Чайна Миевил
Морелси (12)

Десет

Екипажът на „Медис“ се тълпеше по перилата на покривните платформи и се гърчеше в агония, докато наблюдаваше нападението, недостижимо за него. Ънкъс стенеше.

Шам чу едва доловими, жалки удари и мярна трептящи цветове. В ъгъла на вагонетката пърхаше ранен дневен прилеп. Той се мяташе и тръшкаше с ранените си крила, жив да го ожалиш. Сигурно ги беше ударил при завой. По устата му избиваше анемична пяна.

Вуринам понечи да го бутне навън.

— Не! — възкликна Шам и го повдигна нежно. Той щракна зъби и понечи да го захапе, но бе доста изнемощял и беше лесно да се избегнат зъбите му. Когато дойде неговият ред да мине по мостчето, спуснато между „Медис“ и вагонетката, Шам бе пъхнал дневния прилеп под ризата си.

Докторът го чакаше. Награби го безцеремонно, огледа дали не е пострадал, тупна го по рамото и му каза да се приготвя. Зад него внесоха на борда Ънкъс Стоун.

— Как е той, докторе? — Въпросите продължаваха да идват от коридора. — Може ли да поговорим с него?

Докторът свали окървавената престилка, улови погледа на Шам и кимна. Шам, който все още преглъщаше след наблюдаваната процедура, отвори вратата на операционната за екипажа.

— Добре — тросна се Фремло, капнал от умора. — Влизайте. Няма да изкопчите кой знае какво от него. Упоил съм го до козирката. и не пипайте крака му.

— Кой крак?

— и двата крака, да му се не види макар.

Шам излезе, за да има място за тях. Заслуша се в шепота им.

— Какво намери, Шам ап Сурап? — произнесе някой.

Той вдигна очи. Беше капитанката.

Абакат Нафи. Изкуствената й ръка бе вдигната и преграждаше пътя му. Той се взря в тъмносините й очи. Бяха горе-долу еднакви на ръст и той беше по-тежък, ала му се струваше, че за да я погледне в очите, изпружва глава назад. Шам заекна. Тя не го бе заговаряла досега, ако не броим изречения като „Дръпни се“ „Сложи го там“ и „Вън“. Слиса се, че знае името му.

— Отговаряй! — изръмжа Фремло.

Шам се зачуди: „Откъде ли се появи докторът?“

— Капитане, аз… — смънка Шам. Прилепът му — сега нямаше как да го скрие — изцвъртя.

— Мирно! — изкомандва капитан Нафи. — По-късно ще обмислим дали можеш да запазиш своята гадина, Ап Сурап. Сега отговаряме на въпроси. Какво имаше в останките от влакокрушението?

— Нищо, госпожо капитан! — изпелтечи Шам. — Искам да кажа, само един скелет, само това. Нищо повече. Това, а иначе другото беше само боклуци.

— Така ли? — попита Нафи. Тя затвори очи и свали надолу изкуствената си ръка, оставяйки във въздуха диря от изгорели газове и жуженето на моторчета. Шам наблюдаваше сложното й устройство, линиите на черното дърво.

— Нищо, госпожо капитан, ама нищичко. — „Ти луд ли си? — възкликна той наум. — Защо лъжеш?“ и щом се сети за дребната останка, която бе открил и която му се полагаше по правото „кой каквото си намери, негово си е“, той се чу да казва: — А, само ей това. — и той извади картата от джоба си и й я подаде.

— Може ли, капитане? — Фремло й кимаше да го последва… Кой друг на влака можеше да си го позволи? Нафи погледна Шам още веднъж замислено.

— Благодаря ти за паметта — каза тя, пое я и последва Фремло. Шам ги гледаше как се отдалечават. Не помръдваше, само скърцаше със зъби. Вътрешно беснееше и си искаше мъничкото съкровище обратно.

Задаваше се буря. Шам гледаше през илюминаторите как облаците се снишават, спускат се под горното небе и се изменят — сипеха дъжд по целия пейзаж, превръщаха света в кал и пълнещи се езерца и локви между релсите, пришпорваха течението на потоците, избликващи от островите. Хлъзгавите релси сияеха. Раненият дневен прилеп си показа главата от ризата на Шам, като че и той искаше да погледа небето. Шам го погали.

— Сурап — му беше казал Фремло, когато се заловиха да кърпят Стоун. — Знам, че това не е най-любимото ти занимание. Моля те само да не ми се пречкаш и да правиш каквото ти кажа, когато ти кажа. Може и да не ти се харесва, може и да не те бива много — тебе всъщност никак не те бива, а щом даже аз го забелязвам, значи хич не те бива, но сигурно все си по-добре от нищо. Затова като кажа бинтовай, знаеш какво да правиш и тъй нататък. Кракът му е застрашен. Да направим каквото можем.

След разговора шепнешком с Нафи Фремло пак го намери.

— Нали знаеш — рече докторът, — че не си длъжен да се подчиняваш на заповеди?

— Мислех, че заповедите са точно за това!

— Е да, ама не. — Гласът на Фремло се беше снишил. — Искам да кажа, длъжен си, официално да, но се случва и да не ги изпълняваш. Ти много си я искаше тази карта, нали?

Шам, цял пламнал, не можеше да определи дали това беше упрек, съвет или какво?

— Добре — чу той някого да казва, докато гледаше бурята. — Удави гадовете. — Чудно проклятие и справедлив гняв, макар че нямаше как да стане. Като всички земни морелски животни къртоплъховете си имаха стратегии за избягване на тази участ при дъжд. Херметически камери, капани за улавяне на водата, сложни системи от тунели и шахти.

Видя Бранк. Сепна се малко, но Бранк не го и погледна. Имаше по-важни неща от едно отмъкнато за малко петле, които занимаваха ума на здравеняка. Дори и Яшкан бе твърде увлечен от друго и само му хвърли мимолетен злобен поглед. За малко му се стори, че е избегнал гнева. Обаче гневът го връхлетя, и то от неочаквана посока.

— Каменнолики! — Вуринам излезе от операционната. — Каквото и да си вършил там вътре, не можа да не оплескаш всичко, така ли?

Шам чак след време се усети, че юнгата крещи на него.

— Чакай малко — каза той. — Изобщо не съм…

— Трябваше да им навириш ушите на проклетите къртоплъхове, и не ти ли казвах аз да се разкараш? Виж сега! — Вуринам тропна и посочи към мястото, където спеше Ънкъс.

Шам се опитваше да измисли какво да каже.

— Кротко, приятел — обади се някой. — Шам не го е направил нарочно.

— Брей! — кресна Вуринам. — Ама от „Аз без да искам“ файда няма, нали?

— Внимание! — прекъсна ги гласът на капитанката от високоговорителите в коридора. — Ънкъс Стоун има нужда от болница — съобщи тя. — Доктор Фремло ме уверява, че на борда не разполагаме с необходимите средства. Затова… — По интеркома се чу тежка въздишка. — Ще се отклоним. — Пак пауза. — Стрелочници, спирачи, машинисти, готови за определяне на курса — изкомандва тя. — Курс към Болонс.

Последва продължително мълчание.

— Болонс? — възкликна Вуринам.

— На позиция! — изкомандва с пращене гласът на капитанката и всички се размърдаха.

— Ънкъс явно не го бива — промърмори някой.

— Защо? — попита Шам железничарката, която вървеше насреща му. — Колко? Колко е зле?

— Достатъчно зле — кресна Вуринам в отговор, — че да тръгнем, закъдето сме тръгнали. Достатъчно зле, че да тръгнем към най-близката суша, когато тя е Болонс!

Той се отдалечи с тежка стъпка и остави подире си мълчание, студен коридор и Шам — самичък. Шам потрепери. Чудеше се къде да се дене. Вдигна прилепа във въздуха и се взря в обърканите му животински очички.

„Не се бой — помисли си той. — Ти имаш нужда от моята помощ.“