Чайна Миевил
Морелси (56)

Петдесет и четири

Другаде сред морелсите траверсите бяха корави като камък, желязото на релсите — толкова черно, че колкото и влакови колела да го лъскаха, нямаше да го накарат да заблести, а земята под тях и между тях — скована от мраз. По такива релси пътуваше „Медис“.

Ако някой бог, небесен обитател, поназнайващ нещичко за къртолова, го наблюдаваше отгоре, скоростта на железницата би поразила един такъв наблюдател. „Медис“ препускаше по заледените релси с шекачашек, ритъм, подхождащ за разгорещено преследване, а не за тези условия. Никакъв кърт се не виждаше — на този влак, би предположил въображаемият наблюдател, по би му подхождало да дебне плячка на по-ниски скорости и по-плъзгави ритми на колелетата.

На носа на „Медис“ капитанката със следача в механичната си ръка оглеждаше нагоре и надолу между екрана и хоризонта. Последният бе изцяло скрит от сив въздух и гибелни облаци; по първия танцуваше червена точка, жалващ се диод.

— Господин Мбендей — рече Нафи. — Той зави надясно. Стрелочниците готови за маневра. — и те маневрираха, лъкатушейки през поредица от точки, докато светлинката на скенера отново присветна почти право напред.

Когато не следеше този безмилостен екран, капитанката се оттегляше да чете книги за философии. Четеше мемоарите, идеите и размишленията на редките успели. Водеше си бележки в полетата. Какво се случва, когато неуловимите идеи, които преследваш, бъдат открити?

Три пъти дяволският му чевръст звяр, когото следваха, копаеше твърде надалече, твърде бързо, твърде дълбоко, че да успяват да го следват, завличаше мъждукащото си същество извън обхвата на капитан Нафиевия четец. Всеки път след няколко дни скиторене, със скенер, включен на максимална мощност и прилагане на по-традиционни техники на дедукцията, приложими в къртолова, тя отново изнамираше сигнала.

Втория път, когато загубиха и намериха светещата точица, означаваща голям кърт, видяха как далече-далече се ражда къртичина. Изригване на пръст, пред което те замлъкнаха страхопочтително, остави след себе си наистина чудовищна могила.

— Ще ми се момъкът да можеше да види това — бе измърморил Фремло. — Чух, че той й намерил скенера. Щеше да му се хареса.

Никой не отговори.

Все още се водеше преследване, те все още бяха къртоловци, следяха и вадеха заключения и правеха преценки, ръководейки се от своята проницателност на ловци. Ала сега философията на капитан Нафи оставяше електрическа диря. Може би веднъж-дваж капитанката като че си зашепна, мърмореше нещо, което като че включваше и думата „благодаря“, докато се заиграваше с нейния приемник.

Джак Присмехулника не се придвижваше така, както е редно да се придвижва един кърт.

— Той откъде знае? — питаше настоятелно Вуринам всички присъстващи. — Той откъде знае, че сме му по проклетите пети? Как така постоянно се опитва да се измъкне? — Така тълкуваше той необичайните, изплъзващи се бързина и движения на животното.

Той винаги е дразнил капитанката, прошепваха му някои от неговите другари. Затова той е нейната философия.

Хоб Вуринам имаше и друг въпрос. Докато обикаляха из едно ледено поле в наситено кървавото сияние на залеза, като си обръщаше джобовете наопаки и пак ги прибираше изтормозено, той попита доктор Фремло:

— Да ви се е струвало някога, че това може и да е измама?

Докторът наблюдаваше как мармоти се чепкат край дупките си. Нищо не каза.

— Ако Нафи хване Джак Присмехулника по този начин — продължи Вуринам, — няма ли да е измама да постигнеш своята философия така? Дали можеш да минеш по краткия път, когато преследваш едно проникновение, мислите ли? — Фремло подхвърли от влака топка смачкани хартии право насред кавгата на едни мармоти. — Питам се какво ли щеше да мисли Шам — додаде Вуринам.

— Нищо особено — отвърна Фремло. — Та нали не става въпрос за останки? А просто за един голям кърт.

Докато траеше разговорът им за Шам, слънцето залезе, а железницата, на която те дължаха временна платена вярност, описваше щърбави спирали по пресичащите се релси и все повече се приближаваше до капитанската идея фикс.