Чайна Миевил
Морелси (47)

Четирийсет и пет

В съвсем други краища на морелсите един много по-стар, много по-традиционен влак пухтеше на юг. Пътят му не бе толкова странен като този на Шроук, той пътуваше само по една линия с постоянна ширина, ала с не по-малък устрем.

Това бе „Медис“, отново погнат от алчна котерия, свадлива опашка на комета от гларелси, които нагъваха подхвърляните от железничарите отпадъци. Само един ден им бе нужен, един ден бързо и решително препускане, и Манихики, крайните му предели с десетките скалички, стърчащи между релсите, останаха далече. Релсова шир, напред, на юг! Може би с малко меланхолия.

В последния ден на „Медис“ на Манихики неколцина души, разбира се, закъсняха да се върнат на палубата. Един по един те се прибираха и един по един бяха наказвани. Не твърде тежко — това си беше типично дребно нарушение.

А Ап Сурап?

Шам ап Сурап?

Къде беше Шам ап Сурап?

Той не отговаряше на никакви повиквания. Той не се завърна.

Дори самата капитанка попита къде е. Подготовката продължаваше. Самата капитанка крачеше напред-назад и питаше дали се чува нещо за докторския помощник.

Докато най-сетне пристигнаха стопаните на пристанището с писмо до Фремло, което докторът прочете, напсува и го прочете на капитанката, като остави вратата леко открехната. Докторът бе твърде нахитрял, че това да бе случайност. Тази техника бе известна като „бордови телеграф“. Минути по-късно целият екипаж знаеше съдържанието на писмото.

До д-р Фремло, капитан Нафи, офицерите и всичките ми приятели на влака „Медис“. Съжалявам задето ме няма там, но повече това не мога да го работя имам си нов екипаж те са търсачи на останки предвождани от Т Сироко. Те ще ме изучат за търсач на останки аз никога не съм искал да бъда къртоловец нито доктор и затова ще замина с тях. Моля кажете на семейството ми благодаря и извинявайте. Съжалявам за това обаче винаги съм искал да бъда от тия дето намират останки и това е моят шанс късмет и благодаря.

Ваш покорен слуга Шам ап Сурап

Те препускаха срещу ветрове, които плющяха все по-безмилостно. Главите, телата на животните, които излизаха от подземните си прикрития, ставаха все по-едри, колкото по-навътре навлизаше „Медис“ във все по-диви и по-мразовити земи. Остарели ръце отбелязваха промените в зова на колелетата и названията на тракането им, а желязото изстиваше.

На четвъртия ден те навлязоха в сянката на една стара сонда, издигаща се над горичка, която продължаваше да вади петрол, макар и вече на последни издихания. Стадо къртове — сиви зверове, средни по размери и качество, изскочи на повърхността близо до тях; заиграха се, вдигнаха прах. Три от тях бързо бяха набодени, овързани, замъкнати в касапските вагони и разфасовани.

— Ей, помните ли — рече изведнъж Вуринам, без да се обръща към никого конкретно — как оня Шам ап Сурап носеше грога, като трябва? — Той се прокашля. — Така и не вдянах дали това му се харесваше все пак повече от обичайния му докторлък? Не беше ли тъй, Фремло?

Неколцина се разкискаха. Щастливи ли бяха или тъжни, че Вуринам бе споменал техния беглец? Да. Бяха щастливи или тъжни.

— Млъквай, Вуринам! — заяви Яшкан. — На никого не му пука.

— Но го каза с половин уста.

— Не знаех, че ще му стиска — измърмори Фремло на Мбендей, докато пиеха гаден чай с привкус на пушек късно вечерта.

— Той беше безнадежден случай, макар и да нямаше как да не го харесаш тоя момък, ала през ум не ми минаваше, че ще има дупе да стане търсач, колкото й да се заплесваше по тях.

„Медис“ подмина един задвижван от роби влак от Роквейн, който капитанката не поздрави. Шосундер и Драмин готвачът се взираха в морелския простор, а по дирята им един голям стар мъжкар броненосец като сумтяща бронирана колесница се надигаше във въздуха, душеше за плячка и пак се гмурваше в пръстта.

— Той много придиряше на яденето — каза Драмин.

— Странно е, като го няма наоколо — отбеляза прислужникът.

Настигнаха един грамаден и дрънчащ военен влак от една от монархиите на Кабиго. Приближиха се до двуетажната крепост на колела, набучена като морско свинче с оръдия; тя изхвърляше с вой дим и сажди, докато маневрираше и разузнаваше.

Адмирал Шивърджей прие Нафи и след размяната на любезности и чаша кактусов чай, след като обърна достатъчно учтиво внимание на злонравната му влакова котка, тя го попита на спънатото съчетание от езици, на което успяваха да се разберат, дали той няма някакви вести за голям блед кърт.

и той пък да вземе да има, да му се не види.

Много влакове поддържаха дневници за достигнали до ушите им вести за забелязани мегазверове и за всякакви попаднали им приказки за изчадия и страшилища, тъй като знаеха, че къртоловците, които срещаха, може би ги търсят. Шивърджей прокара пръст надолу по списъка със слухове, подмина разказите за най-големия борсук, мраволъви албиноси, мравояди с чудовищни размери. До някои бяха отбелязани и имената на капитаните. Някои си имаха повече от един — о, това бяха неловки ситуации, ловни сблъсъци. Как да постъпим, когато повече от един философ издирват един и същи символ? Наставаше чутовно неудобство.

— А, сега… — рече Шивърджей. — Ето нещо. — Той разполагаше с превъзходен запас от истории. — Вие знаете къде скитосват баджерите? — Нафи кимна бегло. Номадите ветроходци се събираха и ловуваха из огромни пространства между линиите на морелсите. — Една дълбинноморелска ловджийка с копие, която се връщаше от техните земи, тя ми каза, че чула нещо от един кожухар, дето търгувал с един търсачески екипаж…

Потеклото, родословието, придружена от което историята достигна най-сетне до ушите на капитан Нафи, беше витиевато и маловажно. Същественото беше ето това:

— Един самотен релсоплавател видял плячката ни — каза Нафи, когато се завърна на собствената си железница. Тя се владееше — скована, изпънала гръб и предпазлива, но цялата вибрираше от новината като струна на бас. — Той не е много далече. Стрелочници, юг-югозапад.

и все пак на борда на „Медис“ лъхаше на загуба.

Географска особеност запращаше морелсите по нанадолнището на един притулен склон, където гъмжеше от зайци. Там имаше един лек парен влак, който идваше чак от Гълфласк и им препредаде истории, които и те, също като военния влак, бяха чули за онзи Talpa rex, който имал вид на болен от жълтеница. Те насочиха „Медис“ на запад, към земите, където земните червеи бяха огромни и туткави и там се хранеха най-огромните къртове.

Три дни вървене по земни дири, които се разрастваха все повече — и „Медис“ видя два големи южни кърта. Единият, охранен млад мъжкар, бе твърде далече да го подгонят; втората, мазна женска, можеха и да успеят да заловят. Но Нафи нареди на харпунджиите да не стрелят.

Когато слънцето залезе и настана свиреп студ, те стигнаха до опасен, сложен възел от релси с най-различна ширина на коловозите. За да преминат през него, беше нужно да го картографират. Никаква умора не бе докоснала капитанката. Тя се взираше напрегнато, в захлас през телескопа си в последните слънчеви лъчи.

Тя рязко нареди на Мбендей, Браунол, Бинайтли и Бор да тръгнат с нея. Екипажът сякаш се състоеше от надуваеми хора — толкова омотани бяха във вълна и кожи. Самата капитанка бе облечена само със сако, умерено подплатено с вата.

— На нея кожи не й трябват, нея лудостта я топли — прошепна Бор на Бинайтли, когато бавно подкараха вагонетката напред. Те картографираха и внимателно си водеха записки, подготвяха предстоящите смени на стрелките за „Медис“ и гледаха с копнеж към все по-отдалечаващите се топлина и светлик на влака.

Бавно заобиколиха един храсталак, на който сумракът придаваше металически цветове… залъкатушиха между дървета, тънки и разкривени като изрисувани скелети… събаряха камъни от релсите с железничарските си куки… Пропълзяха през гъсталаци от буйна растителност в участък, плътно покрит с релси, разделяни тук-там от оскъдни парчета земя, нагоре към извивката на хълма, към който държаха курс.

— Спрете тук — нареди Нафи с разтреперан глас и се изправи, готова да слезе на суша. — Да видим какво се вижда от върха. — Те наближиха белезникавия хълм. Рунтавия хълм с цвят на кост.

Хълмът, обрасъл не с бледа, избеляла от мраз трева, а с косми.

Жълтеникавият хълм забоботи и се размърда.

Хълмът заръмжа.

Трепване, помръдване и израстъците и косматите буци по хълма се размърдаха. Размърдаха се и се чу жвакане, а отвсякъде наоколо се разнесоха тракане на зъби и гърлени животински издишвания.

Хълмът отвори злобни очи.

— О, богове милостиви! — кресна някой. — Това е той!

и внезапно и яростно земята се разтресе, и птиците нададоха силни крясъци, също като екипажа, и хълмът се оказа не хълм, а грамадната извивка на хълбока и гърба на Джак Присмехулника, белия кърт. и екна гърлено ръмжене, озъбиха се бивници колкото дървета, които пръскаха лига, и се нахвърлиха с ужасяващо движение с такава мощ, че сякаш и светът, и времето се изкорубиха, и безброй тонове месо и злобни мускули и козина с мъртвешки цвят се размърдаха, и с червени очи, почти слепи, ала страшни, звярът мигновено се надигна и се хвърли напред, право надолу и остави подире си разруха, изметнати релси, траверси на трески, яма с разтърсващи се краища.

Една пушка стреля — проблясък в тъмното. Земята отново се разтресе. Бинайтли, Браунфол, Бор залитаха и се вкопчваха в стените на вагонетката, а светът се люлееше. Някой удари рязко спирачки, за да не пропаднат подир звяра в пропастта, откъм която се разнесе заглушаван от пръстта рев.

Ах, какъв противен тембър.

Един по един, екипажът във вагонетката отваряше очи. Те кашляха, обгърнати от облаците прах по дирята на Джак Присмехулника. Оглеждаха раните и синините си, проверяваха дали не са умрели.

Един по един, замаяни, те поглеждаха нагоре и виждаха изправената, невъзмутима, всъщност ликуваща капитанка, подпряла пушка на бедрото си. От дулото се надигаше пушек, който шареше из въздуха.

Нафи се навеждаше към новата дупка, взираше се в новия мрак. В изкуствената си ръка държеше купения от нея механизъм. По него святкаха лампички. Тя разтърси пушката и електрическата кутия и се усмихна. Вледеняваща усмивка.

— Сега — каза тя. — Ще видим.

— Гущери! — прошепна Мбендей най-сетне — кълнеше, споменавайки странните богове игуани на Мендана, неговия дом. — Знаела си какво е това. Обаче си знаела и че ние няма да дойдем, ако и ние знаем. Видяла си го. Такъв ти е бил планът. Първи етап. Не е ли тъй, капитане? — В гласа му се долавяше колкото гняв, толкова и възхита.

Капитанката не каза нищо. Тя натисна едно копче на кутията в ръката си и заразчита светлинните сигнали. Скенерът в ръката й проследяваше подземния ход на нейната немезида, изпращаше информация от следача, който бе изстреляла в плътта на кърта великан.