Чайна Миевил
Морелси (31)

Двайсет и девет

— Книгите у теб ли са? — рече капитанката. — Твоята задача е да ги отнесеш на влака. Сурап, няма да си ми нужен за известно време.

— Трябва да се връщам? — „Та ти току-що ме вкара тука!“ — помисли си той.

— Точно така. До мръкване си искам книгите.

— До…? — Дотогава имаше още часове. Разполагаше с часове. Тя му отпускаше часове! Часове, за да се ориентира из улиците на Манихики. Из този пазар. Нафи му подаваше банкнота. и пари ли?!

— За обяд. Ще ти го приспадна от твоя дял.

Той смотолеви някакви благодарности, но Нафи вече си бе отишла.

„Е, ето ме тук — помисли си Шам вяло. — Сред останките.“

Пазарът се намираше в един безистен. Горе — етажи с оживени пътеки, до които се достигаше по вити стълбища. Около Шам — сергия след сергия с потресаващи намерени отломки. Навсякъде кънтеше шумът от опитите за продажби, караници, пеене, обявяването на стоката. Малък оркестър акомпанираше на всички тези дела на китара и обой, жена наглеждаше странните звуци, излизащи от нещо, прилично на костена кутия.

Хора, спретнати и мърляви, делови жени и мъже, наемници в сурово облекло и главорези за продан. Железничари. Книжовници. Сановници и изследователи, облечени в разкошното или странно, или варварско облекло на родината си. и навсякъде — търсачи на останки.

„Знам, знам — помисли си Шам в отговор на напътствията и предупрежденията, отправени му от Трус и Воам. — Знам, че са фукльовци. Но все пак!“

Търсачите на останки си подвикваха на жаргон. Приплъзваха многопластови забрала пред лицата си и пак ги вдигаха, натискаха капси и издатини по защитните си комбинезони, кожените си престилки тип касапски и панталони с многобройни джобове. Бърникаха и ръчкаха из странни кутии, разни парчетии и джунджурии — останки, които излъчваха цветове и образи във въздуха, пееха и затъмняваха светлината на тукашните лампи и караха кучетата да лягат.

Любопитството на Шам надделя над страхопочитанието.

— Какво е това? — той посочи изкорубен от ръждата железен клин. Продавачът го изгледа накриво.

— Гаечен ключ — каза мъжът.

— А това? — някакъв покрит с петна от гниене разноцветен квадрат, върху който бяха наредени миниатюрни статуетки.

— Детска игра. Така казват учените. Или гадателски набор.

— Това? — филигранна паякообразна бучка от нещо, което изглеждаше като стъкло; крачката й барабаняха в сложна съгласуваност.

— Никой не знае. — Мъжът подаде на Шам дървена сопа. — Удари го.

— А?

— Тресни го. — Мъжът се ухили. Шам халоса останката. Тя не се счупи, макар и да изглеждаше чуплива. Вместо това самата тояга се усука около себе си като ранено пипало. Шам я вдигна нагоре. Сега тя бе увита в стегната спирала, въпреки че все още я усещаше твърда в ръката си.

— Това е извънземно, мда — рече мъжът. — Това нещо, джаджата, дето се къдри, е алт останка. От една от небесните отбивки.

— Колко струват? — попита Шам. Мъжът го погледна любезно и произнесе цена, при която Шам стисна уста и се извърна. После пак се обърна към него.

— А мога ли да ви запитам… — Той се огледа, за да се увери, че Нафи не го вижда и не го чува. — Да познавате едни… едни деца? Семейство? Имат арка, която изглежда като направена от някакви стари останки.

Мъжът се втренчи в него.

— Каква ти е целта, момче? — попита той най-сетне. — Не, не ги познавам. Нямам представа кои може да са те и ти предлагам и ти да ги зарежеш. — Той се направи, че не забелязва как Шам се втрещи, и пак се разлая напевно, че продавал инструменти, къдрави джаджи и хубави евтини останки.

Шам попита жена, която се пазареше с раздразнителен купувач за старинни платки за ординатор; двойка мъже, специализирали се в извънземни алт останки — бърлогата им беше пълна със страшно смущаваща самородна странност на буци; доставчик не на останки, а на оборудване за извличането им: магнити, измервани, телеочила, лопати, ботуши-бургии тип „тирбушон“, въздушни помпи и маски за пълно потапяне в пръстта. Група младежи и девойки, горе-долу негови връстници, наблюдаваше Шам. Те хихикаха и си шепнеха помежду си и си чоплеха ноктите с тъпашки ножчета. Щом един офицер от ферофлотата с недружелюбно изражение ги погледна сърдито, те се пръснаха и когато той отмина, пак се събраха.

Маса с кукли. Стари кукли, кукли от останките. Колкото и да са ги чистили, мръсотията, в която бяха лежали поколения наред, ги бе оцветила трайно: каквато и да се е предполагало, че е кожата им на цвят, тя изглеждаше обагрена в цвят сепия, все едно я гледаш през мръсно стъкло. Повечето от тях имаха форма на хора, повечето — на жени или момичета, макар и с дълбоко съмнителни физически пропорции, с коси, оплетени и разбъркани като горски гъсталак там, където изобщо им бяха останали. Няколко бяха гротески, чудовища. Много бяха без крайници. Нужна им беше грижата на майстор на кукли.

Където и да отидеше Шам, отговаряха на въпроса му, на описанието на арката и двете деца или с привидно искрено неведение, или с предпазливо досещане, последвано от лъжи и/или предложения да зареже това. Първото се проявяваше най-вече от търсачите на останки, второто — от местните търговци.

Какво знаеше той за това семейство? По-голяма сестра, по-малък брат. Разхвърляна къща. С жизнени родители — далечни пътешественици. Които, както показваха костите, бяха умрели.

А тези мисли неизбежно наведоха Шам на мисли за собственото му семейство. Той не размишляваше често за своите загубени, за негова мъка, при злополука майка и баща. Не че му беше все едно — несъмнено той имаше чувства. Не че не подозираше важността на това, че вече ги няма. Той не беше глупав. По-скоро просто не помнеше техните грижи, тъй като цял живот го бяха гледали Трус и Воам и в действителност те бяха неговите родители, нямаше как да е другояче. Чувствата, които Шам имаше съм своите мама и татко, бяха чувства към изгубени непознати и ако размишляваше твърде много за тях, му се струваше, че проявява неуважение към тези, които са го отгледали.

Но той отчетливо осъзнаваше: явно с двете деца от изображението го обединява фактът, че технически той беше, ако трябва да бъдем точни, сирак. Е, тази дума пресядаше на гърлото. и тъй… Бяха ли това момиче и това момче също докторски помощници, недоволни, копнеещи за останки, тъгуваха ли за нещо? Шам се съмняваше.

Из цялата зала имаше часовници, стотици модели. Някои бяха модерни, други — очевидно останки, гордо отремонтирани, за да заработят пак и в определени мигове изтикваха навън птиченца. Някои бяха със сини екрани, на които светеха цифри. Всички показваха на Шам колко бързо лети времето.

— Вие как станахте търсачка на останки? — Суровата на вид жена, която Шам заговори, вдигна очи изненадано. Тя пиеше черно и гъсто като катран кафе и си разказваше вицове за копаене с колегите. Тя му се засмя без злоба. Метна една монета на лекарката върху сергията й и посочи на Шам да си вземе сладкиш.

— Копай — каза тя. — Намери нещо. Носи на някой останкаджийски влак. Копай още. Намери друго. Не си стой… — Тя го изгледа от глава до пети. — Черноработник? Прислужник? Стюард? Къртоловец ученик?

— Помощник на доктора — поясни той.

— А… Е, да де, и това също. Не си стой такъв.

— Намерих прилеп — каза Шам с уста, пълна с лепкавия хлебен подарък. — Ама то това сигурно не е останка. Той ми е приятел.

Малката банда продължаваше да го наблюдава, осъзна той. А тях, забеляза той, ги наблюдаваше друг младеж, жилав и подвижен момък, който Шам се зачуди дали е виждал някъде преди.

Търсачката на останки се разрови под масата си.

— Трябват ми още Цапащи бръмбазъци — рече тя.

— Благодаря ви много за сладкиша — каза Шам. Жената изглеждаше разкошно. Той примига и се опита да се съсредоточи. — Вие сигурно не… Да сте виждали две деца? Те живеят близо до…

— Арка — довърши тя. Шам примига. — Арка от останки. Чух, че някой ги търсел.

— Какво? — възкликна Шам. — Откакто съм влязъл, вече сте чули?

— Мълвата се разнася. Кой си ти, момко? — Тя наклони глава. — Какво знам аз за тебе? Още нищо. Знаеш ли, не съм тукашна, но тия брат и сестра, заобиколени от останки… Това нещо ми говори.

— Вие сигурно непрекъснато идвате тук — рече Шам. — Може и да сте чували някога за тях.

— Разбира се. Та тук е Манихики. Това, такъв един архитектурен детайл, който ти описваш, се запомня, нали? Бях тука, сигурно преди две-три пътешествия, което ще рече няколко месеца, май? Продавах направо. Както и да е… — Тя бавно кимна, щом си припомни. — Тука имаше двама като тия, дето ги описваш. Младоци! Малчовци, ама спокойни колкото си щеш. — Тя вдигна вежда. — Ръчкаха, досаждаха, разпитваха. и разбираха от останки.

— Смятате, че са били тези, които търся?

— Дочух какво си шепне оная сган. — Тя врътна ръка, за да посочи съдържателите на сергии, не останкаджиите, а местните агенти, търговците. — Говореха дивотии за тях. А дивотиите са моят занаят. — Тя се усмихна. — Купиха от мен една камара неща. — Тя щракна с пръсти. — и това ме подсеща, че трябва да си гледам работата.

Тя вдигна кутийка, пълна с алт останки. Големи колкото палец, всяка с различна от другите форма; всяка представляваше парче зелено стъкло и от всяка стърчаха жици. и всяка от тях се приплъзваше до другата като жива върху масата и размазваше подир себе си като охлюв диря от нещо, което изглеждаше като черно мастило и след няколко секунди изчезваше.

— Цапащи бръмбазъци — обясни тя. — Бих ти подарила един — каза тя. — Само че няма.

— Трябва да намеря онези деца — каза Шам, втренчил алчен поглед в извънземната смет.

— Мога да ти помогна. Те купиха толкова много неща, че не можеха да ги носят и поръчаха доставка.

— Къде? — Гласът на Шам изскочи бързо от гърлото му. — У тях?

— Беше в Субзи. Знаеш ли къде е това? — Тя начерта с пръст карта във въздуха. — Северно от стария град.

— Спомняте ли си улицата? Номерът на къщата?

— Не. Но за това не се тревожи. Само питай за арката. Ще ти е достатъчно. Беше удоволствие да си побъбрим. — Тя протегна ръка. — Сироко. Трависанде Сироко.

— Шам ап Сурап. — Името му предизвика такова изражение, че той се сепна. — Какво?

— Нищо. Само… Мисля, че е може би защото някой те спомена, Сурап. — Тя пак килна глава. — Момчурляк горе-долу на твоите години, озърташе се за едни неща. „Медис“ нали? Това не е ли твоят влак?

— Да — отвърна Шам. — Откъде знаете?

— Моята работа е да се ровя из подхвърлените неща, а това може да включва и подхвърлените думи. „Медис“. Неочаквано спрял в Болонс. — Шам ахна ужасно красноречиво. — А, това не е кой знае какво — заяви Сироко. — Мога да ти кажа същите откъслечни сведения, същата страшна скука за доста от новопристигналите. — Тя се усмихна.

— Щом казваш — смотолеви той.

— Все още ли ти се иска нещата да се бяха развили по друг начин? — Тя наклони глава. — На твое място не бих се делила от екипажа си. — Не го каза нелюбезно.

— Ами… Благодаря.

— Мисля, че твоите приятели те чакат. — Сироко кимна към бандата, която все така го наблюдаваше.

— Те не са ми приятели — заяви Шам.

— Хм… — Жената се понамръщи. — Тогава се пази, ако обичаш!

Щеше да се пази. Шам вече беше готов.

Имаше случаи, в които го обвиняваха, че бил малко заспал, той, Шам ап Сурап, но не и този път. Той метна чантата с книгите на рамо, благодари пак на Сироко и излезе от сградата. и действително не се изненада кой знае колко, когато излезе на следобедното слънце в Манихики и бандицата се изсипа накуп от залата подире му и го погна; задърпаха чантата му, парите му, връхлетяха го, размахали юмруци.