Чайна Миевил
Морелси (50)

Четирийсет и осем

Значи Шам.

Това, което се случи преди мили и преди дни, бе, че Шам бавно изплува от дълбините на безсъзнанието и изскочи право в собствената си глава, и тя го цепеше, и той потрепери и отвори очи.

Стая. Тясно купе във влак. Студен лъч светлина от илюминатор. Кутии и хартии, натикани по рафтове. Над него — стъпки. Лъчът трепна, люшна се и се повлече по стената, когато влакът смени посоката си. Шам вече усети с гърба си разтърсването. Усещаше, че пътува бързо.

Не можеше да се надигне. Беше вързан за койката. Едвам си виждаше ръцете, които драпаха към нищото. Опита се да извика и откри, че запушалка му пречи. Шам се замята, обаче полза никаква. Обзе го паника. и от паниката полза никаква. Най-сетне паниката се отказа и си тръгна. Той изпъна всеки мускул, който можеше.

„Вуринам? — помисли си той. — Фремло? Капитан Нафи?“ Опита се да произнесе гласно имената и от устата му изскочиха сподавени звуци. „Калдера?“ Къде се намираше той? Къде бяха всички? Завладя го образът на влака на Шроук. Възможно ли бе да е на влака на Шроук? Изминаха минути или часове, или секунди. Най-сетне вратата се отвори. Шам се напрегна, извърна глава и изпъшка. На вратата стоеше Робалсон.

— Ах-ха! — възкликна Робалсон. — Най-сетне! Не смятахме, че чак толкова ще го проточиш. Аз си мислех, че ще се свестиш още преди цяла вечност. — Той се ухили. — Ще ти развържа ръцете и ще ти отпуша устата, та да можеш да седнеш. В замяна на това ти няма да ми създаваш досада.

Той остави купа с храна, развърза оковите на Шам и Шам се разкрещя веднага щом мръсният парцал излезе от устата му:

— Какво правиш, по дяволите, моят капитан ще ме намери ще си платиш за това, свиньо смахната… — и тъй нататък. Шам се бе надявал това да прозвучи като рев, но по-скоро си беше шумен хленч. Робалсон въздъхна и тикна парцала обратно.

— На това несъздаване на досада ли му викаш? — рече той. — Козя каша срещу необразуване на досада. Това е уговорката. Мога да направя и по-гадни работи от запушване на уста.

Този път, когато Робалсон извади запушалката, Шам не каза нищо. Само се вторачи в него с ледена ярост.

Вторачи се и в кашата. Беше гладен.

— Ти как му викаш на това, да го вземат дяволите? — каза Шам с уста, пълна с вкуснотия.

Робалсон се почеса по носа.

— Отвличане сигурно. Ти как му викаш?

— Не е смешно!

— Абе, донякъде си е.

— Ти… ти си пират!

Робалсон тръсна глава, все едно имаше насреща си слабоумен.

— Аз това ти го казах — рече той.

— Къде отиваме?

— Зависи.

— Къде ми е прилепът? — попита Шам.

— Отлетя, като те хванахме.

— Защо пътуваме с такава скорост?

— Защото искаме да стигнем бързо там и защото сме пирати. Не сме само ние, дето сме чули разни работи. Търсачите разпитваха за теб и като си вдигнахме дърмите така изведнъж, на бас, че на още куп хора им е интересно накъде сме хукнали.

— Какво искате от мен?

— Това, което искаме, Шам ап Сурап — обади се един нов глас, — е информация. — От коридора влезе мъж.

Беше облечен с инженерски комбинезон. Косата му беше късо подстригана и напомадена. Преплиташе кротко пръсти, говореше тихо, а зачервените му очи се взираха интелигентно в Шам.

— Аз съм капитан Елфриш — представи се тихо той. — А ти си… още не съм решил.

— Аз съм Шам ап Сурап!

— Още не съм решил ти какъв си.

Капитанът на пиратския влак не беше облечен с балтон, приютил порове и невестулки. Нямаше брада с вплетени в нея барутни фитили, та да го обгръща смрад и демонична аура. Не носеше килната триъгълна шапка, нито кървави отпечатъци от длани по ризата. На врата му не висеше гердан от кости и парчета плът. За всички тези работи Шам беше чувал — чрез тях пиратите от морелсите внушаваха ужаса, на който разчитаха.

Този мъж носеше големи очила. Лицето му при други обстоятелства Шам би определил като добродушно. Постоянно си го мислеше и при тази мисъл не можеше да сдържи и се подсмихваше печално.

Мъжът отпусна скръстените си ръце.

— Твоето положение развеселява ли те? — попита той. Говореше като канцеларски началник, който моли някого да изясни колонка с цифри.

— Не — отвърна Шам. За негова собствена изненада и мрачно удоволствие по-скоро бе обзет от гняв, отколкото от страх. — Здраво сте загазили, не се ли сещате? Моят капитан ще ви догони! и тя ще ви…

— Нищо няма да ни направи — рече капитанът и избърса очилата си. — Тя получи писмото ти. Дето пишеше, че искаш да станеш търсач? Че заминаваш с тях? Пълно с подробности, дето само ти ги знаеш? и й пожелаваш късмет и се сбогуваш? Съобщаваш й, че ще си търсиш щастието? Тя го получи.

Той пак си сложи очилата.

— Всеки знае, че ходеше при онези Шроук. Не е като стремежите ти да са изскочили от нищото. Капитанката знае, че си заминал и следваш мечтата си. Тя няма да дойде за тебе, момче.

„Всички онези неща“ — помисли си Шам. Всички онези истории, тайни, желания, стремежът към приключения, копнежът по търсачите в живописни премени, които бе таил и споделил на Робалсон, използвани против него.

— Какво искате? — изпъшка той. — Пари нямам.

— Нямаш, действително — рече Елфриш. — А на нашия влак няма място. Ако не вършиш работа, няма смисъл да те държим, разбираш ли? Та може би си струва да си помислиш какво можеш да предложиш вместо парици. За да си потребен.

— Какво искате? — Шам вече шептеше.

— А, не знам — отвърна Елфриш. — Какво да иска човек? Палубите ми са лъснати. Готвачи си имаме, екипаж си имаме, имаме си всичко, дето може да ти потрябва. А, я чакай малко! — Той доби замислено изражение. — Има едно нещо. Сетих се. Какво ще речеш да ни покажеш карта на мястото, където си намерил останките от влакокрушението? За които никой от твоя екипаж не биваше да говори. и като си почнал, разкажи ми и какво намери вътре. За тебе се носят разни истории още от, ъъ, Болонс. За това къде си намерили края горкичките стари капитани Шроук. Какво ще кажеш да ми разправиш всичко, и като казвам всичко, значи всичко, което донесе, за да го предадеш на онези Шроук?

Ние тук на този влак сме направили малко нещо капиталовложения. Тези имена не са ни съвсем неизвестни. Имена, с които не очаквах пак да си имам работа, въпреки че, разбира се, човек се ослушва какви ги тъкмят ония умници Шроук от второ поколение. Много хора се ослушват, разбира се, ама някои сме вложили повече от други.

Експериментите не ме интересуват. Пътешествията обаче, особено пътешествия, подтикът за които са тайни посмъртни съобщения, пътешествията по следите на напълно уникални съкровища, виж, те ме интересуват. Покрай всичко друго те карат човек да си мисли, че е изтървал нещо, а пък това чувство никога не е приятно, нали така?

— Какво? — попита Шам. — Какво да е изтървал? — Но Елфриш не отговори, а извади от джоба си фотоапаратчето на Шам.

— На това тук има една снимка, която особено ме интересува — каза той. — Ос-со-бен-но! и не ти говоря за пингвините. Виж какво, аз изобщо нямах представа, че се канят да тръгват, тия Шроукенца. Иначе сами щяхме да тръгнем подир тях. Изловиха ни в крачка. Но знаем, че ти си приказваше с тях. и ако… — тук гласът му изведнъж стана смразяваш, костелив, метален, като стърженето на много гадно насекомо — … не искаш да те разпорят и да те провесят от тоя влак, и да те влачат, и краката ти да се тътрят по земята и от тебе да шурти кръв, която всичко живо под земната плоскост може да подуши, докато караме бавно-бавно мили и мили наред, та да могат те да се надигнат и да те заглозгат от пръстенцата на краката нагоре и отвътре навън, знаеш ли какво би могъл да направиш за мен, Шам?

Да ми кажеш накъде са се запътили Шроук.