Чайна Миевил
Морелси (55)

Петдесет и три

— Тия ангели не ще да са си гледали работата по тая детелина — отбеляза Деро.

— Небесната намеса — рече Калдера — не е вече като едно време.

— Виж! — посочи Деро. Дим. В далечината. Мръсен, черен пушек — дъхът на парен локомотив, който гореше нещо нечисто — гъделичкаше долницата на горното небе, което него ден се кълбеше и мъглявеше.

— Какво има? — попита Калдера. Деро огледа, и пак огледа, взря се през далекогледа си и убеди ординаторите на влака да екстраполират и приведат най-вероятните догадки.

— Де да знам — рече той. — Много е далече. Но мисля… мисля…

— Той се обърна към сестра си. — Мисля, че са пирати.

Калдера погледна нагоре.

— Какво? — провикна се тя. — Пакли?!

Пак. Тяхната уловка утрая колкото утрая — мълвата, дето я бяха пуснали за заблуда. Но сега всички в Манихики, които се интересуваха, трябва да са научили за заминаването им, а това означаваше слухове и партенки, и тъкмо затова бяха започнали тези дни да мяркат пиратски влакове.

Тези морелски пространства не бяха от най-безопасните. Тук имаше изобилие от островчета и неотбелязани на картите гористи местности и пропасти, в които един ловък капитан можеше да се укрие. Не беше изненада, че са любимци на морелските разбойници. Ала не бяха очаквали чак толкова много от тях да ги търсят.

Няколко дни по-рано се бяха сблъскали с първите. Все още имаше вероятност срещата да е случайна, помислиха си те. Едно нахално влакче с животинска тяга изскочи от едни ниски дървета забележително близо до тях и ги нападна. Капитанът изплющя с огромния си бич — беше достатъчно близо, вятърът духаше откъм него и Шроук го чуха — и подкара пръхтящия си впряг от шест животни — по три от всяка страна на релсите, в стремглав галоп, а малкият, свиреп на вид пиратски екипаж им се подиграваше и присмиваше от натруфената черна палуба.

— Я гледай! — възкликна Деро. — Носорози. Не съм и предполагал, че ще видя носорози.

— Ъхъ — Калдера с презрително ритниче вдигна мъничко скоростта и те оставиха преследвачите да им дишат изгорелите газове и да кашлят. Влакът на Шроук, задвижван от херметичен двигател, не изпускаше дим; обаче имаше резервоари със специално синтезирани гадни изпарения, които с едно натискане на копчето можеше да избълва отзад, за да изясни нещо.

— Носорозите ме изкефиха — рече Деро. — А тебе, Калдера? — Тя си замълча. — Понякога ти се иска да не бях с тебе, нали? — измърмори той.

Калдера завъртя очи.

— Я без дивотии — каза тя. Просто от време на време би било добре наоколо да има някой, това бе всичко. — Радвай се на гледката на носорозите докогато можеш, Деро, защото други няма да видиш.

— Защо?

— Не са много местата, където влак на животинска тяга няма грижи за тягата си — поясни тя. — и тука има неща, които без проблем могат да довършат един носорог. Няма да издаянят дълго. Много са далече от дома си. Сигурно търсят нещо.

и когато тя го каза, братът и сестрата се спогледаха, ала все още не схващаха, че те бяха мишената на тези пиратски набези. Докато два дни по-късно, когато една банда от дребни железници, всяка бронирана като черна костенурка, почти ги настигна в нощта с изненадващо умели маневри. Щом алармите им екнаха и Шроук надуха двигателя и офейкаха, те чуха как водачът дизелпънкар кресна: „Те са!“

Оттогава те препускаха на скорост, за да избягат от всякаква опасност да ги забележат.

— Ти знаеш ли — рече Калдера — че долу, на юг, има железничари, дето постоянно ги наричат „пирати“, а те само пазят своите брегове, защото години наред влакове откъде ли не само си изхвърлят там боклука? Мама ми го каза. Купища народ, които ние наричаме пирати, нищо лошо не вършат.

— Тия не са от тях — отвърна Деро, докато следеше напредъка на преследвачите им.

— Не са — съгласи се Калдера. — Тия като че са от другите.

Маршрутът им беше съставен въз основа на съчетанието от разказите на родителите им преди заминаването, онова, което бяха успели да пооберат от оставените от тях бележки и обърканите спомени на оцелелия от техните бащи. Те и ординаторните файлове, и описанията, дадени им от Шам, от онзи стар екран.

Наближаваха река.

— Мост? — попита Калдера света. Не виждаше мост.

— Ъм… — Деро провери на картата. — Мисля, че ако тръгнем надясно, след… ами, след цяла вечност ще стигнем до един. — Калдера пресмяташе времето наум. — Знаеш ли какво? — произнесе бавно Деро. — Можем да минем и по-бързо. Ами ако минем по тунел?

— Тунел? — възкликна Калдера. — Мислиш ли?

Подземните пътища никога не бяха за предпочитане. Имаше нещо нечестиво в преминаването по релси там долу, като някой земекопач от дълбините, запътил се към дома. Тунелите караха благочестивите да се вайкат. Влаковете обикновено гледаха да кривнат и заобиколят тези ужасии. Обикновено.

— Ще ни спести време — настоя Деро възбудено.

— Хммм — рече Калдера. Наистина, изглежда, имаше пътища, които минаваха директно под водата.

Релсите ги отведоха надолу, покрай жилав шубрак и подобен на уста пръстен от скали в една бетонна шахта. Някои от тях били равномерно осветени, беше чувала Калдера. Тази не беше. Носеха се подир яростния блясък на собствения си фар и линиите, циментът, нашарен с петна от влагата, и подобните на ребра укрепени подпори изскачаха от мрака и пак потъваха в него, щом ги подминеха.

— Звучи шантаво — възкликна Деро с широко отворени очи. Бяха обвити от ехо, всеки трясък и издрънчаване гръмваха наблизо и отекваха в металните стени на влака. — Колко е далече според теб?

— Не би трябвало да е далече — отвърна Калдера. — Стига да вървим приблизително в тази посока.

В мрака изплуваха още тунели, които тръгваха от техния подземен лабиринт. Край всеки те забавяха ход, проверяваха стрелките и продължаваха.

Внезапен неземен звук ги стресна — треперлив, дюдюкащ писък, от който релсите се раздрънчаха, а земята наоколо се разтресе. Калдера удари спирачки.

— Какво беше това? — Собственият й глас прозвуча сподавено. Деро се взря и я стисна за ръката.

Писъкът пак се разнесе. Този път — по-агресивен и по-отблизо. Кашляне, преглъщане, глух пъшкащ писък. После — едва чуто припляскване.

От тъмното в сиянието на фаровете се показа нещо. Наклони се. Залитна и размаха крайници. Грамадното му треперещо гърло лъщеше. Птица. Птица със запечатани очи, покрита с мъх, птица, по-висока и от най-високата жена или мъж. Тя размаха недораслите си криле, които никога не биха издържали теглото й, и се олюля. Зад нея идваха и други, излизаха с клатушкане пред очите им.

— Виж ги! — извика Деро. — Какво правят те тук? Те са… Те са бебета! — Той се усмихна. — Какво правиш, Кал? — Сестра му натискаше разни копчета, проверяваше радара, движеше се бързо и скърцаше със зъби. — Кал, те не могат да влязат вътре. — Та тези пиленца едва ходеха. Идваха насам и се прекатурваха, настъпваха се, надаваха крясъци и извиваха жални трели.

— Онова там — каза Калдера — е гнездо. Тези тук са пиленцата на подземен бухал, който го е домързяло сам да си изкопае дупка. Просто се е нанесъл тук. Звуците, които издават…

Щом проумя това, Деро ахна.

— … са сигнал за тревога — довърши той, стовари се в креслото си и зацъка копчетата. Заотстъпваха назад. Новоизлюпените пиленца тръгнаха подире им с клатушкане и жално писукане.

Зад влака се разнесе много по-плътен, по-силен вик и от него костите на Калдера се смразиха. Дочуха скърцащи крачки.

Като се клатушкаше насам-натам, с очи като грамадни фенери, хипнотични от гняв, и човка, злобно закривена като кука, родителят бухал изникна в светлината на задните им фарове. Ноктите му бяха извадени, готови. Той се втурна да защити малките си.

— Аз бих тръгнал в обратна посока — сподавено изрече Деро.

Бухалът беше по-висок от техния влак, прегърбил се, за да издрапа през тунелите, преградил шахтата с криле. Очите му сияеха като най-страшната луна. Той кресна. Тези нокти щяха да разпердушинят влака на Шроук. За да докопат меките Шроукови хапки вътре.

Щрак, трака-трак. Калдера задобряваше в тези резки и внезапни смени на коловозите. Подминаха възела, където пилетата се препъваха, а ужасяващият възрастен ги приближаваше, отново напред, по едно отклонение, все по-бързо, вън от бърлогата на хищника.

— Той продължава да ни преследва — отбеляза Деро.

— Знам — отвърна Калдера. Смяна, напред, вдясно, бързо.

— Продължава! — изкрещя Деро.

— Чакай! — извика Калдера. — Мисля, че ние…

Втурнаха се напред, всички близки звуци милостиво се разпръснаха и те пак изскочиха на дневна светлина. От другата страна на реката. Разяреният бухал търчеше подире им, почти със същата скорост като тях, махаше с криле и се клатеше на кокилоподобните си крака, полутърчеше, полулетеше, бързо, ала не толкова бързо като фучащия през тревата влак беглец на Шроук.

— Сбогом, прощавай, бухале сърдити! — извика тържествуващо Калдера.

— Край! С! Кратките пътища! През шантави дупки! — провикна се Деро.

— Я тихо! Идеята беше твоя. Успяхме, нали?

— Да, обаче сега се чудя… — рече Деро.

— Какво? — възкликна Калдера. — Поне едно браво няма ли да ми се каже за това, че ни измъкнах?

— Просто… За правенето на малки бухалчета не трябват ли два големи бухала? — попита Деро.

Грохот в небето, гръмотевично плющене на криле.

В този случай, научиха те, когато една сянка затули слънцето отвъд горното небе, бяха нужни един голям и един много, много голям бухал. Този, последният, се спусна с басов рев, от който се разтрепериха и влакът, и кокалите на Шроук. Той връхлетя върху задницата на последния вагон, стисна нокти като пристанищните кранове и те разцепиха и направиха на трески покрива му; бухалът отново заплющя с крила и се издигна нагоре. Все така вкопчен във вагона. и тъй, един по един, отзад напред, вагоните на влака на Шроук се откъсваха от релсите и се издигаха във въздуха.