяволите, се случи? — попита пак Кели, без да успее да се възпре. Тинсли се облегна на каменната стена и на свой ред отвърна:

— Ти ми кажи.

— Нямам представа! — ръцете на Кели отхвръкнаха глуповато встрани.

— Ти ли ме натопи? — изпитателно попита Тинсли, а Кели поклати енергично глава в отрицание.

— Брет ли беше?

За части от секундата Кели се поколеба дали да не обвини за всичко Брет. Точно това й се полагаше, задето беше държала връзката си с учителя в тайна. Но нещата между тях се подобряваха. Почти.

— Не бяхме ние.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се — Кели вдигна в нелеп жест дясната си ръка с изпочупени розови нокти. Беше ги съсипала вчера, по време на една напълно непривична за нея среднощна игра на фризби с някои от най-тъпите момичета в общежитието и с надежда, че ще успее да изкара от ума си Джени и Изи.

Тинсли я гледаше подозрително и устната на Кели започна да потрепва. Искаше й се всичко да е както преди, когато тя, Брет и Тинсли бяха трите части на едно цяло; когато довършваха взаимно мислите си на глас и се разсмиваха още преди някой да е казал нещо; когато си имаха безрезервно доверие. Всичко това изглеждаше толкова отдавна.

— Когато Меримаунт ме попита за екстазито, предположих, че ще си поделим вината — каза Тинсли накрая, стрелвайки с очи приятелката си. Тя изглеждаше така, сякаш беше остаряла с пет години от пролетта досега. — И затова си признах.

Кели пое рязко въздух, вдигайки ръка към устата си.

— А аз… аз отрекох всичко… Мислех, че и трите ще отричаме.

Тинсли забеляза неподдържаните й нокти и обеления лак и изпита съжаление към нея, макар че трябваше ролите им да бъдат разменени в този момент.

— Меримаунт ме изхвърли на мига. Финито.

— Тогава защо ти позволиха да се върнеш обратно? — попита Кели, докато последните закъснели ученички бързаха към Параклиса за сутрешната служба, а вързаните им със сънена припряност високи опашки подскачаха нагоре по стълбите.

— Разбраха, че съм прекарала ваканцията в работа върху документалния филм на баща ми за Южна Африка и промениха наказанието ми от „изключване“ на „временно отстраняване“.

Тинсли прокара пръсти през лъскавата си грива. Искаше й се да сподели всички детайли от това умопомрачително лято, но все още беше рано. Сега по-важно беше Кели да усети колко много е ядосана тя, задето наказаха само нея. Да осъзнае колко нечестно са постъпили те с Брет, като не са си признали и колко са я наранили с това, че никоя от тях двете не се и опита да се свърже с нея през лятото. После евентуално можеше да й разкаже — едва след като напълно смазаната от вина Кели й се извини и й каже, че ужасно съжалява и че би направила всичко, за да се сдобрят. Наистина всичко.

В този миг странен пронизителен звук разкъса тишината. „Иииииийййййййха“. Двете момичета обърнаха глави, за да видят Хийт Феро, който цвилеше като кон и вървеше към тях с „Блекбъри“-то си в ръка. Той провлачваше крак през прахта като раздразнено муле, а палците му натискаха малките бутони на телефона. Кели си припомни, че точно неговото идиотско парти беше сближило Джени и Изи, и заби нокти в дланите си.

— Какво става, красавецо? — закачливо каза Тинсли. — Липсвах ли ти?

Хийт погледна нагоре изпод разпиляната си тъмноруса коса.

— Уау. Ти се върна? — той се усмихна дяволито; зелените му очи, изпъстрени със златни точици, заблестяха, а после прибра телефона в джоба си. Кели завъртя отегчен о очи. Хийт, както всяко друго момче, обитаващо „Уейвърли“ и останалата част от Северното полукълбо, беше тотално запленен от Тинсли, и Кели го знаеше.

— Да, върнах се — каза Тинсли. — Засега.

Хийт притисна джоба си, когато „Блекбъри“-то започна да вибрира.

— Кой е? — попита Кели.

— Наистина ли искаш да знаеш? — отговори Хийт и извади телефона с лукава усмивка. Той се насочи към Параклиса, докато щракаше по малката клавиатура. Тържествените звуци на орган долетяха оттам и се разстлаха над футболното игрище. Не след дълго приглушена песен изпълни натежалия от напрежение въздух.

— Искам просто… — започна Кели, но гласът й затихна, щом съзря Изи Уолш да тича по пътеката, вторачен в двойка тлъсти бухали, летящи над главата му. Кели забеляза следите от жълта боя по маншета на избелялата му риза „Ливайс“ и си помисли, че вероятно е буден от изгрев-слънце и е ходил да рисува на тайното си място в гората. Никога не беше разкрил на Кели къде точно е то, но тя обичаше да си представя, че е някоя слънчева поляна с диви цветя насред гората, където той мечтае за нея и я вижда легнала гола на тревата, с венец от глухарчета върху русите коси — невинна, но и съблазнителна. Сега обаче се страхуваше, че лицето на Джени е заместило нейното в тези мечти.

— Хей! — извика Тинсли и Изи се стресна. Той се престори, че губи ума и дума от вида й със смешен и пресилено театрален жест, който Кели бе виждала хиляди пъти, но все още не беше й омръзнал.

— Йоо, Тинс — изломоти Изи с неустоимия си кентъкски акцент и дари двете момичета с целувка по бузите, тип какви-добри-приятели-сме-всички-ние. Моля?! Откога Кели е приятелка на Изи! — Къде беше, Тинсли?

Слънчевите лъчи пробиха през клоните на дърветата над тях, хвърляйки сенки върху тревата. Кели отбеляза новопоявилите се игриви нотки в гласа на Тинсли, когато тя заговори. Може би все пак Изи и Тинсли бяха спали заедно миналата пролет, когато Бен, градинарят с големия нос, ги беше заварил сами на футболното игрище след вечерния час? Тинсли беше отхвърлила с безразличие въпросите на Кели, но го беше направила по типичния за нея уклончив и многозначителен начин. А Кели знаеше със сигурност, че две години по-рано, когато бяха още новаци и когато Тинсли организира онова парти в къщата на родителите си в Аляска преди пролетната ваканция, между тях все пак се беше случило нещо. Но тъй като се беше случило преди връзката й с Изи, Кели не можеше да използва този факт срещу когото и да било от тях. Но не можеше и да го забрави, разбира се.

— Е, супер е, че отново си тук. — Изи се усмихна, а клепачите му неустоимо се премрежиха. Кели почувства как стомахът й се свива при вида на дългите му тъмни мигли и невероятно сексапилните му ръце. Припомни си нежната грубост, с която галеха лицето й. — Това място просто плаче за Тинсли-дозата си.

— И аз се радвам да те видя, Изи. — Тинсли бавно описа широк полукръг върху влажната трева с крака си. Кели присви зелените си очи и се заизкачва по каменните стълби.

— Наистина се радвам — чу Тинсли да добавя зад гърба й.

— Г-н Уолш — дълбок баритонов глас се разнесе от вратата на Параклиса. Пред Кели стоеше г-н Далтън, с гладко обръснато лице и пясъчноруса коса, все още влажна и разрошена от сутрешния душ. Кели забеляза, че тялото на Изи се скова. Г-н Далтън беше съветникът на Дисциплинарната комисия, който „награди“ Изи с пробация заради посещението в стаята на Кели през онази нощ.

— Г-н Далтън — механично отвърна той, марширувайки по стълбите между Кели и учителя по история.

— Добро утро, дами — г-н Далтън кимна към тях, щом Изи се шмугна в Параклиса, заглади вратовръзката си на червено-кафяви и тъмносини райета и Кели забеляза тънка сребърна верижка на китката му. „Ъхх, това не е ли твърде… женствено?“ После той наклони глава към Тинсли и й предложи ръката си:

— Аз съм Ерик Далтън. Не мисля, че сме се срещали.

— Тинсли Кармайкъл — тя стъпи на долното стъпало и подаде ръка си в отговор. — Приятно ми е.

— Да — кимна ентусиазирано г-н Далтън. — Приятно ми е.

Кели все още не можеше да повярва, че Брет излиза с учител. Пфу! Изчака го да влезе в Параклиса, преди да се обърне към Тинсли.

— Кой беше това? — развълнувано я попита тя, а виолетовите й очи изглеждаха по-големи и по-тъмни от обикновено. Преметна един кичур коса през рамото си и започна разсеяно да го сплита.

— Питай Брет — намръщи се Кели.

— Къде всъщност е Брет? Искам да говоря и с нея.

Кели сви рамене. Ще ги остави да се оправят сами. Сега беше неин ред — тя сграбчи бронзовата ръка на приятелката си, подготвяйки внимателно думите, с които да й се извини, преди да влязат вътре. Кели не беше особено добра в извиненията, но все пак се стараеше да го направи както трябва.

— Знаеш ли, наистина ми се иска да бяхме съгласували версиите си предварително… — започна тромаво тя и отново прегърна Тинсли. — Чувствам се ужасно, че пое цялата вина.

Кели усети горещата сълза, която застана на крайчеца на окото й и изпита задоволство, че сутринта предвидливо избра водоустойчива спирала, имайки предвид какво може да се случи, ако види Джени и Изи заедно. Зарови лице във врата на Тинсли.

— Извинението се приема — каза равно Тинсли, отдръпвайки се назад. — Сега остава само едно нещо.

— Какво? — Кели премигна и скри сълзата.

— Коя е онази кучка, в леглото ми?

— О, това е Джени — отговори Кели.

— Ще ми помогнеш да преместя нещата й, нали?

— Абсолютно — усмихна се Кели.

OwlNet Instant Message inbox

РайънРейнолдс: Още ли си в Параклиса? Опитвам се да докопам тая мацка Джени. Тъкмо сега се появи от задната врата и Исусе, полата й е КЪСА!

ХийтФеро: Познай кого видях ей сега!

РайънРейнолдс: Джени? Запази ми място, пич!

ХийтФеро: Нее, още по-яко. Тинсли Мега Убийствената Кармайкъл. И трябва да ти кажа, че гледката си я бииииииива.

РайънРейнолдс: Бъзикаш ли ме? Мислех, че това, дето щяла да се връща, е само некъв слух…

ХийтФеро: Бая истинска я виждам в момента…

РайънРейнолдс: Снимай я с телефона и ми прати.

ХийтФеро: Сори пич. Нямам снимка. Пък и да имах, нямаше да я пратя. Двете с Кели в момента са заети да се прегръщат и целуват…

РайънРейнолдс: Пич, трябва ти камера!