Чайна Миевил
Морелси (72)

Седемдесет

От изток и юг идеше влакът. Той виеше и свиркаше, докато прекосяваше познатите морелси и излизаше извън пределите им. Дишаше с дизелово дихание. Обикновен къртоловен влак, преобразен от нуждата и особеното направление в нещо повече, в нещо по-величествено, в герой, размахал меча с плам и жар.

„Медис“ не беше сам — той идеше с цяло множество.

В синкоп със стакатото на железните му колела тракаха и дървените колелета на баджерски военен отряд, носен от вятъра по дирята на „Медис“. Като грамаден полуопитомен хищник подземницата „Пинчон“ бързо изскачаше с тътен на светло там, където релсите позволяваха, и пак се потапяше, за да копае тунели около и под ловците.

Наведен напред от борда на „Медис“ Шам оглавяваше армадата. „Не размишлявай за това — говореше вътрешният му глас. — Дори не се замисляй. Имаш си работа.“

Срещата сред опустошените земи на баджерите бе и сладка, и горчива. Разбира се, изригналите приветствени викове на неговите другари железничари накараха Шам да се разплаче от радост. Сълзите продължиха да текат, а радостта се изпари, когато чу какво се бе случило там долу, за загубата на Клайми и Теодосо, отвлечени от чудовище, паднало от страшното небе.

— Някой ни наказа — каза един баджерски воин, втренчен в локвите гнусна отпадъчна течност там, където някога имаше плодородни земи. — Кой? За какво?

— Лесно е да се каже кой — обади се Сироко, облегната на люка на подземницата.

— Ти! — възкликна Шам.

— Радвам се да те видя пак, младежо. — Тя докосна периферията на въображаема шапка.

— Ти какво правиш тук?!

— Шам! — Хоб Вуринам протягаше ръце, дрехите му все още напомняха на контешки, но бяха още по-разпарцаливени от обикновено от безмилостното пътуване, умората го състаряваше много повече от действителната му възраст, ала прорязаното му от бръчки лице сияеше от радост. Той награби Шам и двамата започнаха да се тупат по гърбовете за поздрав, и Вуринам роши вече израслата и чорлава коса на Шам много по-дълго, отколкото си представяте, но след няколко секунди го досрамя.

Там беше и Мбендей, който подскачаше от крак на крак, приветствайки го също толкова енергично, и Кирагабо Лък, по-сдържана, но не кой знае колко, Шапи, всичките му другари железничари; изведнъж доктор Фремло го притисна силно и продължително в прегръдките си, и Шам изписка щастливо, а после се отдръпна, хванал го за раменете, и се ръкува с него.

— Ако не беше тя, никога нямаше да те намерим! — Мбендей посочи търсачката. — Тя знае как да върви по диря и следеше прилепа, а после се разнесе мълва, че си при някого и че се е случило нещо ужасно. Но заслугата е нейна.

— Моя? — Сироко се загледа надолу, към търбуха на „Пинчон“. — Аз дойдох само заради останките.

Хората се наредиха да поздравят завърналото се момче. Дори и Линд и Яшкан стиснаха ръката на Шам, кисело, ала не съвсем нелюбезно. А после изведнъж се появи капитан Нафи.

Тя стоеше по-надалече. Шам се поколеба. Радваше ли се да я види? Или не? Не можеше да каже. Тя изглеждаше малко по-оклюмала. Умърлушена? Носеше… Щом забеляза, Шам примига — тя носеше превръзка около изкуствената си ръка. Той се поклони и капитанката му отвърна с поклон.

— Ап Сурап — каза тя. — Доволна съм да те видя жив. Здравата се потрудихме. Големи жертви направихме, за да те намерим. Големи.

— Как разбрахте къде се намирам? — попита той. — Защо сте прекратили лова? Аз… — Той се загледа в смрадта наоколо. — А кой тогава…?

— Кой е сторил това? — попита Сироко. — Кой според теб?

— Пиратите! — кресна някой. Сироко поклати глава.

— Онова там? Виждате ли? — Тя посочи една конкретна клоака. — Петролът… Извинявайте, но, както можете да си представите, аз си познавам отходните води и изтичания на отпадъци… Та точно този петрол… — Тя си повя с ръка и подуши въздуха като познавач — … се използва изключително от една войска. От ферофлотата на Манихики.

Всички мълчаха.

— Това… — Тя посочи един храст, който не просто беше убит, а от него капеха останките на листа, разградени чрез ензими до лига като лигата на посолен охлюв — … е любимото им обезлистяващо вещество.

— Чух, че били пирати. — Беше същият глас като преди.

— Може и да са пътували под знамето с черепа и гаечните ключове — сви рамене Сироко, — но… — и тя козирува подигравателно.

— Какво искат те? — възкликна Шам, загледа се над акрите нещастни баджери и додаде. — Знам защо. Търсели са сведения. и са наказали баджерите заради онези, на които са помогнали някога.

— Какво? — попита Вуринам. — На кого са помогнали?

— Те търсят сведения за мен — каза Шам. — и за хората, които се опитвам да изнамеря. и наказват тези хора. Заради онези, които са учили на разни неща за морелсите.

Баджерите, които го разбираха, закимаха.

— Шроук — каза някой.

— Шроук — повтори Шам. Тази частичка история! Това проучване, осъществено от родителите на Калдера и Деро, срещата на тези умове. Толкова години по-късно тази умъртвена земя бе цената, която баджерите бяха платили за това, че са помогнали на Шроук да стигнат до Небесата и вечността на сълзите. За това, че са им помогнали, а сега помогнаха и на него.

— Може ли някой… — заговори Фремло — и под „някой“ имам предвид теб, Шам ап Сурап, да ми обясни, моля, за какво, в името на Каменноликите и Строгия им Взор, говориш?

и тъй, като засега пропускаше подробностите с обещанието да се върне към тях по-късно, Шам разказа на събралите се за брата и сестрата Шроук, за тяхното семейство и работата му, за тяхната одисея на път към нещо, в което изобщо не бяха сигурни, и кой и какво ги преследва.

Баджерите нямаха високоговорители, но пък Сироко имаше три.

— Не мога да повярвам, че тя дойде за мен — прошепна Шам на Вуринам, докато проверяваха оборудването и го изюркваха да работи. Вгледа се в капитан Нафи, застанала на своя подиум.

— Ами… — Вуринам сви рамене. — После ще ти разкажа.

Шам забеляза, че капитанката проверява скенера отново, и пак и пак, но подобни мъждукащи проблясъци на носталгия по лова, в който почти бе успяла, несъмнено бяха простими. Когато заговори, гласът й бе непоколебим.

— Мога ли да предложа — каза тя — да въведем някакъв ред?

и един по един високоговорителите минаха по всяко едно превозно средство, звучаха повторения, преводи и спорове, докато всеки там доби представа за какво иде реч. За това, че по същество Шам търси преследвани момиче и момче.

— и каквото и да решите вие, останалите — заключи Шам, — аз тръгвам да ги търся. Длъжен съм. Те имат нужда от помощ.

Баджерите беснееха. Мъртвите и земята, казваха те — а на Шам му превеждаха шепнешком между призивите, — настояваха за мъст.

— Не мислете, че тези, които са сторили това, са приключили с вас — рече Шам. — Докато не получат онова, което искат.

— Наказание! — бързо преведоха тази дума и все повече и повече баджери я заповтаряха на релсокреолски.

— Освен това — додаде Шам след доста дълга пауза — там, където отиваме, има Х. Х, това е неизвестното. Отвъд пределите на картата. Образно казано. Вие знаете какво значи Х. — Той потърка пръсти.

Нощта ги застигна. Вятърът търкаляше кълбета от храсти и те проучваха сборището, докато най-сетне сред викове и декларации се стигна до консенсус.

Шам слушаше. Бавно се олюляваше. Налагаше се да си хапе устната. Дали от чувство за справедливост при мисълта за младите Шроук, преследвани от бронирани влакове, от надеждата за съкровище, от ярост, предизвикана от това хищничество, от солидарност с него или поради някакво съчетание от всичко това, поразителен брой от присъстващите бяха готови да тръгнат с него.

— Но накъде? — попита Мбендей. — Целият смисъл на това… — той посочи отровната кал — … е никой да не разбере къде са отишли Шроук.

Последва мълчание и докато траеше то, Шам размишляваше над стратегия, която сам не би могъл да приложи, ала в компания не би могла да се изключи.

— Баджерите ходят навсякъде, нали? и Сироко? — Тя правеше лунни бани върху капака на земекопа си; учтиво вдигна очи. — Сигурно си пътувала много, с останки е пълно навсякъде. и ние.

— Шам огледа екипажа на „Медис“. — Имаме хора от Стрегай, от Манихики, Роквейн, Молочай, отвсякъде! Ние сме железничари. Ако не знаем нещо за морелсите, то не си струва да се знае! Като вземеш всички ни, кажи-речи, всичко сред тях ни е познато без съмнение.

Капитане — продължи Шам и издаде последната тайна. Предизвикваше я. — Много отдавна ние с вас разглеждахме едни снимки. — Всички се обърнаха и втренчиха в нея. — Искам вие да ми помогнете, защото и вие ги видяхте. Ако искаме да намерим Шроук, то трябва да открием накъде пътуват. Затова слушайте всички! Ще ми казвате къде според вас се намират тези неща. Ще ви опиша някои места.