Чайна Миевил
Морелси (84)

Осемдесет и две

Бавно, с оръжия в готовност и отворени на четири очи те се приближаваха към една съвсем друга земя. Небесата имаха ясно различима геология.

Пейзажът бе хълмист и осеян с натрошени камъни, хълмове, стръмнини и чукари чак до отвесната скала. Траверса по траверса те пристъпиха от въздуха под каменна арка и през люкове и непонятни помещения край линиите излязоха върху нова земя. В Небесата имаше механизми.

Бяха умълчани и прашни след прехода. Линията ги поведе през сив пролом. Дейби кръжеше над пътешествениците и не се отдалечаваше от тях. Върховете край тях се забиваха в горното небе.

— Какъв е този звук? — попита Шам. Първите думи, произнесени отвъд света. Повтарящ се ритъм — неуловими и неспирни приглушени удари — се чуваше нейде напред.

— Вижте! — извика Деро. Кула.

Над очертанията на каменна челюст. Беше древна, без прозорци, развалина със странна конструкция. Пешеходците замряха, сякаш тя щеше да тръгне към тях. Не тръгна. Най-сетне те продължиха и пейзажът полегато се сниши. Докато линиите завиха и металните релси най-сетне навлязоха в… Шам ахна. В обвеян от ветрове, изпълнен с облаци, смълчан град.

Ниски бараки, бетонни блокове, град, разсечен на две от релсата. Разрушен от времето. Порутените останки на къщи, празни, в които вилнееше само вятърът. Небе без птици. Шам чуваше трополенето на падащи камъни. Дейби се издигна, за да разузнае, ала пустият безкрай все така го плашеше и той отново кацна на рамото на Шам.

Пътешествениците вървяха по релсите, обкръжени от надвиснала развала, по дъното на все по-дълбок изкоп. Не се мяркаха нито плевели, нито птици, нито животни. Жълтеникавите облаци на горното небе се рееха и движенията им не наподобяваха нищо живо. Релсите прорязваха разрушен град от отдавна мъртъв бетон, струпвания от вкостенена смет, дюни от разпаднали се в прах хартии. Под надвиснали увивни растения, които всъщност се оказваха жици, увиснали от старост и покрити с мръсотии.

— и къде го това съкровище, дето все говорят за него? — попита най-сетне Деро. Никой не го погледна.

Стъпките им бяха бавни, несигурни. Продължаваха да вървят. и някъде в дълбините на съзнанието си, докато се взираше във всички наноси от руини, под които едвам проличаваха остатъците от градско оформление, Шам осъзна нещо.

Небесата, светът отвъд морелсите бе празен и отдавна мъртъв. и той, макар и напълно стъписан, никак не се изненадваше. Всичко изведнъж му стана ясно и загуби значение, и изведнъж усети душата си също тъй празна като този стар град, и вятърът също така само подмяташе из нея оръфани откъслеци от някакви безсмислици… и все повече я изпълваше една дяволита надежда.

А после — Шам вече представа си нямаше колко дълго са вървели — пред тях изникна нещо невъобразимо. Нещо, което действително го изненада. Дори го потресе издъно. Първо той ахна, после и Шроук, а накрая и капитан Нафи.

— Какво… е… това?! — продума най-сетне Деро.

Релсите свършваха.

Не завиваха назад, за да се затворят в примка. Не се заплитаха безцелно сред сборище от други линии, нито се разперваха в различни отклонения, които на свой ред се разклоняваха и завихряха наслуки. Не бяха прекъснати от срутване, взрив или злополука, все още непоправени от някой ангел.

Линията свършваше.

В един двор, в сянката на сграда, тя стигаше до една стена и свършваше. Две големи, подобни на бутала неща, които стърчаха от една скоба, сякаш за да изтласкват бутащи се в тях влакове, и железопътната линия.

ПРОСТО

СВЪРШВАШЕ

Това беше нечестиво, свръхестествено. Извратеност, антитеза на онова, което трябваше да бъдат железопътните линии — безкрайна плетеница. Но то беше там.

— Краят на линията — промълви най-сетне Калдера. Дори и думите прозвучаха като прегрешение. — Ето какво са търсили. Мама и татко. Края на линията.

Последва продължително мълчание и благоговейно, заплеснато взиране в този напълно невъзможен безусловен край. Отнякъде, осъзна Шам, той все още долавяше безспирно шипене, като повтарящо се шъткане.

— Не ви е и хрумвало — глухо промълви Деро, — че релсите имат край, нали?

— Може и да нямат — отвърна Шам. — Може би това им е началото.

Оттатък изкопа и релсите — края на релсите! — порутено стълбище се издигаше към града. Деро се заизкачва, а Дейби кръжеше около него. Калдера, без да откъсва очи от края на линията, го подмина и тръгна към една дупка, бивша врата в бивша стена в бивша сграда. Изведнъж се беше разбързала.

— Къде тръгна? — извика Шам. Тя се пъхна вътре. Шам изруга.

— Хайде! — извика Деро отгоре и изчезна от очи. Шам чу как вътре в сградата Калдера ахна.

— Деро, чакай! — извика Шам и се подвоуми, когато Нафи последва Калдера. — Деро, върни се! — и той се втурна подир по-голямата Шроук в тъмното.

Светлини и пориви на сивкав вятър се спускаха по нанадолнище към помещение, превърнало се почти в спомен. Остатъци от стълбище се издигаха на няколко стъпки нагоре в стръмен зигзаг. Някога в тази зала край релсите е имало много етажи. Всички тях вече ги нямаше — пътешествениците стояха на дъното на бетонна дупка, затънали до глезените в трески и пластмасови форми, някогашни бюра и ординатори. Лабиринт и нащърбена натрупана грамада колкото цяла сграда от шкафове за папки. Вратите на някои зееха и от тях се бяха изсипали документи, разсипали се в прах. Едни бяха затрупани, вратите на други се бяха заклинили и не можеха да се отворят.

Калдера се закатери по тях. Залавяше се за дръжки. Бъркаше в пролуки между шкафовете. Бърникаше из тях.

— Какво правиш? — попита Шам.

Гласът й отекна сред тракането на отварящи се чекмеджета.

— Вземи тези! — Тя му подаде куп разръфани листове. — Полека, че се разпадат.

— Да излезем — каза Шам. Тя му подаде още. Желязото заскърца. Тя пребърка един сипей от чекмеджета. Ръцете й бяха пълни с папки. Изглеждаше объркана.

— Какво търсиш? — попита Нафи.

— Трябва да узная — отвърна Калдера след продължително мълчание. — За… за всичко. Всичко онова, което винаги са разправяли мама и татко. — Тя набърчи чело и започна да оглежда маниакално документите в ръцете си. — За морелсите.

— Какво да узнаеш? — попита Шам. — Излез оттам.

— Няма… Не мога… — Тя заклати глава; търсеше някакъв смисъл във всичко това. — Не знам. Защо направихме всичко това? — Докладът в ръката й се разпадна и пръстите й се заровиха в остатъците му. — Мама ни научи на този старопис. Стрелки… — прочете тя. — Горивни запаси… — Тя запрелиства мухлясалите страници една по една. — Личен състав. Кредит. Чета го, ала нищо не проумявам!

— Ти вече си го проумяла — каза кротко Шам.

— Дойдох тук, за да разбера!

— Тук няма нищо, което не разбираш — каза Шам. Калдера се взря в него. — Това ти го знаеш от цяла вечност. Всичко тръгва оттук. Ти видя накъде бе обърнат мъртвият ангел. — Говореше бавно. — На мен ти ми обясни всичко това. Какво е представлявала свадата между боговете. Е, това е градът, където това се е случило. Градът на победителите. — Той бавно вдигна ръце. — и тях ги няма. Тук ти никога нямаше да откриеш нищо ново. Не затова си тук, Калдера.

Калдера подсмръкна.

— Сериозно? — попита тя. — А защо съм тук?

— Тук си, защото твоите родители не са желаели да изпълняват каквото им се нарежда. Не са бягали от нищо. Искали са да видят какво има на края на света. и ти го видя. Виждаш. В момента. — Шам я гледаше в очите.

— Ей! — Беше Деро. Силуетът му се очерта на вратата. Зад него Дейби се щураше възбудено.

— Вие, Шроук с Шроук — сопна се Шам. — Вечно се шляете във всевъзможни посоки…

— Трябва да видите нещо — прекъсна го Деро; говореше като в унес, с равен глас. — Там има нещо, което трябва да видите.

Оттатък сградата и релсите се простираха метри павирана земя, още стърчащи бетонни останки, дето за нищо не ставаха, и после сушата, цялата суша, изведнъж свърши. Но този път не с бездна.

Те стояха на изровен от дупки крайбрежен път, висока пешеходна алея, досущ като морелски бряг. Ала той се издигаше не над релси, както несъмнено трябва да се издига всеки бряг, а над безкрай, над зашеметяващ безкрай от водна шир.