Чайна Миевил
Морелси (62)

Шейсет

Шам се кри. Часове наред, кажи-речи, друго не прави. Здравата се криеше, влагаше цялата си енергия.

След онзи безумен скок към осеяната със скали свобода ето го тук — с взривения пиратски влак зад гърба си, разпръснат и размятан по релсите, флотата на Манихики настъпваше, оцелелите пищяха, шумотевицата на последните остатъци от битката, ръмженето на хищници. Воят на пленници.

Шам се приплъзна надолу по сипея до стръмен склон, затулен от вятъра, в сенките на камъните, и се разтрепери, когато студът на този самотен остров го скова. Сгуши се в една хлътнатина и обгърна коленете си с ръце. и зачака. и двете борещи се помежду си сили го искаха за себе си, а той не искаше никоя от тях.

Как бе редно да постъпи?

Шумотевицата не трая дълго. Той чуваше как вият последните пирати, докато последните от флотата слухтяха за последните доловими звуци. и между всичко останало издирваха него. Чу как грамадният влак се връща, откъдето беше дошъл. Чу вагонетките, с които от някаква патрицианска милост войската на Манихики събираха ранените пирати, да се отдалечават лениво.

Шам се опитваше да отпъжда мисълта, че не може да остане вечно така. Затваряше очи и се опитваше да прогони от мислите си постоянно кръжащия в тях образ на Робалсон, отнесен надалече сред огън и пушек.

През втория-третия час след последната схватка, дълго след като всички звуци замлъкнаха, той се вслушва в абсолютната безвлаковост на острова. Чуваше гларелси, вятър, прах, който шкури камъка. Претърси джобовете си внимателно, като същински изследовател, за някое сбъркало се да попадне там парченце карта. Намери ядки и остатък от лепкаво блокче. Изяде мизерната си вечеря.

А после се стъмни. Как и кога успя да се стъмни?

А после той заспа.

Нямаше какво друго да прави, лишен от избор, изтощен, изплашен, гладен, съвсем и напълно сам, Шам се оттегли от будното състояние и изненадан, че изобщо е способен на това, заспа.

Събуди се много рано — студът го разрязваше като кремък, а небето се беше просветлило, ала не беше ясно. Беше се вдървил като жалка кукла, като сноп влажни вейки. Обгърна се с ръце и се заслуша как стомахът му души като вълк. Онова, което най-сетне го накара да стане, беше, че от ужаса му писна.

Този ден той бе изследовател. Сред морелсите край брега видя останките на пиратския влак и тук-там — зловещите останки на мъртвите неизвозени оттук пирати.

Неговият остров беше сигурно около две мили в обиколка. Бреговете му бяха абсурдно стръмни и обрасли с бръшлян и лози от всякакви нискорасли видове, от някои от които висяха на малки чепчици нещо като плодове. Той предпазливо ги опита. Отвратителна, горчива, кашкава гадост, която изплю. Стомахът му заскимтя. Но пък вода имаше. Тя църцореше надолу от някакъв висок водоносен пласт. Шам долепи устни до струйката и засърба, без дори да забелязва колко е студена и острия й минерален вкус.

Островът ехтеше от звуци. Шумоленето на птиците, бъбленето на други неща, които млъкваха, щом той се приближи, само за да извисят глас отново зад гърба на Шам. Изкатери се, докъдето можеше, без да рискува, и се загледа по-нагоре, където може би върхът се забиваше в горното небе. Спусна се до чакълестия бряг, където островът се срещаше с тъмните, древни релси.

Няколко парчетии и дреболии лежаха разпръснати покрай брега. Даже можеше и да ги достигне с пръчка, ако се пробва. Загубени неща от пиратските джобове, отломки от влаковзривове. Нещица, твърде дребни, че търсачите да им обърнат внимание, и твърде неугледни за птиците, които обичаха лъскавото.

Щом се сети за търсачите, това го подсети за Шроук. Въпреки че те не бяха търсачи, разбира се. Може би тъкмо затова се беше сетил за тях. Разумът, помисли си той, понякога ги върши едни такива странни. Шам се замисли за Калдера, съвсем малко по-млада от него, как управлява своя невъзможно модерен влак. Тя не би и спряла заради подобни олющени боклуци.

Имаше много думи за онова, което притежаваше тя. Хъс, живец, стръв, жар. Калдера и Деро направо преливаха от всичко това. Като че за никой друг не беше останало. Шам седна на брега. По-скоро тупна върху него със скръстени крака. Взе едно парче дърво и го зачопли с нокът.

Това тук трябва да е печално известно люпило на острови, предизвикващи влакокрушения. Виждаше и други навътре в морелсите, оттатък черупките на вагони и локомотиви. Разпердушиненият „Таралеш“ бе само последният. Дори и толкова близо до границите на картата търсачите бяха идвали и отнасяли най-лошото или най-доброто от разрушенията. Но там имаше и купища негодни за нищо отпадъци.

Шам погледна надолу. и осъзна, че с нокътя на палеца си бе придал на старото парче дърво в ръцете му чертите на лице.

Най-близкият до неговия остров, забеляза той, беше с по-тучна растителност, по-нисък и по-равен. Обрасъл с дървета. Може би те даваха плод. Шам се облиза. Между този бряг и онзи се простираха може би две мили релси. Между всички тези линии минаваха ивици бурна пръст. и движение. Животинско движение. Шам потрепери.

Гръбнак от каменисти, издадени над земята островчета се бе изпънал от брега нататък и всеки от тях бе покрит с бурени и дърлещи се птици. Камъните стърчаха накриво, като счупени зъби, между траверсите, за да запращат железничарите на земята. Шам виждаше остатъци от товари, разсипани и мумифицирани или изгнили; ръчна количка, покрита с дебел слой ръжда; натрупана пирамида от повредени части от двигател; изпотрошен камбуз.

Стомахът му мърмореше — нетърпеливо животинче. „Какво искаш от мен?“ — попита го той и се помъчи да овладее паниката си. Една сюрия птици литна към него и за миг той си представи, че може да е предвождана от Дейби, който идва да щракне гальовно със зъби пред лицето му. Но не беше той, а само някаква анонимна, злонравна, бомбардираща с гуано чайка.

Другият остров изглеждаше все по-изкусителен. „Вече не съм дете — помисли си Шам. — Не бива да приемам нищо наготово. — Щом си го помисли, една птица изграчи и Шам прие това за аплодисменти. — Цял живот са ми разправяли за опасностите, които крие пръстта — помисли си той. — Може и да е вярно. Но… — Той не отлепяше очи от пълния с храна остров оттатък тесния морелски проток. — Но пък може и да им е от полза всеки да го вярва. Хората да се страхуват да стъпнат на нея.“

Без да си дава време да се замисля, Шам закрачи.

Изпъчи гърди, вторачи се напред и потегли с маршова стъпка от края на скалистия бряг. Стъпи върху най-близката релса, положи крак между траверсите и железата и продължи.

„Аз ходя — помисли си той. — По пръстта.“ — и продължи да върви и да пресича линия след линия. Засмя се. Ускори крачка. Нададе вик. Спъна се. Пльосна се на земята. Тропаше по траверсите. Пръстта се разтресе.

О… Да, пръстта определено се размърда. Шам се надигна, вече не се смееше. Ето го, спрял, загледан обратно към брега. Който изглеждаше ужасно далече.

Земята вече не се тресеше, земята направо се разтърсваше. Пак. Той гледаше отвратен как над нея се издига хребет. Нещо мърдаше под земята. То идваше към него. „Провал на експеримента“ — помисли си Шам, врътна се и побягна.

Побягна, а зад него се чуваше бум, тряс, стърженето на земята. Кал обсипа Шам, когато онова, което идваше, пръсна земята изотдолу. То се приближаваше към него с дрънчене.

Шам нададе вопъл и се юрна. С два последни огромни скока успя да се приземи обратно върху спечената, камениста земя, почти издухан от воя на преследвача си — нещо подобно на свирещ чайник и на късо съединение едновременно. Той се препъна, претърколи се и се обърна да погледне.

Лъскава, сглобена от сегменти черупка с щракащи щипци отзад — дупечелюстите. То пак се загърчи и се скри от светлината. Щипалка. О, Каменнолики. Шам извади късмет. В по-инакво настроение тя можеше да го погне и по брега.

Той взе един голям камък и го метна в неспокойната земя по дирята на щипалката. Отново тътен — и той видя главата на месояден червей. Вихрушка от козина и корави като желязо нокти — една разярена земеровка се подаде от земята, колкото да го дръпне надолу.

Накъдето и да погледнеше Шам, земята между траверсите, пръстта около релсите, калта под подпорите, клокочеше. Той кресна по възбудените птици, малките му се присмяха, а по-големите го подканиха да се върне още по-навътре.

— Добребедамусеневиди! — кресна им той. — Пръстта е опасна, да!