Чайна Миевил
Морелси (79)

Седемдесет и седем

Шам преглътна. Зад капитанката, зад влака, пламтяща и стържеща грамада, идеше ангелът.

Колелата му бяха най-различни по големина — несъразмерна редица от колелета, зацепени една за друга зъбчатки. От него стърчаха оръдия. Нямаше прозорци, не му и трябваха. Никой не гледаше навън, не можеше да се погледне и вътре — той беше носеща се по релсите колесница на гнева, която сееше мъст. Там, където минеше, изгаряше храстите.

Дори и атеистите на „Медис“ шепнеха молитви. Шам преглътна. „Хайде, де — помисли си той. — Не спирай. Мисли!“

Пред тях бе твърде близкият хоризонт, краят на света. На същото разстояние от другата страна — ангелът. Беше по-бърз от „Медис“. Сметката беше проста: безнадеждно положение. Той щеше да ги стигне по-бързо, отколкото те — каквото и да бе онова нататък.

Капитанката не помръдваше, и като че изобщо не гледаше ангела — при цялата му чудовищност. Гледаше през него. Шам погледна приемателя в ръката си и видя сияещата точка на екрана. Направо беше забравил Джак Присмехулника.

— Всичко е загубено! — извика някой.

— Спукана ни е работата! — извика друг.

Шам усети как щом взе да пипа по машината, Дейби се напрегна. Спомни си как прилепът политаше към капитанката, докато тя бъзикаше копчетата, и присви очи. „Аз съм неговата философия“ — бе казала Нафи за големия кърт.

— Сироко — повика я Шам и размаха механизма. Щом той се размърда, Дейби заподскача. — Можеш ли да усилиш сигнала на това нещо?

Тя го огледа изпитателно.

— Може и да стане. Трябва още ток.

— Подключи го тогава към нещо! — Той се огледа и посочи интеркома на „Медис“. — Това дърпа ток от двигателя. Хайде де, каква търсачка си? Това ти е занаятът!

Тя извади някакви инструменти от колана си, изтръгна жиците от високоговорителите и ги оголи. Размота някакви неща, други оплете. Поколеба се мъничко, преди да бръкне с инструментите в търбуха на препускащия „Медис“. Чу се мощен трясък, всички машини на влака за миг се изключиха и пак се включиха.

— Олеле, главата ми! — извика Сироко. Всички го усетиха. Екипажът заохка — нещо се надигаше, жужеше, трептеше във въздуха, във веществото на влака. Дори и капитанката залитна. Шам трепна, стисна Сироко за ръката и пое приемника. Сега той беше вързан за вътрешностите на влака.

Дейби му пищеше. Посягаше да дере и дращи машината. Шам се вгледа. Екранът преливаше от светлина и блееше като овца, и светещото петно — Джак Присмехулника, се носеше с шеметна скорост.

— О, чук и щипци мои! — прошепна Вуринам. — Ти какво направи?!

— Усилих го — отвърна Сироко.

— С каква цел? — викна Мбендей. — Ускорила си кърта?!

— Колкото и да ми е неприятно да принизя това техническо постижение — каза Фремло, загледан съсредоточено зад тях, в ревящия ангел. Екипажът впери погледи нататък.

— Джак Присмехулника — каза унесено капитанката. — Джак Присмехулника сега е и ваша философия и вие му принадлежите. Ще ни се наложи да застанем лице в лице с него. — Дори и ангелът да я занимаваше, тя с нищо не го показваше. Капитанката се усмихна. Отиде до подиума си. Екипажът я наблюдаваше.

— Тя е права — каза Шам.

— Какво? — изсъска Вуринам. — Тя се е побъркала! Ти виждал ли си онова, дето ще ни сгащи? — Той посочи ужасната машина. — Това там е всичко друго, ама не и проклет кърт!

— Тя е права — настоя Шам. — Ние сме къртоловци и точно къртоловните ни умения са ни нужни сега.