Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Railsea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Чайна Миевил. Морелси

Английска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова — Комата

Водещ редактор на поредицата: Благой Д. Иванов

Коректор: Милена Братованова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Дизайнер на корицата: Иван Гаков

Формат: 16/60/90

Обем: 25.5 печатни коли

Дадена за печат: ноември 2013

Излязла от печат: ноември 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-334-4

История

  1. — Добавяне

Седемдесет и пет

Морелсите се отърсиха от нощта и откриха останките на многобройни древни влакове. Що за гробище беше това? Злокобна картина на провалените начинания.

Залепена за гърба на „Медис“ където капитанката все още стоеше — за какво ли да я тикат в карцера, като тя само се взираше нататък, откъдето идеше нейната философия? — „Пинчон“ се носеше по релсите на собствените си трътлести колела. При тази скорост щеше да изостане, ако копаеше. Зад нея флотата прииждаше към тях — видим облак от отходни газове, изпарения, вдигнат по пътя прах.

— Никога нямаше да ни оставят да се измъкнем — каза Калдера, заобръща картите си и ги заоглежда от всички ъгли. — Близо сме. До нещо. Виждам къде са отивали мама и татко и виждам… Струва ми се, че сме тръгнали към място, което те са се мъчели да отбягнат.

— Нещо е попиляло тези влакове — каза Деро. — Я ги виж всичките.

Нямаха време да разследват, да лъкатушат и маневрират из разхвърляните корпуси на влакове. Но щом излязоха от влаковото гробище, Деро посочи. Далече отвъд най-гъстите гъсталаци от съсипани влакове, преобърнат с колелата нагоре от някаква странна катастрофа, върху импровизирана плоска платформа с колелета върху релсите беше полегнал по покрив един странно разнебитен вагон. Подът му, обърнат към небето, беше покрит с насмолен брезент, предницата му — сплескана във формата на грозен клин. Деро и Калдера хлъцнаха, Сироко огледа вагона преценяващо.

Това, осъзна Шам, беше част от влака на техните родители, част от първата разработка на Шроук.

— Какво му се е случило? — попита той.

— Понякога са им правили чистки — каза Деро. — Те са ни го обяснявали. Ала това…

— Не знам на какво прилича — заяви Калдера.

— Вижте — Сироко посочи нататък, където многобройната флота вече се виждаше. — Те са по-бързи от нас.

— Онзи същият е — прошепна Деро. — Изпреварил е всички и ни е открил. Като че са били тук преди нас.

— Някои… — заговори Шам предпазливо, като си мислеше за картините на Джудамор — … може да са имали сведения. За това къде отивате.

и през най-добрите уреди на „Медис“ Шам все още виждаше само злокобни петънца. Сироко му даде собствения си сглобен от останки механизъм — съчетание от ню останки и архиостанки. Той погледна през него и чак подскочи, толкова ярко и близо се виждаше потерята. Онзи огромен флотски военен влак, набол небето с оръдия.

— Рийт — прошепна той. Кой ли, запита се, кой ли пират, изваден от дълбините на морелсите, е запомнил картините достатъчно добре, че да напъти Рийт? Джудамор? Елфриш беше загинал. Робалсон го отнесе страшна смърт.

Релсите все повече оредяваха. „Медис“ и спътниците му се носеха към скална редица, завеса от канари, разцепена от пролуки, през които сякаш надничаше някой нетърпелив актьор.

— Трябва да я караме умната — каза Шам. — Ама адски умната.

Последните баджерски ветроходни мотриси започнаха да се изтеглят. От двете страни на „Медис“ вече нямаше достатъчно линии, за да не изостават.

— Чакайте! — провикна се към тях Шам и на някакви зачатъци на техния език — оказа се, че е запомнил повече, отколкото си мисли — започна да ги моли да не си отиват. — Елате на борда! Близо сме!

— До какво? — провикна се някой в отговор.

На някои мотриси спореха. Струпаха се на съседни линии и поведоха разисквания. Шам гледаше как една баджерска жена воин размаха юмрук пред другарите си, обърна се и скочи величествено от своята мотриса, прелетя метрите морелси, блъсна се в „Медис“, вкопчи се в парапета му, набра се и се покатери на борда, а мотрисата й се изтърколи назад. Още няколко храбреци я последваха — тези, които нямаше да отстъпят докрай. Прескачаха бързо нарастващите разстояния.

— Бързо! — викна Шам. Но един железничар наблизо не прецени добре кога да скочи. Пръстите му се изхлузиха, без да успеят да се заловят за борда на къртоловния влак. Издихание, писък, глух удар и той се разби със страшна сила в крайрелсовите скали.

Всички гледаха втрещени. Дори и капитанката в потрес вдигна очи. Баджерските мотриси изостанаха. За тях вече беше късно. Воините, които все още се подготвяха да влязат в борбата, можеха само да гледат Шам от вече далечните релси и да вдигат безпомощно ръце за сбогом.

Те се превърнаха в точици. Шам се надяваше, че са го видели как също вдигна ръка в отговор, за да им благодари.

 

 

— Калдера има… — заговори Деро.

— Нататък — прекъсна го Калдера и показа на Шам едно място на нейната карта. Посочи го с пръст и впери очи в него. — Там.

— … идея — доизказа се брат й.

Шам не губи нито миг. Не поиска да му се изяснява. Не зададе никакви въпроси на Калдера Шроук. Само викна на стрелочниците, които на свой ред маневрираха, както той нареди, без да шикалкавят и без да питат, по тези последни разпръснати метри, отбелязани с точки, и навлязоха една миля или повече в една малка плетеница от линии по път, който се виеше сред могили и планини.

Сега военният влак се виждаше ясно и без префърцунени прибори от останки.

— Закарай ни там! — изсъска Калдера, даде още напътствия и „Медис“ се разтресе.

Една птица кука прелетя над тях и се отправи да огледа флотата, но щом се приближи, лумна огън и един снаряд изхвърча с писък към небето от влака с оръдията. Ангелът изскимтя и мощно избухна в пламъци, пръснаха се отломки.

— Проклети Каменнолики мои! — изкрещя Вуринам. — Тия са се побъркали! Стрелят по небесата!

— Ще ни хванат — заяви Фремло. — Няма начин да не ни хванат.

Сега сред целия пейзаж имаше само два влака, редом с всички попилени, зарязани и ръждясали. Военният влак беше толкова близо, че се виждаше как железничарите му им се надсмиват. Къртоловците заеха позиции при харпуните, като че това с нещо можеше да помогне, когато воините на Манихики ги настигнат.

„Медис“ препускаше към края на отклонението сред плетеницата, покрай пещери и възвишения към нещо, което Калдера бе разбрала, а сред хаоса Шам не бе засякъл, че приближават.

С беззвучна и крайно важна маневра те внезапно подминаха и последните руини, последна могилка и тунел, и излязоха от морелсите на последната, самотна, единствена линия.

Ξ Ξ Ξ

— Виж! — ахна Шам. Той беше там. Носеше се през картината, в която се беше взирал толкова пъти, а до него бяха неговите другари по екипаж и приятели.

— Гледам — каза Калдера.

— Погледни я! — Флотата скоро щеше да хване Шам, ала този миг бе негов.

— Видя развалините — каза Калдера. — Влакокрушенията. — Той не откъсваше очи от единствената линия. — Шам… Какво според теб го е сторило? Моите родители са видели това, но са завили обратно, помниш ли? Защо според теб ни отведох точно там, където моите родители не са отишли?

Добър въпрос. Достатъчно добър, че да пробие унеса на Шам. Той се обърна към нея. Погледна назад към влака на Рийт, който фучеше към тях по последната линия.

— След около петнайсет секунди — прошепна Калдера — ще узнаеш отговора.

Шам присви очи.

— Имало е нещо, което…

Дванайсет секунди.

— Което е прогонвало хората — довърши Сироко. Осем. Седем.

— Нещо, което още ги прогонва — додаде Фремло. — Нещо…

— … Нещо голямо — довърши Шам.

Три.

Две.

Една.

От ямата, покрай която преминаха, се разнесе шум.

— Ускори! — нареди Калдера. Шумът се усили. — Сериозно, ускори!

То като че бе навсякъде. Всички по палубата се обръщаха да видят какво издава такъв ужасен звук. Такова басово стържене. Такъв метален вой. Офицерите по палубата на военния влак също се обръщаха. Един хълм се разтресе.

— Мисля, че се приближихме достатъчно — обади се Деро. Камъни подскачаха. Завесата от увивни растения, закрила входа на дупката, трепереше. Небето ечеше. и от ямата нещо се покачи върху релсите.

Ангел. Нищо подобно те никога не бяха виждали.

Всички заиздаваха ужасени звуци.

Изпод земята се бе показал метален влак, целият в игли и шипове. Той плюеше пара, от него капеше огън. Сив пушек се издигаше над тръбната му редица от комини. Колко ли части имаше в него? Кой ли можеше да изчисли ходовете му? Той изпълзя, част по част, на светло. Като конвой от бодливи кули.

Колко старо беше това страшилище? Птиците се разхвърчаха с писъци. Дейби се сгуши в прегръдките на Шам. Ангелът настъпваше упорито и издаваше отвратителния си звук. Предницата му представляваше клиновидно острие. Той настъпваше с тътен като приглушена гръмотевица.

Поглъщаше метрите. Идваше толкова бързо! Оръжията му сияеха. Хората от екипажа се взираха като поклонници.

— Добре дошли — промълви Шам — на предния пост на Небесата.

— Ето това — прошепна Калдера — прогонва хората от края на света.

— Обаче — додаде Деро — не е свикнало да се изправя срещу двама от нашите едновременно.

Ангелът се прехвърли на единствената истинска линия зад военния влак от Манихики. Всички те, отзад напред — ангел, флота и къртоловци, — бяха обвързани с тази единствена линия. Оставаше им само да бързат.

Я се размърдайте! — Това беше капитан Нафи, вперила поглед над „Пинчон“ и тежкия военен влак в защитника на края на света. Но крещеше на екипажа. Те го знаеха — и се подчиниха. и успяха да ускорят хода на „Медис“.

Ангелът се приближаваше невъобразимо бързо. Той настигаше влака на Рийт. Шам го виждаше, гледаше го втренчено. По-близо. Близо. Настигна го.

Каквото и да разправяте за тия офицери от Манихики, те бяха души храбри и неукротими. Стреляха ли, стреляха. Обстрелваха настъпващия ангел с куршуми и снаряди, мятаха по него бомби. Той изобщо не ги забелязваше. Напираше през взривовете. Стигна до най-задния вагон.

Устата на ангела се разтвори, зейна уста пещ, засияха вътрешности — небесни зъбчатки и остър метал. Захапа. Издиша огън.

Страховит трясък, проблясък, вихрушка от метал. и военният влак изчезна.

Просто… изчезна. Толкова бързо, че не беше за вярване. Тази гледка предизвика у къртоловците ужасени писъци, макар и да пострада врагът. Военният влак и тези на борда бяха изядени и изгорени, или смлени под ударите на ангелските крила. Само секунди — и това бе всичко, гордостта на Манихики се превърна в разпръснати отломки, жалки развалини.

„Медис“ отново се смълча. Шам трепереше. Ангелът пламтеше сред разрухата.

— Той ги спря! — извика някой.

— Да, спря ги — рече Шам. — Аз обаче не бързам да се радвам. Защото сега между нас и него няма нищо. А той идва насам.