Чайна Миевил
Морелси (80)

Седемдесет и осем

и от двете страни — никакви линии: Не можеха да спуснат вагонетки. Експлозивният харпун на носа на влака безполезно сочеше не накъдето трябва. Вместо това се събраха на кърмата на „Медис“. Бинайтли стигна по-далеч — скочи долу на „Пинчон“ която се блъскаше зад тях, и изтича на края й. Силуетът му се очерта на фона на грамадния ангел, на някакви си метри от него. Устата щипка на ангела се разтвори. Той изрева.

Смрачаваше се. Долу, под тътена на релсите, се чуваше друг тътен, тътнеше земята.

— Какво е това? — попита Калдера. В равнината зад преследвача им земята трепереше. и изригваше. Шам ахна, когато една къртичина се надигна на огромна височина. Към тях с рев се устреми бразда.

— Каменнолики! — прошепна Шам. Сироко дръпна трансмитера, от който стърчаха жици, и изцеди невъзможната последна капка ток от него. Далече в плътната пръст Шам чу Джак Присмехулника да реве.

„Медис“ се провря през една пролука в редицата от скали и само след секунди настигащият го ангел го последва.

Екипажът гледаше Бинайтли. Даже и такъв огромен мъж, даже напрегнал цялата грамада на тялото си, той изглеждаше мъничък пред прииждащото възмездие. Той вдигна харпуна си. Срещу ангела. Каква смешка. Но Бинайтли изнесе ръка назад и зачака, и това някак си не изглеждаше абсурдно. Ангелът идеше.

— Какво правиш? — извика капитанката. — Та Джак Присмехулника още не е дошъл!

Бинайтли не каза нищо. Ала отговори самият свят.

Той се разтресе. Скалите затрепериха. Зад тях, пред отвора на скалната пропаст, земята се надигна. Разтвори се. По-мощна от приливна вълна. Черната пръст се сипеше от надигащото се жълто нещо, което разтърсваше скали и релси и обсипваше склоновете с дъжд от камъни. Сякаш земята изплю нова космата планина, надигаща се на задните си крака. Със зъби. Невъзможен кърт с цвят на кост, къртът великан.

Кръвта се дръпна от стомаха на Шам. Той залитна. Абакат Нафи нададе приветствен вопъл.

Бледа и рунтава грамада, сред раздърпаната козина се мяркаха червени очи. Къртът изрева.

и отново хлътна на тъмно под земята. Зад неумолимия ангел последната линия на морелсите се размърда неспокойно и се надипли — къртът ровеше по-бързо от всеки влак към тези, които го призоваваха.

От очите на Шам бликнаха сълзи на страхопочитание и той примигна, за да ги пропъди. Екипажът беше зяпнал, зашеметен от ангела и от онова, което идеше зад него. Нямаше време за размисли. Ехото от тяхното движение заглъхваше в далечината и се променяше, „Медис“ се втурна и изскочи измежду скалите. Ангелът ги настигаше. Шам се обърна, за да види какво иде напред, и пак ахна.

Мост. Безкраен. Мост, който стърчеше от края на света и се губеше в мрака.

Бяха на края на морелсите. Носеха се към последната скала. Светът спря. Единствената им вярна релса навлизаше в нищото, в бездната отвъд земята.

Носеха се толкова бързо, че не можеха да спрат, а по петите ги гонеше ангел и двигателят му виеше тържествуващо.

— Ти — каза му Бинайтли — си достатъчно близо.

Металната паст на ангела зейна. Бинайтли запя ловен химн. Шам протегна ръка.

Сироко дръпна приемателя и го изтръгна от захранващите жици, за които беше закотвен. Подаде го на Шам и застана между него и капитана.

— Не! — кресна Нафи, ала търсачката я задържа, а Шам се втурна напред, прошепна молитва и хвърли приемателя към „Пинчон“. Към Бинайтли.

Той литна в дъга. „Много нависоко! Много нависоко, о, какво сторих аз?“

Но Бинайтли подскочи право нагоре и издърпа с пръсти от въздуха зареденото устройство. Когато се приземи, вече го подключваше към харпуна си. Изправи се, издигнал ръка за хвърляне, прицели се и капитан Нафи изкрещя, и ангелът отново разтвори своята паст със скърцащите и пламтящи зъбни колела и възликува изпепеляващо, и Бинайтли метна харпуна си в този огнен полъх.

Харпунът полетя. Мощно изхвърляне. Бинайтли се беше прицелил не там, където се намираше ангелът, а там, където щеше да попадне. Харпунът се заби в устата му. Която се затвори.

Духна вятър и колелата на „Медис“ затракаха по внезапно надигналите се релси и той се олюля върху моста към нищото, и земята се отдалечи. Някой писна. „Спирачки!“ — изкрещя някой. и от двете им страни зееше бездна. Шам се обърна и се взря във връхлитащия ангел.

Зад него прииждаше нещо. Жив земетръс. Той разтърсваше края на света. Черната пръст се разтвори и животинската грамада се хвърли напред.

Блед левиатан, изтласкан от подземието. Той скърцаше със зъби в епичен гняв. Тази уста! Грамадна и лигава, в която се блъскаха зъби като шпилове. Къртът нададе вой. Бутове като скални грамади, нокти като кули, показващи се на бял свят.

Грамадният, свиреп кадифен звяр нападна.

Джак Присмехулника се издигна, огромен като облак и опустошителен.

и се загърчи във въздуха, заприижда на вълни и по безкрайните му хълбоци и корем, устремени към ангела, Шам забеляза стърчащи останки от оръжия. Прекършени дръжки и ръкохватки, археология на неуспешния лов, заровена в козина, жилещи трофеи, събирани с векове, откакто колосалният земеров се надсмиваше и сееше опустошение.

В преследване на онази невиждана, извлечена от останките сила на сигнала, който сега ехтеше от устата на ангела, къртът великан връхлетя. Върху ангела. Оголил зъбите си като канари. Джак Присмехулника захапа и се разнесе писъкът на разкъсания метал.

Ангелът стреля с всичките си оръдия. Около грамадното чудовище лъхна огън и опърли жълтата му козина, и то изръмжа, ала не отпусна хватката на челюстите си дори когато тя започна да тлее. Раздираше, разкъсваше. Екипажът гледаше със зяпнала уста.

Капитанката изкрещя на Джак Присмехулника — гръмогласен поздрав без думи, предизвикателство, ридание.

Богоподобният кърт издигна ангела над релсите. Двете грамадни създания се завъртяха в салто на забавен кадър, хлъзнаха се, врязаха се в последните метри земя. Джак Присмехулника разтръска плячката си и тя започна да се разпада, разхвърчаха се огън и небесен боклук.

На ръба на урвата ангелът дълги секунди се задържа неподвижно изправен, кула с въртящи се колела. Сякаш не можеше да реши дали да се катурне върху равната земя. Джак Присмехулника разпалено го сграбчи, окървавен, заби зъби в стоманата и впери поглед в „Медис“.

Шам знаеше, че тези очи с цвета на кръвта почти не различават друго освен светлината от тъмното. и все пак бе готов да се закълне, че къртът предпазливо погледна към тях. Гледаше, дъвчеше и се оттласна. Оттласна се заедно с плячката си от този миг и рухна от ръба на света.

Къртът и ангелът падаха. Ангелът влак се премяташе, а с него и големият южен кърт, Talpa Ferox Rex, Джак Присмехулника Велики, философията на капитана, летеше надолу в пропастта. и Шам бе готов да се закълне в живота на всичките си любими хора, че докато падаше, къртът се взираше със злоба и задоволство в очите на капитанката.

Ангелът се разпадна в мрака, превърна се в огнен дъжд. Големият колкото остров кърт сияеше призрачно, докато падаше, докато мракът, изпълващ рова около морелсите, го погълна, и „Медис“ остана над бездната да чака грохота от удара, грохот, който така и не се разнесе.

— Къртиш — прошепна най-сетне Шам в тишината.

Вуринам го повтори. След него и Фремло. Фремло го повтори след него, а Мбендей — след Фремло. А после и останалите, и още, и още. Дори и Яшкан се прокашля и го смотолеви. и другите го подхванаха все по-гръмко, и накрая всички крещяха:

— Къртиш! Къртиш, о, богове, къртиш!

Къртиш, стари кърте!