Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (26)

26

Един бухал от „Уейвърли“ трябва да докладва случаите на непристойно поведение сред академичния елит

Изи винаги очакваше с нетърпение часа по френска литература за напреднали, всяка сряда сутрин, но днес беше нетърпелив и по друга причина — това беше единственият час, който караше заедно с Брет Месършмит, а в момента се нуждаеше спешно от нейната помощ. Трябваше да докладва Далтън, преди Далтън да успее да го изключи. Брет. Тя беше префект на класа. Ако тя обвини Далтън в нещо, всички щяха да й обърнат внимание и да й повярват.

Мадам Клобер стоеше пред класната стая, със сивата си дълга коса, прибрана елегантно назад. Тя беше една от онези дами, чиято красота годините само подсилваха. Скулите й бяха безупречно изваяни и притежаваше лебедова шия и тяло на балерина. Французойките винаги са страхотни.

— Мосю Уолш, влезте — тя стоеше и го чакаше на вратата, за да я затвори зад него.

— Bonjour, madame^[1].

Изи се вмъкна вътре и се плъзна на празното място пред Брет. Тя го погледна с типичните за нея повдигната вежда и полуусмивка. Кожата й бе добила значително по-добър тен, отколкото през последната седмица.

— Благодаря ви, че сте тук. Сега можем да започнем. — Тя държеше купчина листи и започна да ги раздава между редовете. — Моля групирайте се по двойки и отговорете на десетте въпроса от този кратък тест. — Тя плесна с ръце и добави: — Разполагате с десет минути.

Изи се завъртя на стола си.

— Мадмоазел Месършмит, ще ми окажете ли честта?

— Mais oui^[2]!

Брет беше облякла войнишко зелен пуловер, който караше очите й да греят в още по-изумруден цвят, и средно къса пола в цвят каки. Изглеждаше неотразимо хубава, млада и невинна. Изи разбираше какво у нея би привлякло Далтън, но не проумяваше как е възможно да е толкова подъл, че да се възползва.

— Слушай… — каза Изи, след като отговориха на половината въпроси. Гледаше встрани от нея, за да не я смути. — Чух разни неща, разни слухове… но има ли нещо, което действително се е случило между теб и г-н Далтън?

Брет зяпна и разкри платинена пломба на един от долните си кътници, която Изи преди не беше забелязвал. После бързо се стегна и му метна свиреп поглед, който беше по-скоро отбранителен, отколкото ядосан.

— Върви по дяволите.

— Не, не, нямам намерение да ти причинявам неприятности или каквото и да било друго — изстреля Изи, докато въртеше в ръцете си писалката с мастило. — Знаеш, че никога не бих го направил.

Брет го изгледа подозрително. Какво искаше всъщност той? Обикновено не се вълнуваше от клюки, а сега я разпитваше със странна настойчивост… Тя прехапа устни и се престори, че е погълната от листа с въпросите, докато мадам Клобер не напусна стаята.

— Защо питаш? — вдигна глава Брет.

— Вероятно няма да ти хареса да чуеш това, но вчера в Сохо срещнах Тинсли… — Изи направи пауза. — Беше с г-н Далтън.

Брет остави думите да проникнат бавно в мозъка й. Когато най-сетне асимилира значението им, буквално й призля. Знаеше си. Знаеше, че гривната върху ръката на Тинсли беше платинената гривна на Ерик. Как е възможно? Защо го беше направила? И Ерик — нима е означавала толкова малко за него, че в секундата, в която е зърнал Тинсли, е решил да я захвърли като чифт миналогодишни обувки „Прада“? Тя, Брет, беше такава идиотка…

— Какви… подлеци! — Брет не можа да измисли по-силна дума. Образът на Тинсли и Ерик, излегнати върху спалнята на някой апартамент в „Сохо Гранд“, я изпълни с гняв. Ами ако наистина се беше отдала на Ерик? В този момент объркването й прерасна в дива ярост. Той я беше излъгал. Той я отблъсна не заради желанието си да бъде морален и разумен, а заради желанието си да го направи с Тинсли. — Този човек трябва да бъде арестуван.

— Да, но на практика няма начин да докажем, че са били заедно. Само защото сме ги видели в Ню Йорк не означава, че… — Изи въздъхна.

— Означава. За всеки, който познава Тинсли.

Брет нервно си играеше с тънките златни халки на ухото си. Същите тези халки, които Ерик така нежно бе целувал. Всичко е било просто едно представление, ядно си помисли тя. Изи отпусна гръб и каза:

— А и не бих искал историята ви да става публично достояние. Сигурен съм, че вече преживя достатъчно покрай нея.

От мисълта да признае пред цялата администрация на „Уейвърли“ — подробно и в детайли — всичко, случило се между нея и Ерик… г-н Далтън или какъвто е там, Брет се почувства зле. Тя поклати глава.

— Да, определено мисля, че не бих могла да го направя.

— Тогава ще трябва да го хванем за нещо друго — сви рамене Изи.

Мадам Клобер отвори вратата на класната стая.

— Бързо! Бързо! — извика тя повелително. — Само десет минути!

Брет разтърси косата си и започна разсеяно да прехвърля страниците на книгата пред себе си.

— Чакай малко… — тя рязко затвори книгата върху бюрото си и сграбчи Изи за ръката. — Когато бях у тях, видях на нощното му шкафче плик с трева. Дали това няма да свърши работа?

— Но ти не можеш да кажеш на декан Меримаунт къде си я видяла… — Изи затропа с пръсти по бюрото. — Освен ако…

— Освен ако… — продължи Брет, уловила мисълта му — не кажа, че съм била у тях, за да взема някакви документи на Дисциплинарната комисия и той ми е предложил да пушим марихуана заедно… Ще посоча къде точно се намира тревата в дома му и… — Изи кимна и довърши изречението:

— И какво би отвърнал Далтън? Че това изобщо не е вярно и че ти просто си видяла пликче с трева върху шкафчето, докато сте прекарвали заедно нощта?

Устните на Брет се разтегнаха в екзалтирана усмивка.

— Няма да рискува и да отрече, принуждавайки ме да разкажа истината. Представи си само — потомък на Далтънови, обвинен в изнасилване?

Изи изглеждаше така, сякаш бе готов да я прегърне.

— Ще бъде принуден да си подаде оставката.

За първи път, откак беше започнала цялата сага с Ерик Далтън, Брет почувства нещата отново под свой контрол.

— Именно.

След часа по френски Изи пожела късмет на Брет с потупване по рамото. Тя му се усмихна храбро и замарширува директно към офиса на Меримаунт в „Стансфийлд Хол“. Секретарят на декана, г-н Томкинс — оплешивяващ мъж, който винаги носеше вратовръзки на цветя — беше седнал зад дъбовото си бюро, когато тя влезе.

— Здравей, Брет, скъпа! — Възрастните неизменно харесваха Брет, а г-н Томкинс се отнасяше с нея така, сякаш тя беше най-светлият слънчев лъч, озарил деня му. — Какво мога да направя за теб?

Брет изпъна рамене и каза с възможно най-служебния си глас:

— Бих желала да говоря с декан Меримаунт, моля. Ръката на г-н Томкинс се поколеба върху копчетата на вътрешната уредба, докато се канеше да набере номера на декан Меримаунт.

— За какво да му предам, че се отнася срещата ви?

— Поверително е — извинително се усмихна Брет. Но не за дълго.