Чайна Миевил
Морелси (19)

Седемнайсет

Отново надалече. Поглъщаха линиите, поглъщаха милите траверси и релси между Болонс и Издънката Салайго и самия Стрегай. „Медис“, макар и бавно, макар и по заобиколни маршрути, се прибираше у дома. Без Ънкъс Стоун.

— Как така не може да си дойде с нас? — бе попитал Шам.

— Ти пък, момко — отвърна Ънкъс Стоун и нададе кратък писък, когато някой от облегнатите на леглото му се надигна и размърда все още много крехките му крака.

Шам и Вуринам и д-р Фремло и Йехат Бор и още неколцина бяха в санаториума. Апаратурата около Ънкъс и още няколкото пациенти — тук някой с травми, причинени от смачкан при сблъсък метал на влак, там — ухапване от кръвожаден заек, един-двама, лепнали морелски зарази — беше очукана. Но не беше непочистена, а обядът, донесен от персонала на Стоун, ухаеше прилично.

— Не мога да повярвам, че се свестих — възкликна Ънкъс.

— Нито пък аз — рече Фремло.

Смехът, разнесъл се след тези думи, бе неловък.

Нямаше как да изчакат, казаха на Шам колегите му. Проявявал сантименталност. Имали да ловуват къртици. Сметката за санаториума бе покрита за още доста време — доплатена, нека да изтъкнат, от самата капитанка, от собствения й дял. Трябваше да продължат.

— Тука никак не ми харесва — каза Вуринам. Огледа се на двете страни и сниши глас: — Хората постоянно питат къде отиваме, къде сме били. Хората от Болонс си навират носа в хорските работи. Някакъв дори ни попита дали е вярно, че сме останкаджии! — Той вдигна вежди. — Казаха, били чули, че сме открили останки от влакокрушение! и карта със съкровище!

„Хммм“ — помисли си Шам леко притеснено.

— Не бива просто да те зарежат — заяви Шам.

— Ти пък, момко… — и Ънкъс беше тупнал Шам несръчно над лакътя. — Мога да се замъкна до доковете и да си намеря платен превоз, като се пооправя.

— Не е редно.

Не само заради Ънкъс искаше да остане — макар и Шам никога да не би признал това. Колкото повече се задържаха в Болонс, мислеше си той, толкова по-голям бе шансът да убеди капитанката да посетят Манихики. Откъдето, според неуверената му преценка, бяха дошли мъжът, жената, децата от онези изображения. Чувстваше се необичайно уверен, че иска точно това, да отиде там — да направи тази връзка между онези образи и онова място.

В главата му се въртяха все по-барокови идеи относно това какво би могъл да каже или намекне на капитан Нафи, за да я убеди да се отклонят толкова надалече от замисления от нея маршрут. Той нямаше нищо. и все пак бе смаян, не можеше да повярва, че при никаква възможност нямаше да заминат нататък.

Не можеше, изпълнен със скандален екстаз, да спре да си припомня онази снимка. Тайната на онази линия, онази самотна линия, която водеше, изглежда (и все още му се струваше, че бълва ругатня само като си го помисли!), извън морелсите. Сред първите неща, които направи, като излезе от стаята с ординаторите в Болонс — каквато и работа да бе възнамерявала да му възложи капитанката, и двамата я бяха забравили, — беше да нарисува, доколкото можеше, всички видени от него образи по памет. Накрая разполагаше с пачка разнородни рисунки с мастило, изобразяващи запаметените изображения на неправдоподобни пейзажи. За повечето, които ги видят, те не биха означавали нищо, но за него бяха мнемоника, напомняния, чрез които извикваше във въображението си видените от него плоскографии от морелсите, които капитанката бе унищожила.

О, да. Бе ги унищожила и се постара той да види това — грижливо смачка паметта в своята яка ръка без кожа, а Шам издаде неволен протестен стон. Когато тя разтвори яките си хидравлични пръсти, шепата й бе пълна с пластмасов прах.

— Каквато и да беше тази глупотевина — заяви тя, — тя не засягаше нито къртоловците, нито лекарските помощници.

Нафи долепи механичен пръст до устните си.

— Тихо — изкомандва тя. Нареждането се отнасяше и до недодяланото му възклицание на страхопочитание, и до потенциалното му споделяне на видяното с другите.

— Капитане! — прошепна той. — Какво беше…

— Аз съм къртоловец — бе отвърнала Нафи. — Ти си лекарски помощник. Каквото и да си видял или да ти се е сторило, че си видял, то няма нищо общо с твоя живот и с твоите цели, каквито и да са те — не повече, отколкото с моите. Затова няма да говорим за него.

— Това беше Манихики — рече той. — Оттам идваха. Ние трябва да…

— Силно ти препоръчвам — заяви капитанката, втренчена в собствените си ръце — нито сега, нито когато и да било да обясняваш на мен или на всеки друг капитан, под чието командване се лашкаш, какво „трябва“ да направим „ние“. — Кавичките се чуваха. — Аз размишлявам, Ап Сурап.

И тъй, Шам не каза нищо. Капитанката го бе извела от кафенето покрай стадата кози, които болонсианците оставяха да скитат из улиците, обучени да изяждат боклука и да се облекчават върху компостните купове в пасажите. Бавно, с все още разтуптяно сърце (приблизително в ритъма на тракане „фудус-тунна“ помисли си той, който идваше с високото, ала упорито и решително темпо), той заразмишлява върху видяното. Онези снимки.

Най-сетне сам, отново във влака, той бе проверил собствения си фотоапарат. Който тя не забеляза, че използва. Ето го. Изображението. Ужасно изопачено от треперенето му. Разцентровано. Но то беше там и нямаше как да го объркаш. Единствената линия.

Той прехапа устни.

Имаше едно семейство. В центъра на морелсите. Жена и мъж от това семейство бяха поели на път. За да проучват? Необикновените безвлакови пейзажи. На проучване. Покрай животни. Покрай място, където може би дебнеше ангел. Отдалечени от него само толкова, колкото да не ги нападне. През области отвъд познатите морелси. До (онази линия)… До (онази самотна линия)… до онази самотна линия. До мястото, където морелсите се разплитаха, и извън тях.

А после се бяха върнали. По някакъв странен маршрут, най-сетне — през окрайнините на Арктика. Несъмнено на път към дома. Където са ги чакали онези деца.

Какво пътуване, помисли си Шам, и знаеше, че онези сестра и брат трябваше да узнаят какво се е случило. Тези железничари са се завръщали при тях и те имаха право да го узнаят. „Ако някой беше намерил нещо на влака, на който е бил баща ми — помисли си Шам, — аз бих искал да знам.“

и те щяха да узнаят. Колкото и странна да бе онази невъзможна релса, това бе безценно прозрение. Капитанката, бе си помислил той, сигурно отчаяно искаше да потеглят. Предполагаше, че тя сигурно съставя маршрути, които ще ги отведат до Манихики за нула време. Където тя и нейните офицери можеха да си вършат каквото там си вършеха, да измислят как и на кого да продадат сведенията, да реконструират маршрута, представен на онези плоскографии. А междувременно, ако те самите нямаха такива намерения, той, Шам, щеше да предаде тъжната новина за гибелта на влака и железничарите на онова момче и онова момиче.

С това сигурно се бе заела капитанката.

— Значи влакът ви скоро заминава — каза одобрително началникът на пристанището на Вуринам и това достигна до слуха на Шам. — Добре, добре. Чувам разни приказки.

„Приказки за какво?“ — искаше се на Шам да попита. Но така и не се добра до тази информация, а в Болонс самите приказки в качеството си на валута, стръв и оръжие си водеха до достатъчно главоболия. После се разнесе мълвата за очаквания им маршрут и Шам, неспособен да повярва, бе разбрал, че първоначално казаното от Нафи е било съвсем сериозно. Че не е било мимолетно рефлекторно пренебрежение към нисшестоящ, докато е мътела план. Че Нафи нямаше да ги отведе в Манихики.

Възнамеряваше да каже нещо, но като си спомни как откликна тя на първия му опит, и се разкандърдиса. Добре тогава, каза си той най-сетне с възможно най-заядливия си вътрешен глас, ако тя бездруго нямаше намерение да ходи там, както бе редно да постъпи, да му се не види, просто му се налагаше да я убеди.

и Най-добре обмислените планове могат да отидат зян, а планът на Шам дори не беше най-добре обмислен. На два пъти той понечи да заговори капитанката със сърце, трополящо по вътрешните му релси, готов да я попита как е могла да постъпи така, какво беше това, този отказ да преследва тези образи, решителността й да не отваря дума за тях. „Медис“ потегли и пое, по мнението на Шам, в напълно погрешна посока и той изобщо не се сещаше какво да й каже. и всеки път, колчем тя задържеше миг по-дълго върху него ледените си очи, той преглъщаше и извръщаше лице. и вместо към Манихики те потеглиха към Земята Стрегай, у дома.