Чайна Миевил
Морелси (54)

Петдесет и две

Общо взето, Робалсон носеше храната на Шам. Робалсон изчакваше Елфриш да си тръгне при кратките му посещения за повторна проверка на картинните описания, след които Шам трепереше. „Да“ — казваше Робалсон, сякаш се съгласяваше с всякаквите ужаси, които внушаваше Елфриш. Разкривяваше лицето си в насмешка, подкопана само мъничко от видимото му притеснение от страха на Шам.

Един път той дойде и поведе Шам към горния етаж вързан — китките му бяха закопчани за колан, на свой ред прикрепен към прът, който Робалсон държеше. Влакът беше модерен. Дизелов. Движеха се с по-голяма скорост, отколкото „Медис“ би могъл да постигне. Сега релсовият участък минаваше покрай брега на езеро откъм десния борд, а откъм левия — край плаващи пясъци, от които торни червеи подаваха бледите си безоки лица.

Шам оглеждаше преценяващо. Никога нищо не се знае. Седем, не, осем вагона. Два от тях — двуетажни. Екипаж навсякъде. Командна кула. Не чак толкова висока като наблюдателницата, с която беше свикнал, но телескопът, който стърчеше от наблюдателния отвор, изглеждаше мощен. „Таралеш“ не преследваше никого, не развяваше печално известния флаг с череп и гаечни ключове. Ала беше настръхнал от стърчащи дула. От специални амбразури и дупчици се подаваха оръдия и картечници. и там стоеше Елфриш. Шам потръпна.

— Е? — кресна Елфриш. Капитанът посочи. Право пред тях мижавата гора отстъпваше на пясък, добил цвета на тухла на странната светлина. — Ти това ли видя?

Ето затова го бяха извели навън — не за негово собствено добро, а за да свери пейзажа. Елфриш и офицерите му се бяха скупчили около картините на Джудамор.

Да излъже ли Шам? Да им каже ли да вървят по дяволите във въздушния ад? Да им каже ли, че мястото не е това, когато… той се вгледа, и о, да, то беше. Притаи дъх. Това бе първият образ, който бе видял през рамото на капитан Нафи. Трябваше да излъже. Да им каже „не, на съвсем друго място трябва да отидете“. Да ги отклони от дирята на Шроук?

„Слух и снимка?“ — помисли си Шам. Що за умопобъркан тип беше този Елфриш, та това да е достатъчно да го запрати през половината морелси към незнайни простори заради слабата вероятност за кой знае какво? Той можеше да е зъл и студен, и да всява ужас, но Елфриш никога не е изглеждал умопобъркан…

и не беше. Шам изведнъж го осъзна. Капитанът говореше, че нещо досега му е липсвало. Увереността в гласа му, когато опровергаваше разказаното от Шам за вътрешността на претърпелия крушение влак. Усещането, което внушаваха всичките му приказки за Шроук — не за алчност, а за недовършена работа.

„Той е бил — помисли си Шам. — Той е този, дето им е видял сметката. Този влак е нападнал Шроук.“

„О, Калдера! — помисли си Шам — Деро, Калдера… — Представи си как «Таралеш» връхлита върху влака на Шроук, сигурно тежко пострадал. Куки, изстреляни над студените релси. Абордажът, нападателите се втурват из малката железница, размахали къси закривени саби, стрелящи с пушки. — О, Калдера.“

Случайна среща по внимателно подбрания заобиколен маршрут на Шроук към дома? Елфриш сигурно е попадал на намеци за пътешествието. На свидетелства за удивителните подвизи на инженерството и издирването на останки. и е разбрал, че това не са просто номади, спомнил си е историите за рая, към който уклончивите шифровани записи в бордовия дневник намекваха, че са се приближили те, пълен с безкрайни богатства, призраците на пари, родени и умрели и все още неспечелени.

Как ли са търсили пиратите нещо да им подскаже маршрута! Опоскали са, разкъртили са, ограбили са претърпелия крушение влак. Брутално са настоявали за отговори, ако по това време някой от двамата Шроук все още е дишал. Подминали са трескаво изкопаната дупка. Нищо чудно, че Елфриш беше обсебен. и да отхвърлим всички възможни награди, тези снимки бяха упрек за него. Доказателство за провала му като пират.

Щом погледна капитана, Шам се разтрепери. Трябваше — реши той непоколебимо, загледан в Морелсите. Със сигурност трябваше да излъже.

— Нека да ти кажа защо със сигурност не бива да лъжеш — обади се Елфриш. — Защото онова, което те пази жив, са твоите насоки. Това е като списък. Слагаме ти по една чавка за всяка картинка. Имаме приблизителна представа накъде сме тръгнали, но трябва да сверяваме с теб. Дванайсет чавки и печелиш — стигаме до края. Но ако времето между две чавки твърде се проточи, тогава не печелиш и стоп. Спирка… Смърт. — Шам преглътна. — Та… Ако това не е мястото, където трябва да сме, по-добре ни кажи, та да премислим и да стигнем бързо там, закъдето сме тръгнали, защото имаш нужда да ти турим първата чавка.

— Просто знам — додаде Елфриш, — че не ти се умира, нали така?

Не, никак. Но въпреки това някаква част от Шам просто искаше да изкаже някаква абсурдна неистина, да ги накара да се понесат с рев в напълно невярна посока, докъдето можеше да ги залъгва. Дали това щеше да е славна смърт?

— Виждам, че размишляваш по въпроса — рече благо Елфриш. — Ще ти дам минутка-две. Напълно разбирам. Това е важно решение.

— Хайде де — измърмори Робалсон и дръпна рязко веригата на Шам. — Без глупости.

Шам почти го бе решил. Беше изгубил всякаква надежда и защо не, защо пък да не ги изработи? Почти го бе решил, но в този миг се загледа в малката виелица от гларелси, които се издигаха в дъга около влака и съзря силуета на криле, които съвсем не бяха птичи.

Дейби! Хвърчеше и трескаво пляскаше с криле по прилепски, устремно, лудешки, съвсем не като птиците! Шам не помръдна, с нищо не показа възбудата си.

Прилепът определено го беше видял. Гърдите на Шам се издуха. От колко ли далече идваше Дейби? От колко ли време го следваше? Точно това, внезапната несамота, присъствието на приятел, па макар и животно, накара Шам да размисли. По причини, които не би могъл много ясно да изкаже с думи, изведнъж за него стана много важно да остане жив, което в момента означаваше полезен колко се може по-дълго. Защото вижте — Дейби беше тук!

— Да — каза той. — Точно това беше на снимката.

— Добре — рече Елфриш. — В действителност нямаше какво друго да е на първата снимка, която ти описа. Ако ни беше казал не, сигурно щеше да ми се наложи да те пречукам. Добро решение. Да ти е честито, че оживя.

Когато се обърна, Шам мярна лицето на Робалсон. За негов ужас пиратчето се взираше в летящия във въздуха прилеп. Той знаеше! Беше го видял! Но Робалсон го погледна и нищо не каза.

Той отведе Шам обратно в килията, провери дали са сами и после му намигна енергично.

— Няма лошо да виждаш наоколо лицето на приятел — прошепна той и се усмихна нервно на Шам.

„Какво?! — помисли си Шам. — Ти искаш да бъдем приятели?!“

Ала не желаеше да излага на риск свободата или живота на своя дневен прилеп. и Шам преглътна отвращението си и му се усмихна в отговор.

Изчака стъпките на младия му надзирател да заглъхнат, а после бързо отвори миниатюрното прозорче на килията си и промуши ръката си навън, на вятъра, доколкото можа. Ъгълът беше неудобен, болката в ръката му — чувствителна, прехвърчащите петънца — случайни и мимолетни като сажди, понесени от буря. Шам махаше, шепнеше и издаваше звуци, които вятърът и тракането на колелетата сигурно заглушаваха, ала той въпреки всичко ги издаваше. и само след няколко мига нададе тържествуващ вик, защото онова, което пикира надолу и кацна на ръката му, тежко, топло и рошаво, беше Дейби, и той се разкиска за поздрав.