Чайна Миевил
Морелси (4)

Две

Остров от месо! Грамадата на трупа се издигаше.

Коларите затегнаха примки в кожата му и лебедките по покривите издигнаха тонове къртиче месо и ценната кожа над земята, върху която никой не би стъпил. Лешоядите най-сетне си отлетяха у дома, заменени в небето от арктически черни прилепи. В гаснещите лъчи къртът предприе последно, посмъртно пътуване към касапския вагон. и никакви илюстрации, никакви плоскографии, никакви намерени сред останките тридета, картини, калотипии или изображения с течни кристали, и несъмнено не и тъпите до гъзобол спомени на къртоловците, които Шам бе слушал твърде много пъти, не биха могли да го подготвят каква небивало смрадлива работа следваше подир това.

Разпориха къртицата. Платформата, напълнена с нейните изсипващи се вътрешности. При тази гледка Шам задиша плитко. С хлътнали гърди. Сякаш редеше молитва.

Екипажът кълцаше, разгъваше, дереше, режеше с триони. Сумтеше и пееше железничарски песни. „Какво ще го правим спирача нафиркан?“ пееха те, и „Животът на открити релси“. Горе Сундер Наби дирижираше концерта им с далекогледа си. Шам се кокореше ли, кокореше.

— Нямаш си работа ли? — беше Вуринам, откъснал се от отделянето на маста с кървав нож в ръце. — Нещо си се размекнал?

— Не — отвърна Шам. Вуринам, без риза, стоеше в тесния радиус на горещината около разфасоването и огньовете, кльощав, мускулест и потен, на някаква си педя от сковаващия мраз. Той се ухили леко налудничаво. Шам внезапно бе способен да повярва, че имат само няколко години разлика.

Никой нямаше нужда от първа помощ, но Шам знаеше, че в такава вечер доктор Фремло не би се въздържал да го предостави на разширения състав на екипажа. Погледът на Вуринам се плъзгаше ту на една, ту на друга страна, докато търсеше — и намери — вдъхновение.

— Ой! — провикна се той към всички, плувнали в пот, докато разфасоваха някогашния кърт. — Жадни има ли? — мощен, уморен крясък. Той наклони глава и погледна многозначително към Шам. — Нали чу това.

— Сериозно? — възкликна Шам. Вуринам дори му беше симпатичен, обаче сериозно? — Дори не твърдя, че да бъдеш докторски чирак е любимото ми занимание на света — рече той, — но да влача пиячка? Прислужник нямате ли си? Не че проявявам неуважение, това е почтена професия, но моя работа ли е да мъкна грог? Да грогомъкна? Да грогна? — Шам произнесе всичко това, но само наум. А на глас произнесе следното:

— Слушам!

и внезапно Шам Иес ап Сурап се намери в разгара на мига. Бързо се окървави. и така започна неговата най-дълга и най-тежка трудова нощ някога. От касапския вагон към столовата и обратно, пак и пак — търчеше по цялата дължина на влака. С питиета, с храна за поддържане на силите, към купето на Фремло, където докторът го товареше с бинтове и мехлеми и кръвоспиращи и обезболяващи таблетки за дъвчене за ожулените от въжетата и изпорязани длани, и пак обратно, за да ги прилага.

Наградата за Шам бе това, че сквернословията, задявките и натякванията за мързела му, с които го посрещаше разпарчетосващият кърта екипаж, бяха по-скоро на майтап. Той дори осъзна, че изпитва някакво облекчение, че в тези мигове е наясно какво точно трябва да върши, точния характер на задачата си.

Открадваше секунди, когато можеше, за да се отпусне, обзет от главозамайваща умора. Режеш-не режеш, нямаше как да избегнеш кръвта в тоя касапски вагон. и тъй Шам стана кървавото момче — клатеше се като млада фиданка, целият червен. Не знаеше към какво да насочи мислите си. Бе чакал това, също като целия екипаж, и ето го сега, изпълнен със страхопочитание, ала все още не наясно какво точно си мисли. Все още объркан.

Не размишляваше за лова. Нито пък за медицината, която се предполагаше, че изучава. Нито отвъд безмълвната и погнусена почуда от грамадните размери на къртовите кости. Той просто понасяше всичко това.

Шам разреждаше пиячката — „Още вода! Не чак толкова много! Повече меласа! Да не го разлееш!“ — и сам удари скришом няколко глътки. Поднасяше чаши към устните на онези, чиито ръце бяха твърде хлъзгави от вътрешностите и не можеха да ги държат. Шосундер, прислужникът, също разнасяше чаши с достойнство, поглеждаше Шам и кимаше с рядко проявявана надменна солидарност. Шам палеше огньове, нагряваше метал, подклаждаше пламъците, да не изстинат котлите, докато железничарите носеха кожата с козината за дъбене и почистване, месото — за осоляване, ивици и дебели парчета мас за претопяване.

Вселената вонеше на кърт: кръв, пикня, мускус и тор. На лунната светлина всичко изглеждаше оплескано с катран — толкова черна изглеждаше червенината на кръвта на фаровете на влака. Червено, черно, червено-черно, и докато се носеше като листче към морелсите и се оглеждаше назад, Шам си представяше „Медис“ като малка линия от светлини и огньове, чуваше музиката на неговите инструменти и железничарските песни, погълнати от грамадната южна шир от лед и замръзнали релси. Всичко се разстилаше навред от центъра на вселената, който в момента бе муцуната на кърта. Вцепененото озъбване, покритата с тъмна козина злобна гримаса, сякаш дори и в смъртта едрият хищник запазваше презрението си към онези, които, колко възмутително, го бяха сгащили.

— Ей!

Доктор Фремло го сръчка и Шам се олюля. Беше заспал и сънуваше накрак.

— Добре, докторе — изпелтечи той. — Ще… — и се опита да измисли какво „ще“.

— Върви да положиш канче — рече Фремло.

— Мисля, че господин Вуринам иска…

— А кога господин Вуринам е взел диплома по медицина? Аз доктор ли съм и шеф ли съм ти? Предписвам ти сън! По един, веднъж на нощ. Веднага.

Шам не възрази. В момента, както никога, той знаеше точно какво иска: именно да поспи. Потътри се към студа, далече от празната клетка от ребра, която някога беше кърт, и навлезе в лъкатушните коридори. Към своето кътче. Една кушетка сред многото. През хъркането и пръдните на онези, които вече бяха се прибрали от смяна. Пеенето на касапите, останали зад гърба му, бе дрезгавата приспивна песен на Шам.