Чайна Миевил
Морелси (8)

Шест

и отново — кръгът от свободни от дежурство железничари, които се препираха за залозите от животинските боеве. Отново подкокоросванията и пощипванията на дресьорите.

Денят бе ясен, студен и ветровит и всичко това караше Шам да примигва. Той се промъкваше боязливо нагоре. „Ох, да го вземат мътните“ — възкликна той наум с необяснимо за себе си притеснение, щом видя за какво залага публиката.

Бяха птици. и то не тукашни, от тези ширини, а бойни петли пигмеи. Сигурно ги бяха отглеждали и къткали само за този миг. Всеки от тях бе по-малък и от врабче. Мъничките им обици се тресяха, миниатюрните им гребенчета туптяха, те клопаха и кряскаха, изпъчили гърди — миниатюрно дуене, обикаляха наперено в кръг и си вземаха мярка един на друг. Най-долу краката им бяха нагиздени с малки адски шпори. По традиция за най-дребните бойни птици те не бяха метални, а от закалени и излъскани къпинови бодли.

Да, Шам забелязваше вниманието и вещината, с които някои сред тълпата преценяваха бойците. Той можеше да оцени свирепостта и храбростта на внезапното нападение, съпроводено с безумно плющене на крила, когато птицата атакуваше другата мъничка птица. Чуваше залозите — математика на диващината. Но колкото и да се мъчеше да преодолее погнусата и да гледа с въодушевление, или дори само със спокоен интерес, Шам само потръпваше и ума му занимаваше единствено това, че птиците са дребосъчета.

За няколко проточили се секунди той се наведе над бойния терен. „Какво беше всичко това?“ — помисли си той. Самонаблюдаваше се, сякаш тялото му бе кукла на конци. „Какво ли си е наумил Шам?“ — почуди се той.

А, ето го и отговора. Излезе, че не само за бозайниците му било жал. Шам придърпа ръкавите върху пръстите си, докато останалите железничари го наблюдаваха с нарастващо озадачение, без дори да го прекъсват — толкова методично се движеше той. Сега се пресягаше надолу, към вихрушката от прах и кръв, и пух от пера, сред която двете миниатюрни петлета се биеха до смърт. После — дясна ръка, лява ръка — Шам ги вдигна оттам.

Вятърът, крясъците, пухтенето на локомотива не секваха, ала въпреки това в този миг сякаш всичко притихна. А! Този звук ехтеше в главата му. Сякаш в отговор на действието си чуваше полуодобрителната, полунеодобрителна смеховка на Трус и Воам. А зад тях — изненадващо за него — усети нишка от същото противоречиво чувство, идеща от отдавна отишлите си майка и татко на Шам. Те го наблюдаваха.

Всички на палубата се вторачиха в Шам.

— Какви ги вършиш?! — възкликна Яшкан.

„Представа си нямам“ — помисли си той. и пак: „А!“ Сега, след като бе спасил птиците, Шам, изглежда, бягаше.

Той рязко се върна обратно в тялото си — сякаш изстреляха душата му с прашка. Върна се в себе си, тичаше колкото му крака държат, пухтеше, стъпалата му думкаха, докато влакът променяше курса. Прескачаше препятствията по покривната палуба. Зад него се носеха възмутени викове.

Един поглед — и Шам видя да тичат по петите му, размахали юмруци и крещящи за отмъщение и наказание не само Бранк и Заро, грамадния теглач и дребния стрелочник, чиито птици бе награбил, не само малко по-назад — Яшкан и Линд, които нямаха търпение да пипнат Шам поради още по-отмъстителни причини, но и грамадна тълпа от заложили хора.

Шам си беше тромав, ала прескачаше сандъци, шпилове и високи до коляното стърчащи комини, промушваше се под гредите, отделящи една част от палубата от друга. Движеше се по-бързо, отколкото вярваше, че може, и то без изобщо да използва ръце, във всяка от които се гушеше боен петел, внимателно придържан така, че да не бъде смазан. Шам тичаше от единия край на палубата до другия, а подир него се носеше шлейф от жени и мъже, които с крясъци се насочваха един друг как да го подкарат насам и гепят натам. Птиците го кълвяха и драскаха, на Шам му текна кръв. Успя да надделее над собствения си рефлекс да ги запокити надалече. Беше обкръжен. Издрапа нагоре по една стълба върху един сандък за съхранение.

Нямаше къде да ходи. Бранк и Заро се приближаваха. Когато забеляза колко са разярени, преглътна. Но колкото от преследвачите му очевидно се гневяха, толкова и се смееха. Вуринам ръкопляскаше. Дори и Шосундер, прислужникът, се усмихна.

— Добро бягство, момче! — провикна се Мбендей. Шам протегна шепи, в които се гушеха ужасените птичета, все едно бяха оръжия. Все едно се готвеше да ги хвърли с все бодлите. „Какви ги върша?!“ — мина през ума му.

Отчаян, той си помисли дали да метне птиците право нагоре, където духаше вятърът. Крилата им бяха подрязани, но като пърхаха трескаво с тях, те можеха да се спуснат овладяно, като перца, долу на земята. Така поне щяха да избегнат битката, на която явно бяха орисани. Но след като кацнат, за секунди щяха да се превърнат в нечий обяд. Той се поколеба.

Нямаше как да се измъкне от тази история, без да изяде някой и друг тупаник, помисли си той, докато Бранк и Заро го връхлитаха. и тогава, точно когато ликуващият Бранк вдигна ръце, за да му се нахвърли, откъм наблюдателницата се разнесе вик. Влакът наближаваше нещо.

Замръзнаха. После Мбендей ревна:

— На позиция!

Екипажът се разпръсна. Бранк, Заро изчакаха, докато Шам — навъсен, ала нямаше как — им подаде птиците.

— По-късно ще я довършим тая работа — прошепна Заро.

„Карай да върви“ — помисли си Шам. За петлите поне щеше да има кратък отдих. Той отново се размърда бавно — всичката онази енергия, накарала го да развие такава необичайна за него бързина, си бе отишла напълно. С пухтене Шам се смъкна от малката си трибуна, за да разбере какво са видели.

— Какво е? — попита Шам. Железничар Ънкъс Стоун не му отговори, а Мбендей изпухтя раздразнително.

Намираха се сред участък от атоли колкото къщи. Вълнести катерици наблюдаваха „Медис“ от мястото, където крайбрежните дървета се срещаха с метала на морелсите. Оттатък един участък, оскъдно покрит с релси, Шам виждаше очертанията на много по-нова развалина. Смачкан силует.

Той отговори на собствения си въпрос.

— Влакокрушение.

Потрошено влакче. Локомотив, полегнал настрана в пръстта. Напълно дерайлирал.

— Значи внимание! — заговори по интеркома капитанката от своя подиум с обичайния си жаловит тон. — Никакви флагове, никаква активност. Не сме чули никакви бедствени сигнали. Нямаше сигнални ракети. Нищичко не знаем. Познавате протокола. — С останки екипажът на къртоловен влак не разполагаше с оборудване, за да се справи. Но влак в беда? Всички порядъчни железничари биха зарязали всичко заради потенциалното му спасяване. Такъв бе железопътният закон. Въздишката на капитана, която тя не се постара да се извърне от микрофона и да скрие, намекваше, че тя се подчинява на това морално задължение без ентусиазъм. — Подгответе се.

Срещу всяко отклонение от собствената й цел, помисли си Шам, с нейната страст да преследва, да открие, да надхитри своята философия тя бе длъжна да негодува.

Стрелочниците подкараха влака по релсите, все по-близо. Тя, развалината, беше нищо и никаква — един вагон, един локомотив. Лежеше като катурнала се женска къртица.

Влаковете от къртоловните държави из целите морелси пореха заливите на архипелага Издънка Сантяго и на Земята Стрегай, неговият дом. През живота си Шам бе виждал влакове с всякакви форми — в пристанището и на илюстрации, и още повече, откакто учеше. Колкото и разрушен да бе този от влакокрушението, той изглеждаше напълно непознат.

Оказа се по-лесно, отколкото си мислеше, да се натресе в разузнавателната вагонетка. Шам търчеше насам-натам да изпълнява измислени поръчки, все едно по поръчения на Фремло, и все още под напора на адреналина от осуетеното спасяване на животни, се нареди зад Хоб Вуринам на опашката за дежурство и скочи в клатушкащия се вагон, все едно по заповед. Смънка нещо за първа помощ.

Шосундер, все още на главната палуба, вдигна вежда, но очевидно реши, че е под достойнството му да се оплаква. Слава на Каменноликите, че прислужникът си има гордост, помисли си Шам. Втори помощник Гансифър Браунол се наведе от вагонетката, докато тя се носеше към влакокрушението, и кресна в един рупор:

— Ей, има ли някой там? Ей!

„В това нещо няма живи хора — помисли си Шам. — Ето, това са медицински познания — додаде той наум. — Това е смазано, като че ангел се е стоварил върху него.“

Прекатуреният локомотив нямаше комин; значи не беше парен. Първият вагон бе претъпкан с останки от машини. Беше нагънат като хармоника. Илюминаторите му бяха запречени и изпотрошени. Трънлив храст обвиваше като жили целия вагон, и отвън, и отвътре.

Екипажът мълчеше. Те бавно скрибуцаха, все по-близо, огрени от матовата светлина. Дневни прилепи, с рижава козина и пъстри, се надигнаха на ята от мястото, където се ровичкаха из развалините. Те закръжиха с недоволно мрънкане и хвръкнаха към най-близкия остров.

Технически това би могло да се нарече останки. Нито един жив сред отломките? Тогава всичко, което екипажът можеше да намери и да отнесе, бе тяхно. Но колкото и да се радваше Шам на цялата тази драма, това щяха да са ню останки. Онова, по което си губеше акъла, което му лежеше на сърцето, за което копнееше, бе блясъкът на архиостанките. Най-непонятните и най-древни отломки.

Дребни животинки щъкаха из тревата. „Медис“ кибичеше в далечината, останалите железничари следяха как вагонетката притихна, спря и побутна прашния локомотив.

— Сега! — извика Браунол. — Доброволци!

Екипажът се вторачи в нея. Тя присви татуираните си устни и посочи.

— Оттук може да се влезе вътре. Никой не иска от вас да докосвате земята. — Те провериха оръжията си. — Вуринам! — извика Браунол. Юнгата скочи на крака и смъкна опърпаната си шапка. — Теодосо! Торн и Клайми, Ънкъс Стоун, тук, при мен! Останалите, строй се в две редици. Влизайте. От горе до долу! Който и да е, каквото и да е — да го намерим! Ти къде тръгна? — Това последното го каза на Шам, когато той се нареди до другите, като че се готвеше да се качи на борда.

Той бе зает с това да е зашеметен от собственото си нехарактерно поведение.

— Ти… каза, че сме щели да влизаме…

— Сурап, я не се занасяй — произнесе тя с меланхоличния акцент на остров Кларион. — Да съм гъкнала, че ти ще влезеш във вагона? Не забелязвам? Не знаех, че си бил такъв отворко, момче. Не си предизвиквай късмета. Към кърмата! — посочи тя. — и… — тя допря пръст до устните си.

Един по един, предпазливият отряд се спусна долу през един прозорец, сега изпълняващ ролята на люк.

— Късмет имаш, че няма да се връщаш пеша — заяви Браунол на Шам. Той дъвчеше устната си. Тя нямаше да го накара. Ала самата идея, самата мисъл да пристъпваш плахо, крачка след крачка, предпазливо, по прашните траверси и да избягваш ужасната земя, по обратния път чак до влака, го накара да преглътне.

и тъй, той зачака. Взираше се ту в морелсите, ту отново в развалината. Йенс Торн метна ръждиви гайки по една далечна сигнална кутия. Сесили Клайми се залови да мери, само Каменноликите знаят защо, със сложен секстант. Ънкъс Стоун си пееше и дращеше по боклуците. Имаше хубав глас — дори и Браунол не му се тросна да млъкне. Стоун пееше стара песен за падане на земята и спасение от подземен принц.

Дневните прилепи кацнаха. Два проскубани заека наблюдаваха екипажа и Шам вдигна фотоапаратчето си — най-доброто, което Воам и Трус можеха да си позволят и което му поднесоха като подарък с радостно „Тадам!“.

— Ей! — главата на Хоб Вуринам се подаде от един хоризонтален илюминатор. Той я тръсна и от косата му се надигна прах.

— и к’во? — подвикна му Браунол. — Как е положението?

— Ами… — отвърна Вуринам и се изплю през борда. — Нищо. Сигурно е тука от един милион години. Ама локомотивът вече си е отишъл. Неведнъж.

Браунол кимна.

— А последният вагон?

— Ами… — рече Вуринам. — За това… Нали казваше на Шам Сурап да стои там и да си трае? — Вуринам се ухили. — Може и да ти се прище да размислиш.