Чайна Миевил
Морелси (17)

Петнайсет

Камък беше, ето какво беше. Възглавницата му.

Шам го откри постепенно. Много постепенно.

Първо нещо грапаво, голямо колкото нокът, го дращеше ли, дращеше. Бавно и протяжно Шам се измъкваше сам, като герой, от лепкавото тресавище на сънищата, нагоре, и о, много, много постепенно събра сили да посегне нагоре и с пръст да си отвори с взлом окото.

Значи. Оказа се, че е спал навън, на двора на някаква последна кръчма. Хленчейки под напора на безмилостната утринна светлина върху очите му, той замига, докато успя да различи няколко от другарите си още да дремят в една плевня под презрителните погледи на козите. Дейби, дневният прилеп, го ближеше по лицето. По устата му — трохи. „Кога съм ял нещо?“ — помисли си Шам. Не можеше да си спомни. Набра се, замря и изстена, и седна, без да мърда, докато главата му се клатушкаше.

Каменнолики, каква жажда го мъчеше! Той ли я беше разплискал тази локва от повръщано до него? и тъй да беше, и инак, нямаше как да се докаже. Погледна нагоре към слънцето през пръсти. Горното небе беше доста ясно — малка влакнеста миазма, няколко спирали отрова високо-високо прикриваха няколко летящи във висинето ужасии, но му се струваше, че погледът му прониква чак в Космоса. Слънцето го гледаше свирепо отгоре, като разочарован учител. „Я се разкарай“ — помисли си Шам и пое към пристанището.

Покрай тераси, където жени и мъже поливаха цветята по первазите на прозорците и приготвяха закуска, или всъщност трябваше да е обяд, и бе — каквото и да бе — най-невероятно вкусно ухаещата храна, далеч превъзхождаща всички останали храни, които Шам бе имал честта да подуши, откакто го имаше на бял свят. Покрай кучетата и котките на Болонс, весели безстопанствени животни, които безметежно припкаха насам-натам и го оглеждаха състрадателно. Покрай масивните правоъгълни църкви, където редяха в песнопения историята на свадите между боговете. Надолу, към пристанището, откъдето, оттатък редиците от къщи, бакалници, статуята на местно богче с язвително изражение, той дочуваше чукането и тракането, и грохота на буталата на влакове.

Не беше голям град този Болонс и всъщност имаше само една оживена улица. Той зяпаше нагоре, оглеждаше телескопите и сензорите по покривите й, насочени с помощта на завъртени тръби и жици към Камбелия. Това място бе ново, различно. Поначало той се вълнуваше. „Това почва да ме дразни“ — мислеше си, когато не беше съвсем сигурен в чувствата си.

Видя свои другари от „Медис“ — Еба Шапи в едно кафене, която му махна над напитката си от цикория; Теодосо — той изглеждаше по-зле, отколкото се чувстваше Шам, и не го забеляза; Драмин, побелелия готвач, който разглеждаше странни подправки и го видя, ала не го поздрави.

При мисълта за закуска Шам без малко щеше да се разреве. Купи си солен пирог от един продавач, седна на стълбите пред една улична помпа да го изяде и го прокара с водата с металически привкус. Отчупваше хапки с два пръста и ги даваше на Дейби.

Главата го цепеше, всичко го болеше и беше сигурен, о, да, съвсем сигурен, че смърди. Но когото и да беше черпил с неговите пари предната вечер, му беше върнал рестото. Беше спал в мръсотията, но беше спал. Минувачите го подминаваха или му се усмихваха, по-снизходителни от слънцето. Имаше два-три часа до времето, когато беше длъжен да се върне на влака. Навярно от махмурлука бе възможно да се оцелее. Даже и това да не беше много редно и въпреки леката тръпка на познато неудовлетворение от себе си Шам не се чувстваше чак пък толкова зле.