Чайна Миевил
Морелси (59)

Петдесет и седем

— Какво ти става? — Робалсон винаги се ядосваше на Шам, когато той беше тъжен. А на сутринта, след като най-сетне бе убедил Дейби да отлети в мрака, той беше много тъжен.

Сега се намираха сред дива пустош, сред странни земи и морелсите бяха прошарени с аномалии. Могилите на мостове, ротатори за завъртане на локомотив посред звездно избухване от релси, остров с многобройни дупки. Останки. и то не само стари архиостанки. Останки от влакокрушения. По размери — от малки патрулни вагонетки до грамадни железници, които не приличаха на скелети. Разраснали се, разглобени от дъжда и вятъра, ръждясали, студени. Гробище за влакове.

„Някой сигурно ще дойде да ги търси“ — беше казал Робалсон за онези безпомощни търговци. Шам се чудеше. Никога не се знаеше. Онази нощ, сам, той наблюдаваше птиците и никоя от тях не идваше при него, когато им махаше. Току подсмърчаше, защото сърцето го болеше, че Дейби е отлетял и сега няма пукнат приятел на този влак.

А после, на следващата сутрин, погледна отново навън и ахна. Шам притаи дъх и прехапа устна, за да не се разкрещи от радост. Защото на хоризонта, същинско чудо, сякаш по негова молба и зов, може би призован от прекрасния му приятел прилеп, той съзря влак от ферофлотата на Манихики.

Той се движеше неотклонно, бързо и умело. На него имаше релсоплаватели. Беше може би на три мили от тях. Приближаваше се по курс, който щеше да ги пресрещне. Беше вдигнал вимпели, които Шам, вече железничар, можеше да разчете: Подгответе се — гласяха те — за проверка.

Ξ Ξ Ξ

Сред вихрушката от стъпки и нервни приготовления Робалсон подаде глава през вратата.

— Ти — каза той. — Млък. Нито дума. Аз съм отвън. Само да си гъкнал… — Той поклати глава. — Капитанът само чака оправдание. Ха си гъкнал, и… всякакви неща ще се случат. — Той му показа с жест да си затваря устата и си тръгна.

— Внимание, „Таралеш“! — прокънтя глас от усилвателите на влака от Манихики. — Подгответе се за посрещане на посетители.

— Шам го гледаше как се приближава по близките линии и сваля на релси вагонетка, развиваща великолепна бързина и с модерен облик, пълна с униформени офицери. Той се наведе през прозореца и започна да ръкомаха и да вика.

Дали го бяха видели? Що за небивалица смяташе да им пробута капитанът? Дали бяха успели да покрият всички принадлежности на пиратския живот? Шам чу тропане по палубата горе. Не знаеше кога щеше да е безопасно да се разкрещи. Някой идваше насам по коридора. Той се подвоуми. Чуваше гръмогласна кавга. Нищо не успяваше да различи, докато кавгаджиите не спряха пред каютата му и сърцето му се качи в гърлото, и вратата рязко се отвори, и един висок офицер от флотата на Манихики, капитан в спретната черна униформа, украсена със сърма и позлата и с лъснати копчета, застана пред него и крещеше на Елфриш и Робалсон. Офицерът посочи Шам и се провикна:

— Ето това момче — за него ви говоря! Изведете го навън. Имате да давате много обяснения.

 

 

— Те ме държаха в плен! — викна Шам, докато подтичваше подир офицера. — Не се лъжете, сър, те са пирати! Сър! Благодаря ви, че ме спасихте! — Елфриш се мъчеше да го накара да млъкне, да запуши устата му с ръка, но Шам беше твърде чевръст. — Те искат да ги заведа на едно тайно място, сър, а аз изобщо не го знам ни какво е, ни къде е, ама те си мислят, че разпознавам разни неща и ме държаха тук дни наред, и нарушават закона…

Бяха излезли навън и се намираха сред още по-зловещ пейзаж от онези, които бе видял Шам. Пред тях релсите се преплитаха между обрасли с храсталаци скалисти хълмове и се пъхаха в тях, в къси тъмни тунели, над които се извисяваха дървета без листа. Имаше и други офицери от Манихики на палубата. „Капитан Рийт!“ — залаяха те, щом спасителят на Шам се появи.

Рийт направи властен жест. Беше снажен и гледаше всички отвисоко. Той махна на Шам да се приближи. Шам издиша и потръпна облекчено.

— Действително не бива да слушате това идиотче, сър! — заяви Елфриш и му се закани с юмрук. — Той е нашият прислужник.

— Вие казахте, че този е вашият прислужник — Рийт посочи Робалсон.

— И двамата са прислужници. Те, прислужниците, никога не стигат. Само че този, този Шам… Той, откакто постъпи при нас, ни създава главоболия.

— Значи сигурно прислужниците са ви много. — Офицерът сложи ръка на рамото на Шам.

— Съмнение няма, капитан Рийт. Тикнахме го в карцера за… за кражба, сър. Открадна храна.

— Те лъжат! — и Шам забърбори, разказвайки историята си с объркани, ала изтощителни подробности, прекъсван от възраженията и показното неверие на Елфриш. — Всичките трябва да ги арестувате! Те извършиха куп убийства и грабежи и ще убият и мен! Той е убил Шроук! Разбил е влака им преди цяла вечност! Чували ли сте за тях?

— Той е фантазьор! — подметна презрително Елфриш.

— Може и да е — рече Рийт. — Но за ваша зла беда знаем, че двама млади манихикийци на име Шроук са заминали от града и това напълно отговаря на истината. Чухме да разправят, че останките на тяхното отдавна изчезнало семейство всъщност са били открити, и тези младежи са заминали с влак, който ние ревностно издирваме. Това също го знаем. А сега, капитане… Смятате ли, действително ли смятате, че нищо не сме чували за младия мъж, чието посещение е подтикнало новото поколение Шроук да следва досадните си стремежи?

Сигурно беше дал някакъв сигнал с примигване на очите. Подчинените му вдигнаха оръжие едновременно. Шам стаи дъх.

— Ако проверя вашия трюм, капитан Елфриш — рече Рийт, — какви стоки щях да намеря там?

Последва мълчание. Екипажът на „Таралеш“ опипваше оръжията си. „Приклещи ги!“ — помисли си Шам.

Елфриш въздъхна.

— Е, добре — каза той. — Да… Горе-долу е така, както казва той.

— Видяхте ли? — провикна се Шам. — Арестувайте ги!

— Но… — продължи Елфриш и с успокоителни движения, подчертаващи, че не посяга към оръжие, той извади от джоба си кожен портфейл, отвори го и показа сребърен печат. — Моето разрешително за каперство. Под лиценз съм. Печат от Манихики. Всичко е официално.

„Какво?!“ — помисли си Шам.

— Защо не го казахте от самото начало? — попита Рийт.

— Какво да каже? — обади се Шам.

— Ами… — рече Елфриш и се ухили смутено.

— Данъкът? — попита Рийт. — Като капер двайсет процента от всичко, което притежавате, принадлежи на Манихики. Вие сте проклет укривател на данъци.

— Кога ще го арестувате? — кресна Шам. Елфриш го перна с юмрук и Рийт не го спря.

— Вижте — рече Рийт. — Ето какво. Ако неговият разказ е верен, и той, и вие отивате на същото място, където и тези млади Шроук. А на мен описанието на техниката, която използвате, ми допада. — Той се замисли.

— Арестувайте ги! — настоя Шам. Никой и пръста не си помръдна.

— Вземам го — реши Рийт. — В замяна на вашия данък. Ще видя какво мога да измъкна от него.

— Какво?! — изкрещя Шам.

— Какво?! — изкрещя Елфриш. — Така не може!

— Може и още как — заяви Рийт.

Това тук не беше разговор между полицай и престъпник, осъзна Шам. Вътрешностите като че се бяха разсипали в прах. Мъртъвците и обраните търговци, които бяха изоставили, не бяха търговци от Манихики, в края на краищата флотата не отговаряше за тях. Елфриш не практикуваше свободно. Той си имаше разрешително за пират, беше подчинен на правителството, агент на Манихики, също като Рийт. Това беше спор между колеги. Междуведомствена политика.

— Вие знаете ли… — попита Елфриш — … какво има оттатък морелсите? и аз не знам. Ала и вие, капитане, и аз знаем, че съществува универсална корелация между приближеността и паричното възнаграждение досежно съкровището. Иначе казано, колкото по-далече е имането, толкова е по-голямо. Та… какво предполагате, че има оттатък морелсите?

— Няма такова нещо като „оттатък“ — заяви Рийт.

— Позволявам си да не споделям мнението ви. — Елфриш вдигна пистолета си, полека, под зорките погледи на подчинените на Рийт, готови за стрелба. Сякаш движенията му бяха толкова бавни, че това ги парализираше, докато го наблюдаваха. Насочи го към Рийт. Някои от неговия екипаж също вдигнаха своите.

— Момчето е мое — заяви Елфриш.

Рийт се разсмя.

— Добре го изработихте — рече той. — Току-що загубихте лиценза си. Засега броя възпрепятстване на офицер, заплашително поведение и нелегално пиратство.

— Но аз съм склонен да се обзаложа… — възрази Елфриш, — и вижте, и екипажът ми също — че заради онова нещо на края на света всичко си заслужава.

Беше тихо под слънцето. Птиците кръжаха. Вятърът разрошваше косата на Шам. Рийт най-сетне каза една-единствена дума:

— Огън.

Колкото и дълго да бяха стояли като истукани, неговите офицери бяха възвърнали самообладанието си. Не се бояха и действаха експедитивно. Стреляха.

Пиратите отвърнаха на огъня. Всички се биеха за Шам. Който се сниши.

На палубата настана лудница. Крясъци, изстрели, търчащи крака. Хората тичаха да се скрият. Ехтяха писъци. Рийт, като продължаваше да стреля, повлече ранен свой другар по палубата и изкрещя сигнал в микрофона на рамото си. Едрокалибрените оръдия на военния влак се завъртяха. Рийт и офицерите му се снишиха и побързаха да се смъкнат обратно във вагонетката си.

— Да го вземат дяволите дано! — кресна Елфриш. Дори и влак, цял набоден с оръжия като „Таралеш“ нямаше шанс срещу военен влак на Манихики. — Потегляй на пълна мощност! На пълна мощност! Дай, дай, дай, дай! Да се махаме от тях!

Стрелнаха се напред. Железницата се килна и се втурна с все по-бясна скорост в милостивия лабиринт от хълмове и тунели.

Шам си имаше план. Ако можеше да се нарече така. Той пълзеше; хаосът продължаваше. Стигна до основата на наблюдателницата и бързо се закатери нагоре. Военният влак продължаваше да ги гони.

— Свалете го! — кресна Елфриш. „Таралеш“ се носеше към тунел.

Флотският влак стреля. Ето това, това беше взрив! Цяла планина от гръм израсна от нищото. „Таралеш“ се люшна, блъснат от ударната вълна. Военен влак се задаваше.

Шам се опитваше да изчисли траекториите. Внезапно много спокойно пред очите му изникна какво ще се случи, къде, кога.

— Хванете го! — ревеше Елфриш и размахваше оръжието си към Шам, но екипажът му търчеше насам-натам. Робалсон беше точно под него и го гледаше отдолу с печално удивление.

и военният влак пристигна, неотклонно и бързо, и пак стреля, и един снаряд улучи, и задната част на „Таралеш“ се засили неуправляемо и избухна.

Хоров вой. Пирати хвърчаха във въздуха и се пръскаха из морелсите. Взривът яростно блъсна напред грамадата на влака и тя се понесе неуправляемо към тунела и хлътна в него — по краткия маршрут под скалистия хълм пред тях.

Докато Шам се взираше надолу, взривът отнесе Робалсон. Шам хлъцна.

Виждаше, че „Таралеш“ се разпада в движение. Той гледаше ужасѐн как влакът се гмурна в тъмното, а самата наблюдателница, на която се бе изкачил, се трясна в островната стена и се лашна като отсечено дърво. Той беше подготвен — яхна я. Тя падаше надолу бавно, както му се струваше, и го спаси от най-острите скални зъби. Падаше надолу, към пустия остров, в който се разбиха.

Пиратите, разпръснати, виеха в пръстта и сред морелсите. Ето го и Елфриш, взираше се в Шам от една черна дупка в земята, където беше паднал — той беше самият гняв, самата омраза. Взираше се, а долу някакъв невидим подземен звяр, разбутан в бърлогата му, се надигна, разтръска се, изръмжа и изскочи горе да го сграбчи. Дори и когато го награби и го засмука надолу, Елфриш не откъсваше очи от Шам.

А после Шам вече не виждаше нищо.

Падна долу. Целеше се в един храст — знаеше, че ще го заболи по-малко, отколкото ако падне на камъните; мощно свистене и трясък, и пукот на метал, и той излезе прав — ох, как болеше, ала вече се търкаляше по сушата и дишаше, и трепереше, и легна и замря, не помръдваше — отчасти от болка, но отчасти и защото не можеше да повярва, че е успял, и защото знаеше, че все още го преследват.

Шам лежеше и се вслушваше в звуците на приближаващия се военен влак и във виковете за помощ откъм развалините на „Таралеш“ и на ужасените пирати в гъмжащата от хищници земя.

 

Там, горе на хълма, върху остров сред гробище за железници сред дивите краища на морелсите, лежеше Шам.