Чайна Миевил
Морелси (51)

Четирийсет и девет

— и какво правят те? — Откакто се измъкнаха на косъм от разпръскващите светлина разбойници, Деро беше обсебен от тях и онова, което Брат и сестра Шроук бяха успели да избегнат.

— Не знам, казах ти — отвърна Калдера. — Намали малко налягането, имаме покачване в двигателите на бакборда. Подмамват разни, потрошават ги и ги разглобяват, предполагам.

Влакът се изви над едно възвишение — тук земната плоскост не беше чак толкова плоска. Минаваха покрай поточета и езерца, чорлави дървета никнеха направо между релсите. Понякога, когато клони се удряха в железницата, се разнасяше хлопане, все едно нещо искаше да го пуснат да влезе.

— Така постъпват с влаковете — каза Деро. — Ами с хората? Във влаковете? Ами ако ни бяха хванали?

— Какво е това? — попита Калдера. Железните релси отпред като че тръгваха в различни посоки от нещо. По-точно от един хълм, изглежда, от остров, стърчащ сред морелсите. Но през един остров не бива да се вижда. Той не бива да има силует на филигран, един остров не бива да проблясва.

— Това е детелина — каза Деро.

Релсите се сплитаха в гъсталак, в туфи, слепваха се, преплитаха се една над друга и една под друга, върху греди и подпори, опорни стени и пилони, в абсурдно гъсто кълбо, подобно на железния скелет на съвсем невъзможно грамадно чудовище. Вътре на различни нива Шроук забелязваха два-три стари влака. Студени, пусти, със старовремски изглед. Безжизнени като кухи черупки и зарязани отдавна.

— Заобиколи го — рече Деро.

— Не е толкова просто — отвърна Калдера и мина на съседната линия. — Всички релси тук наоколо излизат от нея. Като восъчни струи от свещ. Часове и часове наред ще отнеме да се измъдри заобиколен маршрут. Ние искаме да попаднем от другата страна — посочи тя.

— и?

— Ще минем през нея.

Тракането на влака се промени, когато релсите се отлепиха от земята. Внезапно издигнат върху паянтови, скрибуцащи подпори, тактът се промени от биене на сърце в трудов ритъм, по-метален и по-еклив. Релсите на подпори образуваха временни малки небета. Шроук навлизаха в сенки и преминаваха под ромола на влагата, капеща отдолу от коловозите.

Релси долу, релси горе. Бяха на пет-шест метра над земята, разтърсваха паянтовия лабиринт, преминаваха от стрелка на стрелка, през сърцевината на всичко. Линиите се разлюляха и двамата се спогледаха стреснато.

— Това нещо безопасно ли е? — прошепна Деро.

— Ангелите ще да са го поддържали сносно — отвърна Калдера.

— Да се надяваме — додаде Деро.

— Да се надяваме.

Слънчевите лъчи се промъкваха през старите линии и ги изпъстряха със светли петна. Влакът на Шроук бе цял нашарен с тях, все едно се намираха навътре в някой жив плет.

— Кой претърпява влакокрушение посред такова нещо? — попита Деро, докато оглеждаше пустите железници, обгърнати от конструкцията. Една от тях беше наблизо. Наближаваха я.

— Нехайни хора — отвърна Калдера. — Хора без късмет. — Тя огледа старовремските очертания на влака. — Обаче тези не са претърпели влакокрушение. Те са… попаднали в безветрие. — Железницата беше тежка и огромна, и проектирана в естетика, излязла от мода. Нямаше нито комини, нито отходни газове — от гърба й стърчеше огромен лост. Часовников механизъм.

— Може би ето затова — каза Калдера. — Мисля, че е от Ками Хами. Изкачили са се до средата и колелетата са спрели. Лостът, с който се навива… тук няма как да го завъртиш, няма място да врътнеш ключа.

Влакът бе надвиснал над тях върху стръмна странична линия все едно ги гледаше как преминават. От всеки негов прозорец изригваха облаци от бръшлян и жилави къпини. Вътре — поне през най-предния прозорец — се виждаше бъркотия от инструменти, съсипани от дъждовете каски и кости. Избуялата растителност бе превзела пространството и изтикала мъртъвците.

— Още няколко стрелки — каза Калдера — и ще излезем от другата страна. — През обраслия с мъх и обветрен палимпсест от траверси отпред тя съзираше откритите морелси.

— Имаме изумителна гледка — отбеляза Деро. Смениха линията. Прехвърлянето разтърси релсите. Детелината се олюля. Калдера скръцна със зъби. Зад нея нещо звънко изпращя — звук на метал, който се чупи под натиск. Стон, и треперенето на релсите се усили.

— Какво беше това? — Калдера провери в огледалата. — Ох… — възкликна тя.

Старият влак не беше свикнал на такова друсане. Болтовете се бяха разхлабили, напрегнали и счупили. Старите спирачки отдавна бяха атрофирали. Някога стегнатите скоби на колелетата рязко бяха поддали под въздействието на вибрациите. Посипаха се парчета и парчетии, механичният влак се хлъзна надолу и се приплъзна подире им по тяхната линия. Все по-бързо.

— Олеле… — възкликна Деро.

— Сега бързо! — измърмори Калдера. — Бързо, бързо, по-живо, дай, дай! — Тя задърпа лостове и даде жега на влака на Шроук. Техният хладен непреднамерен преследвач все така ги преследваше непреднамерено.

Влак в действие срещу такъв, отдавна превърнал се в скрап? Предрешено е кой ще е по-бързият, не е ли така? Но Калдера имаше един много сериозен недостатък. Тя беше жива. и искаше така да си остане. Значи трябваше да подхожда с внимание. Вкаменелостта, която ги преследваше, не страдаше от подобни ограничения. Там, където Калдера забавяше ход на разклоните, тя профучаваше. Там, където момичето търсеше най-добрия маршрут сред плетеницата от подпори, на нея не й пукаше. Там, където то се стараеше да е сигурно, че няма да изпрати себе си и брат си към гибел, гибелта отдавна бе сполетяла преследвачите им и техния смъртоносен стремеж единствено към скоростта.

Старият влак ускоряваше ход. Следваше ги възел след възел, стрелка след стрелка, разтрисаше цялата детелина и караше Шроук да надават писъци. Той фучеше подире им, понесен от гравитацията, набираше инерция и разхвърляше паянти и подпори от странната конструкция подире си като трески.

— Побързай! — изкрещя Деро.

— О, благодаря ти! — кресна в отговор Калдера. — Не бях се сетила! Едвам-едвам се мъкнех! — Те се носеха към светлината с мъртвия екипаж по петите. Вече само метри ги деляха от земната плоскост, където можеха да се отклонят от пътя, но механичният влак ги настигаше твърде бързо, само след мигове щеше яростно да ги събори от линията.

— Откачай! — изкрещя Калдера. Деро се поколеба само за миг, а после се подчини.

Занатиска копчетата. Калдера изброяваше какво щяха да загубят. „Оставих си пуловера в онзи вагон — мислеше си тя замаяно. — Оставих си почти най-хубавата писалка, там са всичките лакрицови бонбони…“ — Но време за вайкане нямаше. С последното натискане Деро се провикна „Чистка!“ и последният вагон на влака на Шроук се откачи и отхвърча назад с гръм и трясък право срещу техния преследвач.

Мъртвият влак се заби в плъзналия се назад вагон. Нямаше как откаченото вагонче на Шроук да спре този тежък скелет, но и нямаше нужда. Трябваше само едно — и то направи точно това сред писъка на колелета, — да го забави временно. Достатъчно, няколко мига, та Калдера, Деро и тяхното малко влакче, вече по-леко и по-бързо, да свърне и да излезе навън, да излезе отново сред морелсите, ликуващо, че е живо-живеничко.

Преминаха на друга линия, вече бяха далече, следваха по отклоненията маршрута си и се втурнаха към прозорците да гледат. Щом изскочи с вой на яркото слънце, забит в препречилия му се вагон, преследващият ги локомотив се разтресе от трусовете, обхванали детелината. А тя скърцаше, олюляваше се и най-сетне с гръмовно дрънчене и мощен въздушен полъх цялата паянтова ръждясала маса на конструкцията започна да рухва.

Механичният влак гробница се олюля, прекатури се и запокити сред пустошта спирачката си, която само допреди малко бе спалният вагон на Шроук. Старият локомотив описа ужасяващо, мощно салтомортале, разпадайки се в полет, и разпръсна отломки, недоволен бръшлян и мъртвешки кости надалече по релсите.

Дълго време продължи да се вие прах. Какофонията на разпадащата се детелина продължаваше. Парче по парче, тя се разпадаше в агония, докато най-сетне замря и разрушеният й силует се показа от прашните облаци. Парчета от потрошен влак се търкаляха из морелсите.

Дълго след ужасния звук, най-накрая, любопитството на гризачите успя да надделее над тяхната предпазливост и подземните морелсийски зверове се показаха от недораслите треви. Ветрец развяваше косата на Калдера и Деро. Те се надвесиха през прозореца и зяпнаха срещу разрушенията и втората смърт на механичния влак.

— Ето защо никога не се оставя нищо важно в последния вагон — рече Калдера.