Чайна Миевил
Морелси (37)

Трийсет и пет

Въпреки странното чувство за общност, което го теглеше към Шроук заради тяхното прясно потвърдено със сигурност две трети сирачество — връзка, която той не бе очаквал, — и въпреки недоволството, че не е научил нещо повече от историята на възрастните Шроук, Шам не можеше да остане. Времето постъпваше, както винаги си постъпва — летеше все по-бързо и по-бързо, сякаш се носеше надолу по стръмнина. А и в действителност, призна пред себе си Шам, не беше сигурен дали Шроук не искаха да си тръгне. Че не искаха да останат сами с едничкия останал им родител.

Деро го изпрати до изхода, а Калдера отиде отново да нагледа татко Байро. Докато следваше в обратна посока стъпките си в градината, минаваше под арката от перални машини и отново навлизаше в улиците на Манихики, Шам си мислеше за разписанието на дежурствата, за доктор Фремло и за всички останали, които можеха да са наоколо, за това от чии нареждания можеше да се измъкне, а от чии — не, обзет от нетърпение да се измъкне и да посети отново Шроук. Може би тъкмо защото си мислеше за властта и за нежеланото внимание, той забеляза мъжа пред къщата им.

Той стоеше, подпрян на една стена, омотан в дълго сиво палто, по-дебело, отколкото явно изискваше температурата. Изпод широката периферия на шапката бе невъзможно да видиш лицето му. Шам се намръщи. Мъжът можеше и да гледа право в него. Със сигурност гледаше по посока на къщата на Шроук. и докато минувачите си минаваха, а светлината продължаваше да се процежда от небето, Шам го обзе увереност, че присъствието на мъжа не е случайно.

Наблюдателят, под втренчения поглед на Шам, тръгна, без да бърза, да пресича улицата. Шам печелеше време. Коленичи за кратко и заопипва обувките си. Мъжът идваше към него. Възможно най-нехайно Шам се заотдалечава. Напрегна волята си да не се оглежда през рамо, но двете петна колкото очи на гърба му там, където си представяше, че попада погледът на мъжа, го сърбяха; той не издържа и метна бърз поглед нататък. Мъжът го настигаше. Шам ускори ход. Още неизвърнал очи, Шам се натресе право в някого.

Задърдори извинения още преди да е видял в кого се е блъснал. Беше жена, толкова висока и широка, че въпреки якото телосложение на Шам сблъсъкът не я беше и помръднал. Тя го гледаше загрижено. Прихвана го над лактите.

— Ей — каза я. — Добре ли си? — Забеляза го, че гледа назад. — Онзи мъж притеснява ли те?

— Не… аз… да… не… не знам — отвърна Шам. — Не го знам какво иска, наблюдаваше…

— Наблюдаваше? — попита жената. Мъжът беше спрял, внезапно заинтересуван от една стена. Жената присви очи. — Ти оттам ли излезе? — посочи тя дома на Шроук. Шам кимна.

— Не се тревожи, синко — рече тя и го прегърна през раменете. — Каквото и да иска той, няма да позволим да му попаднеш в ръцете.

— Благодаря — смотолеви Шам.

— Хич не се безпокой. Ние в Манихики се грижим за гостите си. — Тя го поведе към по-добре осветените квартали на града. — Както са постъпили и Шроук, сигурна съм. Ти за какво си говореше с тях? — Въпросът излезе от устата й без ни най-малка промяна в тона. Но все пак накара Шам да погледне нагоре. Да забележи, че в този миг тя не гледаше към него, а към мъжа зад тях, и че не го гледа подозрително, а двамата безмълвно си общуват.

Чак гърлото на Шам запулсира — толкова бързо се разтупка сърцето му, щом забеляза това. Неговата спасителка, която не го спасяваше, го погледна, лицето й се скова, а ръката й стисна рамото му. След като го лишиха от възможността да лукавства и да увърта, Шам пое по единствения друг път, който виждаше. Настъпи жената по крака.

Тя нададе вой, взе да кълне, да подскача и да реве, а черният мъж отзад със скритото лице хукна подир Шам. Беше бърз. Палтото му се ветрееше около него.

Шам тичаше. Разтвори ризата си и пусна Дейби. Прилепът пикира като бомба върху мъжа, но подобно на младите побойници и този мъж не беше лесно да го укротиш. Той перна Дейби и продължи да тича и да настига Шам.

— Нагоре! — изкрещя Шам. — Бягай! — Той размаха ръце и прилепът се заиздига.

Ако зависеше единствено от бързината, щяха да пипнат Шам за секунди. Но той се чувстваше обсебен от душите на поколения младежи, преследвани из кварталите от възрастни по неясни или нечестни причини. Той се съсредоточи върху техниките им за оправдано бягство. Макар и не твърде бърз, той описваше зигзагите на справедливостта, изкатерваше ниски зидове с енергията и непреклонността на бягството от неправдата, стигна до една улица, все още кънтяща от дюдюкания, от врявата на късната следобедна търговия и шумотевицата на движението, претърколи се в гаснещата светлина под возилата с ниски шасита с доблестна предпазливост. и замря. Притаи дъх.

„Дейби! — помисли си той в яростен опит да му предаде мисълта си. — Не се приближавай!“

Сред перкусията на градските стъпки, безплътните крачки, преминаващи покрай него, стърженето на колелета и любопитните звуци на котки и кучета Шам съзря два ботуша от черна кожа да тропат по средата на улицата. Спряха. Обърнаха се. Изтичаха няколко крачки в една посока, още няколко — в друга, и най-сетне поеха в трета. Когато се изгубиха от погледа му, Шам изскочи и хриптейки, се измъкна изпод колата.

Окалян, разтреперан и окървавен, той погледна нагоре, вдигна ръце и Дейби долетя, спусна се от небето и се шмугна обратно в ризата му. Шам залитна. Стоеше там, местните от Манихики почти не го забелязваха, най-сетне изграчи един въпрос към един от тях, онзи го упъти как да се върне на доковете и той пое дебнешком по възможно най-заобиколните пътища обратно към „Медис“.

Пътят към доковете водеше Шам под неорганизирани улични лампи — електрически, газови, със светещи сепии. През места, където тези лампи бяха останки от миналото на човечеството, с ярки, исторически несъответстващи цветове; и дори алт останки, за ефект, които разхвърляха сенки като следи от стъпки или разгръщаха спирали в осветителните си полета.

Охлузените места се подуваха. Една вагонетка с разлюлян фенер, която разпръскваше сенки, докато се плъзгаше между задрямалите влакове, го откара на „Медис“.

— Поокъсня, а? — провикна се Кирагабо. Шам се сви и се запрепъва по палубата.

— Закъснях — рече той. — Капитанката жив ще ме одере.

— Няма. Има си други грижи на главата.

и действително, когато слезе под палубата, той не само се промъкна до каютата на Нафи, за да пусне текстовете в нейната каса, а някакви звуци от офицерската столова му привлякоха вниманието и той отиде да проучи какви са.

Капитанката и нейните офицери се бяха скупчили около нещо.

— Шам! — повика го някой. — Влизай тука да видиш това!

Дори и капитанката го подкани с ръка. Офицерите направиха място около масата. Върху нея имаше артефакти.

Шам си мислеше, че външността му, мръсотията и белезите от побой по него ще изискват обяснение, но на никого не му пукаше. Шам никога не бе виждал капитанката толкова словоохотлива. Ръката й щракаше и присветваше с лампички, пръстите й танцуваха толкова бързо, колкото пръсти от плът не са способни да се движат.

— Я вижте това. Виждате тук. — Тя опипваше един приемател. Той присветна и се разкудкудяка като кокошка. Заприсветва в комбинации от различни светлинки. Значи е намерила продавача на приематели.

— Обхватът му е… ами, цели мили, ми разправят. Може би цели сто! и може да преминава през метри земя.

— и по-дълбоко от това достигат, капитане — обади се някой.

— Да, и пак излизат нагоре. Никой не казва, че то ще ни заведе на прага на кърта, господин Куекс. Никой не твърди, че приемателят ще ни пусне вътре и ще ни свари чай. Пак ще си имаме работа за вършене. Вие пак ще сте си ловец. Дори все още тепърва ни предстои да разучим показанията на това чудо. Но… — Тя се огледа. — Проумейте това изцяло: то ще промени нещата.

Бозлатийн Куекс пооправи контешките си дрехи и с позволение на Нафи взе в ръка приемателя. Беше стъкмен от каквото дойде. и съвсем както дойде — бъркотия, която всеки момент ще се разпадне. Сглобен от архиостанки и алт останки. Той шептеше като жив. Малка странна електрическа верига. Древност и извънземна вещина, забъркани в една грозна, поразителна машинарийка.

Шам се измести, за да вижда по-добре. Куекс въртеше шайби и светлинките се променяха. Меняха цвета си, разположението си, скоростта си. Шам спря да шава, а после пак продължи и щом се размърда, и онези светлинки се оживиха. Той премига и пак се размърда. Лудориите на светлинките продължиха да съпровождат движенията му.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Куекс. Боцна едно копче и сиянието в ръката му се разрасна. Инструментът се водеше по Шам. Дейби си показа главата от ризата му.

— А! Животното е! — възкликна капитанката. — Онова нещо още е на крака му. Това тук улавя нещо от онова, някакъв обратен сигнал. Куекс, ще трябва да го настроиш. Да се погрижиш вместо това да търси ей тези. — Тя разтърси шепата си, пълна с приемателни устройства. Те се раздрънкаха, а приемателят се разкряка като патка и светлината му пак се промени.

— Както казвам — рече капитанката, — учене ще падне. Но все пак това променя нещата, нали? Тъй, тъй, тъй. — Тя потри ръце. Погледна Шам, от когото беше тръгнала идеята да издири този механизъм. Не се усмихна — та тя беше капитан Нафи! — но пък му кимна! Което бе достатъчно да го ошашка. — Проверете с какви подробности разполагаме, установете къде за последно се е появил знак. Къде бихме могли да намерим добри къртоловни полета. Точно нататък ще поемем.