Чайна Миевил
Морелси (34)

Трийсет и две

Дейби се завърна. Изглеждаше доволен от себе си, лениво щракаше със зъби към местните бръмбари повече от принципност, отколкото от глад.

— Ти си толкова добър прилеп! — гукаше му Шам. — Толкова добър прилеп! — Животинчето го одраска по носа и капчица кръв изтече, но той знаеше, че това е от обич.

Шам последва указанията на търсача на останки. „Защо ти е да ходиш там?“ — питаха местните, но го напътваха. През шумните улици, гъмжащи от машини и флота, към по-мърлявите квартали, пълни с боклуци и треперещи кучета, които оглеждаха Шам и го изнервяха.

— Той разправя, че е пират! — прошепна Шам на Дейби. В съзнанието му изникнаха образи — как ли да не изникнат? — на пиратски влакове. Дяволски, бълващи дим, със стърчащи от тях оръжия и накачулени с храбри и сеещи смърт мъже и жени, които размахваха къси закривени саби, зъбеха се под вимпели с кръстосани гаечни ключове и връхлитаха върху другите влакове.

— ’Звиня’айте — питаше той насядалите пред входовете хора, уличните продавачи, майсторите и кибиците покрай пътя, — къде е арката? — Усещаше как улиците се спускат, слизат към морелсовото равнище. — Може ли да ми кажете къде е арката? — попита той един уличен метач, който се облегна дружелюбно на тресящата се машина за почистване и му посочи.

Районът беше пълен със строителни площадки, бунища, боклучарници. и точно там, сред тях — „Как да не я забележа, Дейби?“, прошепна Шам — беше входът към един парцел, а над него като знак се издигаше арката.

Шестнайсет метра висока, триумфална и странно нескопосана, все едно пикселирана, тя изглеждаше като издялана — изсечена, вероятно би казала капитанката, от студен бял камък. Но това пред очите на Шам не бяха каменни плочи. Метални бяха. Останки.

Арката беше останка. и архиостанка също — ала не криеше тайни. Природата й отдавна бе установена от учените. Арката беше сглобена предимно от перални машини.

Веднъж беше гледал демонстрация на пералня. На един панаир в Стрегай, изложба на възстановени находки. Подключено към пухтящи генератори нещо, което виеше като животно — принц, настояващ за внимание и раздаващ тъпи заповеди: факс апарат. Древен екран, на който некадърно нарисувани ентусиасти се млатеха: видеоигра. и едно от тия бели неща, използвано за пране на древни дрехи.

Защо да използваш архиостанки за нещо, за което те очевадно не бяха предназначени? Когато имаше куп проклетии, от които по-лесно можеш да стъкнеш арка?

— Ехо? — Шам почука по нея. Под кокалчетата му кухите машини прокънтяха.

Зад арката растеше кокалесто на вид дърво без листа, а зад него имаше голяма градина, ако можеше да нарече така плетеницата от къпинак и жици, ако пуста земя, по която не растяха други растения освен буйни плевели, приличаше на градина. Земята в действителност наподобяваше вечното жилище на безкрайни останки — парчета метал, пластмаса, гума, изгнило дърво със странна форма, окичени с гирлянди от кашкави остатъци от стари реклами. Имаше едно местенце, покрито с издраскани пластмасови телефони. Кабелите им стърчаха, вкоравени. Накрая на всеки се мъдреше цветна слушалка — като извито пластмасово цвете.

— Ехо? — Пътеката водеше съм голяма стара тухлена къща с допълнително пристроени стаи, забеляза Шам, стъкмени от още перални, древни ледници, които наричаха хладилници, от старинни ординатори, от колела от черна гума и тромавото рибешко тяло на кола. Шам тръсна глава.

— Ехо?

— Остави го в края на пътеката — обади се някой. Шам подскочи. Дейби също подскочи от рамото му и продължи да лети, описа кръг около едно дърво. От една клонка наблюдателна камера следеше Шам; тя примигна. — Какво си донесъл? Остави го в края на пътеката. Ще сме ти длъжници — произнесе пращящ глас от високоговорител, от толкова време захванат в чатала, образуван от един клон и ствола, че дървото го беше обрасло, запечатало в кожата си и той стърчеше като бубон.

— Аз… — Шам пристъпи по-близо и заговори в него. — Мисля, че сте се объркали за мен. Не съм доставчик. Търся… Не им знам имената. Търся момиче и момче. На около… ами, не знам колко са стари снимките. Единият е три-четири години по-голям от другия, струва ми се.

Шам дочу по високоговорителя далечна препирня, гласове, които мрънкаха един на друг, прикрити от пращенето. „Върви си“ — чу той, а после друг глас: „Не, чакай!“ и пак мърморене, и най-сетне му зададоха въпроса: „Ти кой си?“ Шам долавяше подозрителност. Той прекара пръсти през косата си и се загледа в облаците и безцветното небе горе.

— Аз съм от Земята Стрегай — каза той. — Имам някои сведения. От един загубен влак.

Вратата му отвори фигура с тежка стъпка, напълно покрита от черен кожен костюм, с очи, скрити зад кремъчно стъкло — униформа, цялата накачена с въгленови филтри и бутилки за вода, някакви уреди, тръби и накрайници, обкичена и клатушкаща се като плодно дръвче. Шам дори не мигна. Фигурата вдигна ръка и тромаво го въведе вътре.

Къщата изобщо не го изненада. След онази арка и градината той напълно очакваше тя да е смесица от разточителен упадък, временни закърпвания с каквото попадне, великолепие и мърляви останки — такава си и беше. Покрай всевъзможни странни предмети, предмети останки, мълчаливият му водач го отведе в една кухня. и тя беше нагъчкана — всяка една повърхност беше покрита с всичко и всякакво. Боклуци покриваха огромната маса като неапетитни ордьоври. Смет, покрита с прах, по первазите на прозорците.

Зад грамадната маса, вперило поглед в Шам и скръстило ръце върху джинсовия си комбинезон, седеше момчето от плоскографията. Шам издиша.

Момчето беше може би две години по-голямо, отколкото на снимката. Може би на десет? Тъмна кожа, къса тъмна коса, щръкнала право нагоре като таралежови бодли. Кафяви очи, изпълнени с подозрение. Беше набит, стегнат, гърдите му бяха широки като на по-голямо момче. Той вирна брадичка и изпъчи долната си устна — все едно сочеше Шам с тях — и зачака.

Човекът, въвел Шам, смъкна странните си горни дрехи. От шлема се спуснаха дълги до раменете къдрици. Беше момиче — тя ги отметна от лицето си; другото дете от загубената снимка. На възраст беше почти колкото Шам. Кожата й също беше тъмна и сивкава като на брат й, макар и изпъстрена с ръждивокафеникави лунички, лицето й бе също тъй сърдито, челото й — също тъй набраздено като неговото, устните — също тъй строги, но изражението й не беше толкова заканително. Тя бутна един пропит с пот кичур коса от очите си и погледна спокойно Шам. Под горните дрехи, сега струпани в краката й, беше облечена с оцапан пуловер и наполеонки.

— Трябваше да го изпробвам — каза тя. — Значи…

— Значи… — повтори момчето. Шам им кимна и успокои Дейби, който се въртеше на рамото му.

— Значи — каза момичето — имаш да ни казваш нещо.

и бавно-бавно, като ту спираше, ту пак почваше, не много свързано, но изчерпателно, доколкото можеше, Шам разказа всичко. Развалините на странния влак, отломките. Нападението на къртоплъховете.

Не спомена нито скелета, нито черепа, но, извърнал очи, каза, че е имало доказателства, че някой е умрял там. Когато вдигна поглед, братът и сестрата се взираха един в друг. Не гъкнаха. и двамата не помръдваха; никой от тях не каза и дума. и двамата мигаха, а от очите им бликаха сълзи.

Шам се ужаси. Поглеждаше настоятелно ту единия, ту другия, отчаяно искаше да спрат. Те не хълцаха, бяха почти безшумни. Само мигаха, а устните им трепереха.

— Ама вие какво… Можете ли… Аз не съм… — избъбри Шам в отчаян опит да ги накара да кажат нещо. Те не му обърнаха никакво внимание. Момичето прегърна брат си бързо и силно, отдръпна се на една ръка разстояние и го огледа. Каквото и да бе онова, което трябваше да премине между тях, то премина. Най-сетне те се обърнаха към Шам.

— Аз съм Калдера — представи се момичето. Прокашля се. — Това е Калдеро.

Шам повтори имената, без да сваля очи от нея.

— Викай ми Деро — каза момчето. Не подсмърчаше, ала бършеше сълзите от бузите си. — Деро е по-лесно. Иначе прекадено много прилича на нейното име и можеш да се объркаш.

— Шроук — додаде сестра му. — Ние сме Шроук.

— Аз съм Шам ап Сурап. Значи… — додаде той малко по-късно, след като те не проявиха никакво намерение да заговорят — … този влак е бил на баща ви?

— На майка ни — уточни Калдера.

— Но тя вземаше татко със себе си — додаде Деро.

— С какво се занимаваше тя? — попита Шам. — Те с какво се занимаваха? — Може би не бе редно да пита, помисли си той, но любопитството така го изгаряше, че не можеше да устои. — Толкова надалече?

Шроук се спогледаха.

— Майка ни — рече Деро — беше Етел Шроук^[1]. — Все едно това даваше обяснение. Все едно името трябваше да е познато на Шам. А не беше.

— Защо си дошъл, Шам ап Сурап? — попита Калдера. — и как разбра къде да ни намериш?

— Ами… — отвърна Шам, все още разтревожен — далеч повече, отколкото осъзнаваше — от гледката на тяхната скръб. Мислеше за прекатурения настрана влак, за праха и костите, и дрипите вътре в него. За пътешественици, за семейства и приключения с лоша съдба и за влакове, превърнали се в саркофази с кости.

— Вижте, по едно време видях нещо, което май не биваше да виждам. — Говореше припряно, а дъхът му излизаше на пресекулки. — Нещо от онзи влак. Карта памет от фотоапарат. Беше все едно… те са знаели, че ще ошушкат всичко, но са намерили начин точно това да го скрият.

Шроук го гледаха.

— Сигурно е татко — каза тихо Калдера. — Той много обичаше този фотоапарат.

— На нея имаше снимки — каза Шам. — Аз… ви видях. Снимал ви е двамата.

— Снима ни — потвърди Калдера. Деро кимаше. Калдера се загледа в тавана. — Много време мина — рече тя. — Винаги сме знаели, че е възможно те да… и с течение на времето ставаше все по-вероятно и по-вероятно. — Говореше на релсокреолски с прелестен, странен акцент. — В действителност, мислех си аз, ако се случеше нещо, ние никога нямаше да узнаем. Само ще чакаме ли, чакаме. А сега ти идваш тук с тези истории.

— Е… — рече Шам. — Мисля, че ако някой от моето семейство никога не се завърнеше… Което всъщност един вид… — Той пак пое дъх. — Мисля, че бих искал някой да ми каже, ако са ги намерили. По-късно. — Калдера и Деро се взираха спокойно в него. Той се сети за снимките и сърцето му затупка развълнувано; не можеше да се сдържи. — и освен това — додаде той — заради останалото, дето беше на тия снимки. Затова исках да ви намеря. Какво търсеха те?

— Защо? — попита Деро.

— Защо? — Очите на Калдера се присвиха.

„Тука има нещо“ — помисли си Шам и възбудата го преизпълни. Той извади фотоапарата си. Разказа им за образите, които бе видял, един по един. Чукаше по екранчето, което показваше собствените му снимки и ги запревърта една по една — смотани, безполезни изображения на релси и пингвини, релсови обитатели, времето, екипажа на „Медис“ и нищо и никакво, докато стигна до онази снимка. Снимката на последната снимка, направена от родителите на Калдера.

Неговият фотоапарат беше евтин, разфокусиран, беше я снимал, падайки. Снимката не ставаше за нищо. Но беше достатъчно ясна, ако знаеш какво има пред очите ти. Пуста равнина и една-единствена линия. Релси, протягащи се в нищото. Самотни.

— Защото — рече той — са се връщали ето оттук.