Чайна Миевил
Морелси (36)

Трийсет и четири

— Не мога да спра да се чудя — рече Шам — с какво са се занимавали.

— Къртоловец ли си? — попита Деро. Шам примига.

— Да.

— Ловуваш къртици?

— Ами, аз не. Помагам на доктора. и понякога мия подове и прибирам въжета. Но го правя на влак, който лови къртици, да.

— Не ми звучи като да си доволен — рече Деро.

— От къртолова ли? Или от докторлъка?

— С какво би предпочел да се занимаваш? — попита Калдера. Тя го погледна и от нещо в погледа й му секна дъхът.

— Добре съм си — рече Шам. — Както и да е, вижте. Не това съм дошъл тук да обсъждаме.

— Не, действително — съгласи се Калдера. Деро тръсна глава, после кимна, после пак я тръсна със строго изражение като малък генерал.

— Но все пак какво би искал ти?

— Ами… — отвърна Шам. — Такова… — Срам го беше да си каже. — Хубаво ще е да се занимавам с онова, с което се занимава вашето семейство. Да бъда търсач на останки.

Деро и Калдера се втренчиха в него.

— Ти ни мислиш за търсачи на останки? — попита Деро.

— Ами, тъй де, да — отвърна Шам. — Тоест… — Той сви рамене и посочи къщата, направо преливаща от технологични находки и реконструирани парчетии. — Да. и местата, по които са обикаляли. — Той размаха фотоапарата. — Това е било издирване на останки. Далече-далече. Не е ли така?

— Твоето семейство с какво се занимава? — попита Деро.

— Ами… — отвърна Шам. — Нашите, те ми се падат нещо като братовчеди, се занимават с разни работи, ала с нищо подобно. и… обаче майка ми и татко ми са били… ами, татко е бил по влаковете. Обаче никой от тях не е бил търсач на останки. Не като вашите.

Калдера повдигна вежда.

— Били сме нещо като търсачи на останки — рече тя. — Сигурно. Мама беше. Татко беше. Някога. Но това ли си мислиш, че ще те вдига сутрин от леглото?

— Ние не сме търсачи на останки — каза Деро. Шам не отместваше поглед от Калдера.

— Казах, че сме били — рече тя. — Не че сме. Ние сме близко свързани с останките.

— Ама, искам да кажа, всичкото това дирене… — Колкото повече говореше Шам, толкова по-припряно звучеше гласът му. — Това сигурно е интересно, нали? Да откриваш неща, каквито никой преди не е откривал, да копаеш надълбоко, да откриваш още, да разкриваш миналото, да майсториш нови неща непрекъснато, да се учиш и прочие.

— Противоречиш си — рече Калдера. — Не можеш да откриваш неща, които никой преди не е откривал, като разкриваш миналото, нали? Търсенето на нещо. Разбирам с какво те привлича. — Тя се втренчи в него. — Но ти не разкриваш миналото, ако си търсач на останки; ти събираш боклуци. Миналото според мен е последното нещо, за което трябва да си мислиш. Точно в това бъркат тук.

— Тук?

— Тук, в Манихики. — Тя вдигна рамене и разтвори широко ръце, за да посочи острова отвъд стените.

— Защо сте тук? — попита Деро.

— Да, защо? В Манихики? — попита Калдера. — Вашият екипаж. Тука няма къртици.

Шам размаха ръка.

— Всеки все някога неизменно попада в Манихики. За припаси и за какво ли още не.

— Нима! — възкликна Калдера.

— Останки — каза Деро. — За останки ли сте дошли?

— Не — отвърна Шам. — За припаси. и какво ли още не.

Той се разходи с Калдера и Деро из къщата им. Беше такава разхвърляна съборетина, че наум той я нарече „разхвърлетина“. Към горния етаж, пак надолу с асансьор, с ескалатор нагоре, по подвижна стълба надолу, покрай всякакви странни местенца като например сайванти вътре в къщата.

— Много си добър, че дойде да ни кажеш — каза Калдера.

— Да — потвърди Деро.

— Много съжалявам за татко ви и майка ви — каза Шам.

— Благодаря ти — рече Калдера.

— Благодаря ти — произнесе тържествено Деро.

— и ние съжаляваме за твоите — додаде Калдера.

— А… — Шам не знаеше какво да каже. — Това беше преди столетия.

— Сигурно е било много трудно да стигнеш дотук — рече Калдера. — Да ни кажеш.

— Ние и без това щяхме да дойдем — отвърна Шам.

— Разбира се. — Тя се спря пред една врата. Хвана дръжката. Погледна брат си и той също я погледна. Тя вдъхна дълбоко. Деро кимна, тя му кимна в отговор и ги въведе в стая, която някога е била спалня, а сега две от стените бяха бутнати и тя се откриваше към ниско надвисналото над градината небе. Щом усети уханието на свежия въздух, Дейби изцвърча. Това пространство бе изпълнено колкото с мебели и паркет, толкова и с пръст, бръшлян, стари петна от дъжд и външен въздух. Калдера прокара пръсти във влажния прах.

Зад едно бюро, с лице към зейналата дупка, седеше един мъж. Той пишеше — ту с писалка по лист, ту набираше на ординатор. Пишеше почти обезпокоително бързо.

— Татко — каза Калдера.

Очите на Шам се облещиха.

Мъжът се огледа назад и им се усмихна. Шам не помръдваше от вратата. Очите на мъжа изглеждаха не съвсем на фокус. В радостта му, че ги вижда, се долавяше малко отчаяние.

— Здравейте — каза мъжът. — Гостенин? Моля, моля, влезте!

— Това е Шам — каза Калдера.

— Той дойде да ни направи услуга — обясни Деро.

— Татко — каза Калдера. — Имаме лоши новини.

Тя се приближи и по лицето на мъжа трепна безпокойство. Шам тихо заотстъпва назад и затвори вратата. Опита се да се отдалечи повечко, но след минута-две му се стори, че дочува плач.

А още минута-две след това децата на Шроук с печални лица излязоха от стаята.

— Стори ми се, че вие казахте, че татко ви е този, който… Че него съм намерил — прошепна Шам.

— Него си намерил — отвърна Деро. — Това е другият ни татко.

Съществуваха почти толкова видове семейства, колкото и скални острови сред морелсите — това, разбира се, Шам го знаеше. Съществуваха много хора, които не бяха склонни да приемат формата, предпочитана от родината им. и в тези страни, където нормите не бяха строго налагани от закона, ако тези хора бяха съгласни да се примирят с неодобрението — а беше ясно, че Шроук са съгласни — те можеха да възприемат своя собствена форма. Оттук произхождаше и тяхното странно домакинство.

— Те бяха трима — обясни Калдера. — Но татко Байро… — Тя погледна към стаята. — Той нямаше тази потребност да скитосва като татко Еван и майка ни.

— Да скитосват — повтори Шам с надеждата да му разкажат още.

— Той поддържа домакинството — обясни Деро. Зад гърба му, невидимо за него, сестра му погледна Шам в очите и безмълвно изговори думата поддържаше. — Той пише. — Пишеше, поправи го безмълвно Калдера. — Той е… разсеян. Обаче се грижи за нас. — Ние се грижим за него, изговори беззвучно Калдера.

Шам замига.

— Тук никой друг ли няма? — попита той. Как ли успяваха да се грижат за този объркан човек и за себе си съвсем самички? Хрумна му нещо.

— Знаете ли какво съм чувал? — рече той. — Чух, че съществували начини за сглобяване на изкуствени хора. От ей такива работи. — Той посочи останките. — и те можели да се разхождат и да мислят, и да вършат разни неща… — Той се огледа, сякаш очакваше, че подобна сбирщина от боклуци, бавачка от вехтории, задвижвана от странни енергии, ще се появи и ще загука на питомците си.

— Останкобот? — възкликна Деро и издаде подигравателен звук.

— Митове — рече Калдера. — Няма такова нещо. — Фигурата от метал, гума, стъкло и камък в ума на Шам изчезна сред облак от реалност и остави Калдера и Деро да се грижат за себе си и за скръбния си втори баща.