Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Railsea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Чайна Миевил. Морелси

Английска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова — Комата

Водещ редактор на поредицата: Благой Д. Иванов

Коректор: Милена Братованова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Дизайнер на корицата: Иван Гаков

Формат: 16/60/90

Обем: 25.5 печатни коли

Дадена за печат: ноември 2013

Излязла от печат: ноември 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-334-4

История

  1. — Добавяне

Шейсет и седем

Лавираха, местеха стрелките с вещина, с вятъра и против него, плъзгаха се от релса на релса с бързи докосвания на точките — пътешествениците идваха. Група железничари с отделни мотриси. Всяка беше лека, направена от закалено дърво. Никоя не бе обременена с двигател — бяха ветроходи, с мачти и покрити със сложна бъркотия от триъгълни платна. Платната им се издуваха от поривите на вятъра. Ветроходните мотриси се носеха на зигзаг през морелсите. На носа на мотрисата водач стоеше Шам.

Още продължаваше да се диви на безшумния ход. (Дори и докато се мъчеше да ги накара да помръднат, по дяволите.) Речникът му от наименования на тракането беше безполезен за тези номади — самите им колела бяха от дърво, а вибрациите им, които той усещаше със стъпалата си, бяха по-меки и по-шепнещи от всички, които му бяха познати. Трябваше да въведе нови думи, след като се върне в Стрегай. Храхуум при умело изпълнена смяна на линиите, техтехтех по дълга права отсечка.

Спасителите му — баджерите, следваха стадо къртове: къртове с рижа козина колкото коне, бързи, своенравни по природа и още повече заради нападенията на баджерските питомни ястреби, които връхлитаха като пикиращи бомбардировачи, и тракащите зъби на кучетата, които търчаха заедно с тях по дирята им, от тормоза на ловците, които ги мъчеха с копия, за да ги уморят. Мотрисите лъкатушеха напряко на пътя на животните, съгласувано, с разлюлени платна.

Това преследване разчиташе на възникналите възможности, рискуваха в движение към и от капаните — мрежи, от които баджерите събираха по-голямата част от месото. Край един такъв капан намериха Шам, който вече халюцинираше от глад и изтощение.

За няколко дни свикна с подправките, с които готвеха неговите спасители, и със сушеното на въздух, леко вмирисано къртово месо, с което търпеливо му възвърнаха здравето. Беше облечен с остатъците от старите си дрехи, които успя да запази и не му бяха толкова големи, че да падат от него, наред с одеждите от кожи и козина на баджерите.

Един мъж, само малко по-голям от Шам, дойде и застана зад него. Как му беше името, Стофер или нещо такова? Той беше един от тези, които поназнайваха някоя и друга дума на релсокреолски и беше запален да научи и още. С неколцина от баджерите Шам успяваше със запъване да провежда разговори на проста смесица от езици.

Шам знаеше, че неговата настоятелност започва да ги дразни.

— Е…? — попита той. — Кога? Кога Манихики?

Младежът вдигна рамене. Шам дори не знаеше със сигурност, че отиват точно там.

Баджерите без съмнение бяха спасили живота му. Шам знаеше и че няма нито право, нито причини да очаква те да нарушат ритъма на собствения си живот. Но бе отчаян, и нямаше търпение, и не можеше да се удържи да не пита. Пътешествията на релсовите номади ги отвеждаха, както разбра той, от време на време до места, където се въртеше търговия и където можеха да го оставят. Това бяха главно малки пазарни селца и изолирани ловни общества сред морелсите. Може би и пиратски градове. Е, това щеше да е интересно. Както и да е. Понякога обаче отиваха да търгуват в някой от по-големите центрове — много рядко — в Манихики.

Доколкото Шам можеше да прецени, неговата пламенна умолителна кампания бе успяла да убеди баджерите да включат този град сред спирките на безкрайното си пътешествие мъничко по-рано, отколкото щеше да се случи иначе. Несъмнено щеше да е опасно, но това бе най-големият му шанс да намери начин да се прибере у дома или да последва Шроук. Междувременно му оставаше единствено да се утешава с два факта: първо, че пътува много по-бързо, отколкото ако пътуваше сам; и второ, че не е мъртъв.

Шам се опита да се научи на ветроходство. Постоянно се безпокоеше за Калдера и Деро. Флотата щеше да ги преследва. Успокояваше се със знанието, че ако някога в която и част на морелсите е съществувала двойка, способна да избяга от такъв тотален враг, то това бяха Калдера и Деро Шроук. То го караше да се усмихва.

Тъкмо тези мисли, мислите за това семейство му напомниха за нещо. Шам бе разказал на своите спасители малко от своята история, колкото успя. Те като че не бяха съвсем изненадани. Което на свой ред изненада него. Може би те вечно спасяваха влакокрушенци и приютяваха очаровани пътници, помисли си той.

и тогава в него се пробуди един спомен. Нещо, което Калдера беше казала в задръстената си от останки кухня за подготовката на родителите си, за проучванията им. Те бяха морелсолози. Бяха се подготвили прилежно за своето пътуване. Те, внезапно си спомни Шам, бяха издирвали и проучвали специфичните познания на морелските номади.

— Шроук! — произнесе той настоятелно. — Познавате ли ги? Шроук? Във влак?

— Шрууд? — замърмориха баджерите помежду си. — Шот? Шрахт?

— Шроук!

А! Един-двама си спомниха името!

— Минали години — каза един. — Учи релси.

— Какво ви питаха те? — попита Шам. Пак мърморене.

— Небеса — казаха те.

Небеса?

— Разкази. За… — мрън, мрън, мрън, баджерите спореха коя дума е най-подходяща.

— Окаяно — каза някой. — Сърдити ангели.

Така, помисли си напрегнато Шам. Пак окаяност.

— Плач — казаха баджерите. — Вечен плач.

Да, беше го чува и преди. Окаян плач. Както и да го тълкуваш, помисли си Шам, не звучи много-много като райски Небеса.