Чайна Миевил
Морелси (76)

Седемдесет и четири

Беше тъмно. Ала те пътуваха. Баджерски разузнавач докладва, че има нещо в далечината. Въздухът се разтресе и изследователите се събудиха.

— Какво…?

— Това да не би да е…?

Излязоха на палубата, като търкаха очи и оглеждаха светлините, летящи ниско в небето. Насам идеше ято летящи ангели.

— Каменнолики мои — прошепна Шам.

Екипажът наблюдаваше разсичащите небето разузнавачи. Не можеха да различат кой знае какво — люшкащи се светлини, отражения върху извити черупки, звездите, присветващи отвъд тяхното сияние. Приказки! Стражите на края на света. Вестителите на свадата между боговете. Птици куки, въздишащи във въздуха. Имаха толкова много имена — като повечето светини.

Екипажът се стягаше, държеше оръжието подръка, шепнеше на стрелочниците да се подготвят в очакване на атака. Която не последва. Най-сетне тварите с въртящи се криле се пръснаха. Някои нататък, откъдето са дошли, обратно към края на света, други на изток и на юг.

— Къде отиват те? — попита Калдера. — Де да имахме самолет, та да видим!

Шам я погледна замислено.

— Такъв нямаме — рече той. — Обаче нещичко имаме.

Изкатери се на наблюдателницата. „Помниш ли, като не можеше?“ — помисли си той. Към мрака и студа. С телескоп в ръка Шам зачака. Оглеждаше се за летящи светлини и мислеше. Ако се задълбаеше в това къде се намира, какво върши, как е стигнал дотам, щеше да му дойде страшно много. Затова просто не задълбаваше. Само си измисляше истории за това какво ги чака занапред. Краят на света, призрачните пари, безпределната скръб. Напрегна очи.

Не беше непрогледна нощ — тъмно бе, но не съвсем. Звездите бяха затулени, ала не напълно. Както си седеше, ако се взираше дълго, дълго време, Шам успяваше да различи структури сред тъмното. Краят на нещо, което се приближава. Хоризонт, ето какво бе това. Тъмно върху тъмно. Хоризонт, който със сигурност, безспорно бе по-близо, отколкото трябваше. Дъхът му секна.

Планини, скали, цепнатина, зевове и свършваща в далечината земя.

А после — лъх, вихър от светлини, и още един ангел се втурна пред очите му. Той зарева около него, изпълни въздуха с шум и прах. Той се вкопчи в стълбата и заскърца със зъби. Виждаше другарите си от екипажа да викат долу, естествено, нищо не чуваше. Когато най-сетне ангелът се понесе на изток, Шам насочи бинокъла си към него.

Дейби хвръкна подире му. Все едно прилепът смяташе да го награби във въздуха и да го смачка. Шам следеше мигащия диод на крака на Дейби. Дейби вече не беше нощен прилеп, непрекъснато будуваше, като самия Шам. Не летеше по права линия, все още очевидно объркан. Пак полетя нататък, където стоеше капитанката, дори и в тази късна доба, сама и незасегната от случващото се.

Дейби закръжи около нея и механизма, който тя човъркаше безспир. Шам гледаше.

 

 

— Капитане.

Нафи се обърна. Екипажът се беше подредил зад нея. Чуваше се само тракането на влака. Всеки се люшкаше в такт с движенията му.

— Капитане — повтори Шам. От двете му страни бе застанал по един Шроук. — Какво правите?

Тя го погледна в очите.

— Бдя — отвърна тя.

— Но за какво точно? — попита Калдера Шроук.

— Вие знаете ли какво има пред нас, капитане? — попита Шам. — Край. Свършекът на нещо. Видях го. Но вие гледате в обратна посока. За какво се оглеждате. Какво има зад нас?

Капитанката се вгледа в него, той удържа на погледа й и, както го бяха замислили, изведнъж Вуринам я нападна изневиделица. Младият юнга се приближи и като внимаваше да не й причини болка, награби механизма й.

— Не! — кресна тя, ала Вуринам го изтръгна от нея и го хвърли на Шам. — Не! — повтори капитанката и направи крачка напред, но този път Бинайтли вече беше готов. Той я хвана и тя се замята в ръцете му.

Дейби кацна на ръката на Шам и започна да души приемателя.

— Ще ме пуснеш! — кресна капитанката.

— Мбендей — рече Шам. — Какво означава това? — и той посочи пиукащия, примигващ и замлъкващ екран.

Мъжът се загледа в нея.

— Тази светлинка там ли? — рече той най-сетне и вдигна очи.

— Това е малкото ти приятелче. Но има и още един там. — Мбендей посочи още една светлинка и преглътна. — Като че е голям. и идва към нас. Бързо.

Капитан Нафи спря да се съпротивлява. Изправи гръб и приглади дрехите си.

— Откога го знаете, капитане? — попита Шам. — Откога знаете какво идва? — Той вдигна приемателя. — Джак Присмехулника.

Всички ахнаха.

— Къртът Джак Присмехулника — повтори Шам. — и вече не ние го преследваме. Той преследва нас.

 

 

— Той никога не би ни оставил да си тръгнем — каза капитанката. — Проявявахме високомерието да мислим, че ние го преследваме. Не ние преследвахме него. — Тонът й не беше сърдит. — Сега ръкавиците са хвърлени. Всичко е наопаки. — Тя се усмихна. — Джак Присмехулника е моята философия. А аз — неговата.

— Сироко… — Шам се заигра с механизма и забеляза, че Дейби пак се размърда. — Сигналите като тези двупосочни ли са?

— А… — провлече Сироко и кимна замислено. — Възможно е. Може да се нагласи.

— Виждаш Дейби. — Шам разклати приемателя и прилепът подскочи.

— Не е вързано за него — обади се Калдера. — На друга честота е. Как така го показва?

— Останките… — намеси се Сироко. — С тях никога не се знае. Няма начин да няма изтичане. Особено когато, както сега, онова нещо в ръцете ти сигурно излъчва със страшна мощ. Нали така, капитане? Кога сте се научили да обръщате полето?

— Шам — обади се Вуринам. — Ще може ли, ако обичаш, да ни обясниш за какво, по дяволите, си приказвате?

— Тя е обърнала сигнала — отвърна Шам. — Това… — Той разтръска приемателя. — Това вече не открива Джак Присмехулника, а го примамва. Къртът го открива.

Екипажът се взираше.

— Тогава го изключи, проклетото! — тросна се Вуринам. Сироко го взе от Шам и припряно го зачовърка.

— Как изобщо сте се научили на това, капитане? — попита тя.

— Вие, търсачите… — отвърна Нафи. — Всичко казвате на човек, стига да умее да ви прикотка. Ако ще можете да се фукате с това.

— Според вас тя защо остана с нас? — провикна се Мбендей обезумял, като си скубеше косите. — Тя нямаше да ни остави да превземем „Медис“. Къртоловен влак й трябва.

— Можем ли да го изпреварим? Кърта? — попита Шам. Мбендей внимателно огледа екрана.

— Да — отвърна той.

— Не! — възрази капитанката.

— Не — повтори Мбендей. — Не знам.

— Не знам дали мога да обърна това — каза Сироко.

— Късно е вече. Вие сериозно ли мислите, че Джак Присмехулника в момента не ни надушва? — попита капитанката. — Че не ни усеща? Че не познава характерното тракане на колелата ни? Той идва. Това искахме.

— Не, капитане! — изкрещя Шам. — Това искахте вие! Ние, останалите, искахме съвсем други неща, мътните да го вземат!

— Доста бързо идва насам — прошепна Мбендей, втренчен в екрана. — Най-много на няколко часа път от нас е. Идва, та чак препуска насам. — Той преглътна.

— Чакайте — произнесе провлачено Шам. — Сироко, не го изключвай.

— Какво? — възкликна Вуринам. — Ти луд ли си?

— Джак Присмехулника вече и без това ще ни намери. Така поне ще знаем къде се намира той.

Стояха на палубата и се взираха, и не знаеха накъде са поели, какво има да се каже. Една мисъл мина през ума на Шам и той се спусна подире й. Тя не му даваше мира.

— Толкова сме близо — каза той и посочи към тъмния край, който бе видял да се задава.

— Ахой! — двама баджери разузнавачи се зададоха откъм десния борд, разлюлели фенери, за да съобщят за присъствието си. Приближаваха се и крещяха на всеки известен им език. Надуваха рогове и се мъчеха да накарат да ги чуят и да ги разберат.

— Какво има? — провикна се Шам към тях. — Ние сме малко нещо заети.

— Там това защо ангели ходят там — викна единият и посочи на изток, откъдето идваха.

— Кърта ли търсят, а? — извика им Шам.

— Не! Какво! Кърт, какво? Още!

— Още какво?

— Още влакове.

— Пирати? — извика Шам и баджерите размахаха пръсти.

— Флота! — ревнаха те. — Флота Манихики идва!