Чайна Миевил
Морелси (5)

Три

— Чудно! — бе възкликнал Воам, когато намери на Шам работата на „Медис“. — Чудно! Ти вече не си дете, достатъчно голям си да работиш, а по-хубава работа от доктор няма. А къде другаде ще я изучиш толкова бързо и в дълбочина, освен при доктора на къртоловен влак, а?

„Що за логика?“ — искаше се на Шам да изкрещи, но как би могъл? Ентусиазираният, космат, бъчвоподобен Воам ин Сурап, който му се падаше някакъв там братовчед, роднина по майчина линия, с когото отношенията му бяха такива, че не допускаха да му се озъби, един от двамата, отгледали Шам, не беше железничар. Воам въртеше домакинството на един капитан. Единствените хора обаче, на които имаше повече уважение от къртоловците, бяха докторите. Което не си беше за учудване, като се има предвид колко много от времето си прекарваше с тях другият му сурогатен родител и нещо като братовчед, прегърбеният и ъгловат Трус ин Верба. А и те се държаха твърде любезно с вресливия стар хипохондрик.

Шам можеше да откаже уредената му от Трус и Воам работа толкова, колкото можеше да стъпче дрехите на старците в кучешки лайна и морелска пръст. Не че имаше какво друго да предложи, колкото и да си пънеше мозъка. Достатъчно дълго капризничи и си клати краката, след като завърши училище, където също си бе прекарвал времето в клатене на краката, макар и по-младежки.

Шам бе сигурен, че имаше нещо, с което гори от желание да се занимава и отлично му подхожда. и затова още повече го потискаше, че не може да каже какво е то. Беше твърде не наясно със своите интереси, за да продължи учението си; твърде предпазлив в компания, може би поочукан от училището, където не беше точно звезда, че да преуспее в търговията или в услугите; твърде млад и туткав, че да се отличи в тежкия труд: опитите на Шам да се пробва в разни дейности накрая го разстройваха. Воам и Трус проявяваха търпение, ала се тревожеха.

— Може би… — бе рискувал той неведнъж. — Тоест, какво ще кажете за… — Но двамата мъже вечно пресичаха в зародиш тази тема в необичаен за тях сговор.

— В никакъв случай! — отсече Воам.

— Няма да стане — заяви Трус. — Дори и да имаше при кого да учиш — а ти знаеш, че няма, тука е Стрегай! — това е опасно и съмнително. Знаеш ли колко много просяци са се мъчили да си изкарват хляба с това и не са прокопсали? Трябва да имаш определени… — и той погледна нежно Шам.

— Прекалено си… — обади се Воам.

„Прекалено какво?“ — мислеше си Шам. Опитваше се да се вбеси от колебанията на Воам, но успяваше да го докара само до униние. Прекалено некадърен? Това ли е?

— … прекалено добър момък — заключи Трус и се ухили, — та да се пробваш в извличането на остатъци.

В желанието си да му даде нежен, грижовен тласък, да бъде възрастната птица, която изтиква оперушинилото се малко, за да литне ужасено, с крясъци в първия си полет, Воам му беше направил услугата да го уреди като чирак на къртоловен влак под опеката на Фремло.

— Умствени занимания, работа в екип, пък и сигурен занаят — бе рекъл Воам. — Освен това ще те изкара оттука. Ще видиш свят! — Когато го съобщи с усмивка на Шам, Воам бе пратил въздушна целувка на малкия цъкащ портрет на майка му и баща му. Беше зациклен на трисекундна експозиция, безкрайна затворена верига. — Направо ще се влюбиш!

Засега любовта към този живот му убягваше. Но за негова собствена изненада, когато се събуди след онази нощна касапница, въпреки че първият изтръгнал се от него звук бе скимтене, а вторият — хленч — толкова вдървен и скапан до кости беше, и въпреки че излезе от купето си със залитане, като че надянал ръждясала броня, щом се показа навън и видя сивкавото слънце, надничащо сред облаците горе, и кръжащите гларелси, и другарите си, които обработваха с ножовки обливаните с вода колони на къртовия скелет, макар и все още да се чувстваше като натрапник във и той не знаеше какво, духът му се приповдигна.

С такава едра плячка настроението на борда беше добро. Драмин сервира къртиче месо на закуска. Дори и той, пепелявият на цвят и смъртноблед готвач с вид на мършав мъртвец, на когото Шам никак, ама никак не беше симпатичен, сипа бульон в купичката му почти ухилен.

Екипажът си подсвиркваше, докато навиваха въжетата и смазваха машините. Мятаха обръчи и пляскаха табла на палубата по покривите на вагоните и се лашкаха изкусно в такт с влака. Шам се поколеба, закопнял да се включи, ала се изчерви, като се сети за предишното си участие в хвърлянето на обръчи. Късмет извади, че екипажът беше зарязал прякора, който заплашваше да му се лепне завинаги — Капитан левашкия прицел.

Отново се загледа в пингвините. Правеше им плоскографии с евтиното си апаратче. Нелетящите чаровници се препираха и тракаха с човки по островчетата, гъсто населени от тях. Ловуваха — гмуркаха се в земята между релсите, в пръстта на морелсите между линиите; с големите си лопатообразни човки, приспособени ноктести крака и мускулести криле изравяха агресивно метри тунели и изскачаха с грак на повърхността с някоя подземна личинка, загърчила се в човките им. На свой ред и те можеха да станат плячка, преследвани от острозъб сурикат, язовец, глутници хищни катерици — вихрушка от ловци, които Шам наблюдаваше втренчено, а някои от колегите му по влак се мъчеха да ловят с мрежи.

Пътуването на „Медис“ бе лъкатушно. Шам се взираше мечтателно във всяка нащърбена останка, покрай която ги насочваха стрелочниците. Сякаш някоя от тях — онази увита с тел рамка от колело, тази ожулена от прах врата от хладилник, светещото подобие на грейпфрут с липсващо парче, запечатано в шистите на брега — можеше да се пробуди и да стори нещо. Възможно беше. Понякога се случваше. Той си мислеше, че наблюдава крадешком, докато забеляза, че първият помощник и докторът го гледат. Шам се изчерви и Мбендей се засмя; Фремло — не.

— Младежо… — Докторът изглеждаше търпелив. — Та значи, за това ли… — с жест към всеки древен изхвърлен предмет, зарязан в прахта — … копнееш?

Шам можеше само да свие рамене.

Сепнаха група звездоноси къртици, високи колкото човешки бой. „Медис“ впримчи две, преди бригадата да избяга. Шам бе смутен — гледката на тези убийства, врещенето на тези животни го караше да трепери повече, отколкото огромната касапница на ревящия южен кърт. Но все пак това значеше още месо и кожи. Шам се промъкна покрай дизеловия вагон, за да провери доколко пълни са трюмовете им и прецени колко скоро щеше да им се наложи да пристанат.

Фремло му даде още кукли за разпарчетосване, етикетиране и повторно сглобяване, за да изучи устройството на тялото. Резултатите от тези зловещи операции докарваха доктора до ужас. Фремло слагаше пред него диаграми и Шам се пулеше в тях, все едно учи. Фремло му правеше контролни по медицина за начинаещи, на които Шам се проваляше с такова постоянство, че докторът по-скоро се впечатляваше, отколкото да се дразни.

Шам седеше на палубата с крака, овесени над префучаващата отдолу земя. Чакаше просветление. Скоро след началото на пътешествието бе разбрал, че с медицината няма да станат първи дружки. и затова се пробва в разни увлечения. Опита резба върху кост, да води дневник, да рисува карикатури. Опита се да понаучи езиците на чужденците от екипажа. Мотаеше се около картоиграчите, да се учи на комарджийски умения. Тези усилия да развие у себе си някакъв интерес не се прихванаха.

Малко по на север мразът поомекна, растенията не изглеждаха толкова сплашени. Хората спряха да пеят и пак почнаха да се карат. Неведнъж на Шам му се наложи да отскача от пътя на ревящи мъже и жени, които се смилаха взаимно от бой при най-малката провокация.

„Знам какво ни трябва“ — мислеше си Шам, докато сприхави офицери нареждаха на виновниците да чистят кенефите. Беше подочувал разни влакови познания втора ръка по въпроса какво трябва да се прави, когато напреженията нараснат. „Трябват ни П и Р“. Съвсем неотдавна той не знаеше какво значат тези П и Р. Може би на отегчените мъже и жени, мислеше си той, им трябваха Памет и Репички. Положение и Ролери. Покой и Разум.^[1]

Един бозав следобед под потните облаци Шам се присъедини към кръг от свободни железничари, които вдигаха врява на покрива на един вагон. Бяха се събрали около оградена с върви арена, на която две тромави насекоми стояха едно срещу друго. Бяха танкови бръмбари — тежки буболечки колкото длан в цветовете на дъгата, самотници по природа и налитащи на бой, когато им отричаха тази природа, тъй идеални за това гадно място. Те се колебаеха да започнат, видимо наплашени. Дресьорите им ги ръчкаха с нагорещени пръчки, докато се впуснаха неохотно в атака и черупките им изтракаха като разгневена пластмаса.

Интересно беше, предположи Шам, ала безмилостното подстрекателство на собствениците спрямо насекомите не беше приятно за гледане. В клетки в ръцете на колегите си той видя гущер подземник с нервна подигравателна усмивка на влечуго, сурикат и бодлокож къртоплъх. Бръмбарите се бореха само за загрявка.

Шам поклати глава. Не че бръмбарите бяха по-малко принуждавани или се биеха по-неохотно от плъховете или скалните зайци, но дори и раздразнен от едностранчивата си собствена солидарност на бозайник, Шам не можеше да не я изпитва. Той заотстъпва назад… и се нахака право в Яшкан Уорли. Шам залитна и се килна към другите зяпачи, а подире му се чу сърдито ръмжене.

— Къде отиваш? — провикна се Яшкан. — Не ти стиска да гледаш ли?

„Не — помисли си Шам. — Просто не съм в настроение.“

— Ела тука! Мек корем и мека душица? — издюдюка Яшкан, а заедно с него и Валтис Линд и още неколцина, които не ги мързеше да подмятат обичайните жестокости. Обсипване с прякори, което неприятно напомняше на Шам за училището. Лицето му светна в червено като фар.

— Това е само на майтап бе, Шам! — подвикна Вуринам. — Кога ще пораснеш! Връщай се тука.

Но Шам си тръгна и си мислеше за обидите и за тези бръмбари, които безсмислено се осакатяваха, и за уплашените животни, които си чакаха реда.

Минаха край друг къртоловен влак, дизелов, също като „Медис“; флаговете му съобщаваха, че е от Роквейн. Екипажите помахаха един на друг.

— Тия не знаят да трепят къртици, та дори и кърт самоубиец да ги емне да го убият — мърмореше зад усмивките екипажът на „Медис“. Роквейн бил такъв и онакъв, продължиха те да нареждат изобретателни проклятия за своя южен съсед.

Релсите тук възпрепятстваха непринудените срещи, другарските сбирки, обмена на новини и писма. и затова Шам се учуди, като видя Гансифър Браунол, мрачната и изрисувана със сложни татуировки втора помощничка, да разтваря ловно хвърчило от онези, които мятаха в Кларион, нейната далечна, неприветлива родина.

„Какво прави тя?“ — помисли си той. Капитанката закрепи писмо за хвърчилото. Браунол го пусна да се вие като живо създание във въздуха, под размътеното, сенчесто петно на горното небе. Две-три пикирания, и то се вряза като бомба във влака от Роквейн.

След минути роквейнците хвърлиха нагоре последен вимпел. Шам ги гледаше, докато се отдалечаваха. Той все още изучаваше езика на флаговете, ала този го знаеше. В отговор на капитанския въпрос той казваше: Съжаляваме, не.