Чайна Миевил
Морелси (81)

Седемдесет и девет

Звуците, които капитанката издаваше, ги накара да се обърнат към нея. Шам не бе чувал досега човешко същество да издава подобни звуци. Нафи не пищеше, не ридаеше, не виеше и не нареждаше. Стоеше на края на влака, взряна във въздушните дълбини, където бе потънала нейната философия, и от гърлото й излизаше някаква последователност от фонеми като онези, които се случваше да се промъкнат между същинските думи. Сякаш изговаряше отпадъци и езикови отломки.

— А… — произнасяше тя със спокоен тон. — Ффф.

Шам, все още зашеметен от пропадането в бездната, което още беше пред очите му, се съсредоточи върху нея.

— Асъххх… — произнесе тя. — Мхъх. Ънх.

Вдървено, като механична играчка, тя закрачи към края на палубата. Шам тръгна след нея. Следеше очите й, които се отваряха все по-широко. Когато мина покрай Сироко, той награби един остър инструмент от търсаческия й пояс.

— Чакайте! — извика той.

Нафи се обърна с решително изражение. Един по един железничарите на „Медис“ заобръщаха очи към нея. Шам ускори ход. Нафи се вкопчи в парапета с лявата си ръка. Изпъна енергично гръб и отдаде чест на екипажа с десницата си — ръката, за която те винаги бяха знаели, че е от плът. Извади ножа си, готова за лов от упор, и се обърна, готова да посрещне мрака.

— Не! — изкрещя Шам.

Вкопчена в парапета със своя замаскиран и подобрен крайник, капитанката се подпря на него, преметна се и краката й полетяха нагоре, прехвърчаха над него и полетяха отвъд ръба на палубата право към бездната. Тя се обърна сръчно, като гимнастичка, и се устреми надолу подир кърта.

Ала Шам бе там. и щом капитанката пусна парапета, той заби инструмента на Сироко право надолу, в гъстата плетеница от части на лъжливата й изкуствена ръка.

Нямаше време да се прицелва, направо заби острието сред тръбичките. Чу се електрическо пращене, пафна дим и металната ръкавица, носена от капитанката тъй отдавна, даде на късо, разтърси се и блокира. Задържа я прилепена към борда на „Медис“.

— Помагайте! — кресна Шам, превит надолу. Той се взря в капитанката, увиснала над безкрайното нищо, и тя също се взираше в него.

— Их, значи… — произнесе тя със странен кротък глас. Краката й задраскаха и заритаха борда на влака. Тя започна настоятелно да боде с кинжала си своята роботизирана обшивка, да се опитва да я смъкне от себе си, да се освободи от собствената си неволна хватка и да последва своята философия.

— Помагайте! — изкрещя отново Шам, докато посягаше да я хване и се опитваше да избегне оръжието й, и Сироко дотърча, и Мбендей, и Бинайтли, който с точността на ловец изби ножа от ръката й. Той се завъртя във въздуха и изчезна от очите им. Те я награбиха и заедно изтеглиха капитанката обратно на палубата.

— Их, значи — продължаваше тя да повтаря тихо. — Имам плячка да хващам. — Не се съпротивлява много.

— Вържете я! — изкомандва Мбендей. Хванаха капитанката и я държаха, докато Сироко ровичкаше с клещи и отвертки блокиралата ръка, докато тя щракна и я освободи. Екипажът изви ръцете на Нафи зад гърба й и ги закопча.

— Проклетият му ангел! — Сега вече крещеше Сироко. Бе застанала върху „Пинчон“ с ръце на хълбоците, взряна надолу също като капитанката. Тропаше с крака и размахваше юмруци. — Няма го! Отиде! Каква беда!

Беше ли? Шам беше твърде изтощен, че да спори или да разбира. Не сваляше очи от Шроук. Деро се взираше надолу в тъмното, притаил дъх. Калдера сякаш аха-аха щеше да избухне. Гледаше с широко отворени очи, дишаше учестено и трепереше от възбуда.

Мостът беше от тухли и трегери. Той се извиваше надолу в дъга към вертикалната стена на пропастта, с опора, забита в брега на морелсите сред готов да се посипе чакъл, отъпкана почва и контурите на останки. Мостът, линията се губеше в прииждащия мрак. Изглеждаше безкраен.

— Няма начин да се крепи във въздуха — заяви Шам.

— Това е някакво вещество — рече Калдера. — Неизвестен ни материал.

— Някакво небесно вещество ли? — попита Вуринам.

Калдера сви рамене.

— А ти как мислиш? — попита тя.

„Ние сме тук — помисли си Шам. — Върху моста над нищото. Успяхме да се промъкнем покрай ангел хранител! Ние следваме своя път.“

Към Небесата. По единствената релса.

— Е… — обади се Фремло. Дейби се хвърли в мрака и веднага се люшна обратно, все едно беше получил световъртеж. — Значи стигнахме дотук — каза Фремло. — и сега какво?

По пътя, по който бяха дошли, на мястото, където Джак Присмехулника беше съборил ангела в пропастта, релсите бяха осеяни с отломки. Разчистването им би отнело часове.

— Сега какво ли? — кресна Деро. — Уф! Сега продължаваме!

В последвалата тишина не чуха пляскане на никакви крила.

Никога никое пътуване не е било подобно на това. Фаровете на „Медис“ бяха нищо — те посребряваха няколко метра напред, а навсякъде другаде бе черно чернило. Нямаше възли за завиване, нито стрелки за прехвърляне. Една-единствена издигаща се нощна релса. Шам нямаше наименование за тракането на влак над нищото по тухлени арки, всяка от които бе дълга цели мили, и всяка подпора подпираше който там етаж на вселената беше дъното й.

Най-сетне мракът започна да се разсейва. Небето стана тъй нежно и чисто като всяка сутрин, а над тази чистота бълбукаше и се вихреше ширата на горното небе. Вдясно, вляво — въздух и пустота. Отзад и отпред — единствено мост. Под тях облаци — и в дълбините, и във висините облаци. и те продължаваха да се влачат по линията сред това небе без птици.

„Сега виждаме — мислеше си Шам. Далече от къртове, далеч от останки, отвъд самите морелси. — Сега просто ще видим.“ Беше го проумял.

Живот имаше. Забелязаха щъкане по релсите. Гущери — а щом ги имаше тези зверове, значи имаше и буболечки, с които да се хранят. Растителност върху петната по дървото. Мъничка екосистема между релсите, на път към Небесата.

Капитанката само гледаше втренчено, докато Сироко, сръчно боравейки с разни джунджурии, поправяше лявата ръка на Нафи. Екипажът бе закопчал ръката за парапета с тежки вериги, за да предпази самата Нафи.

— Ами ако просто няма край? — попита Шам. — Тази линия.

— Ако няма край — отвърна му Калдера, — значи дълго пътешествие ни чака.

Ξ Ξ Ξ

Рано сутринта на втория ден те съзряха нещо да им препречва пътя. Някаква грамада. Докато се приближаваха, те се взираха в изпъкналата му предница с очи на муха, броните му с шипове, изкорубените му цеви и паникьосаният глас на Мбендей внезапно се разнесе от интеркома:

— Още един ангел! Иде насреща ни! Идва за нас! Пълен назад!

Хаос! Всички хукнаха, тичаха към позициите си, приготвяха се да обърнат посоката.

— Чакайте! — провикна се някой. С потрес те осъзнаха, че това беше капитан Нафи. — Чакайте. — Говореше толкова властно, че дори и без усилвател гласът й се чуваше. — Погледнете го. Той не идва срещу нас. Погледнете го.

Съединенията на ангела, пролуките между плочите на бронята му, бяха обрасли с избуяла растителност. Покрити с дебел слой калцирани секреции, изтекли отвътре. Беше обрасъл и отвън, и отвътре с мъхове и лишеи. Покриваха го като козина. Цели клони и шубраци, замръзнали потоци.

— Умрял е — каза Деро.

Да, беше. Ангелът беше мъртъв.

Небесният труп бе грамаден — на два-три етажа. Дори и отдавна изстинал, той ги накара да зяпнат. Излъчваше древност на талази. Беше вехт до абсурд, толкова вехт, че бодеше очите. Странни машинни части, сигли и надписи го украсяваха като пиктограми, като пещерни рисунки.

„Медис“ стигна до него и спря. Екипажът дълго го оглежда.

Шам посегна с разтреперани пръсти.

— Внимателно, Шам — прошепна Вуринам. Шам се поколеба. Приготви се за физическия допир до пратеника на отвъдното, потънал в безкраен сън. Ала преди да го е докоснал, един болт преплува над главата му и рикошира в предницата му с глухо издрънчаване.

— Превъртя ли, да го вземат мътните? — кресна той и се извъртя. Калдера стоеше там, все още с ръка, вдигната във въздуха. Екипажът я гледаше втренчено.

— Какво? — възкликна тя жизнерадостно и преди Шам да успее да каже нещо, Деро също запрати своя снаряд. Шам изскимтя, предметът издрънча и отскочи, и полетя над моста във въздушния безкрай.

— Стига сте замеряли мъртвия ангел с боклуци! — кресна Шам.

— Какво? — провикна се Калдера, взряна със странно изражение в стария локомотив. — Защо?