Чайна Миевил
Морелси (21)

Деветнайсет

Завръщането на всеки къртоловен влак винаги е придружено от възторжените писъци на съпрузи, съпруги, деца, възлюбени, приятели и кредитори. Сърцето на Шам трепна радостно, щом съзря Воам и Трус на стената над морелсите да махат и крещят редом с всички останали. Те го прегърнаха, вдигнаха го във въздуха, като ревяха всевъзможни нежни думи и го помъкнаха, смутен и възрадван, у дома, а Дейби въртеше глава насам-натам и се чудеше какви ли са тия човекообразни, дето нападат неговия човек и защо ли това явно правеше Шам толкова щастлив.

Братовчедите му не се изненадаха от животинската придобивка на Шам.

— Ако не това, то щеше да е татуировка — рече Воам — или накити, или нещо си, тъй че не е толкова зле.

— Много моми и момци от къртоловните влакове се връщат с по някой спътник — отбеляза Трус и кимна въодушевено. Воам намигна на Шам. Трус вечно кимаше. Кимаше открай време. Включително и докато мълчаха, все едно бе наложително той и светът да са в съгласие помежду си за всичко, включително и за нищото.

Къщата, където Шам бе израсъл: по нанагорнището, по средата на стръмна улица, с изглед към морелсите, епичният мрак, сегиз-тогиз пронизван от пунктира на светлините на нощните влакове. Всичко си беше там, където го бе оставил.

Не помнеше как е пристигнал там за първи път, макар и да имаше някои твърде неясни спомени за мигове, които той знаеше, че го предхождаха, гласовете и плътността на изчезналите му майка и баща. Шам дори не знаеше къде в Стрегай бе живял с тях. Веднъж, преди няколко години, Трус му предложи да му покаже, докато вървяха през една непозната част на града. Шам нарочно стъпи в локва и оплеска целите си панталони в кал, и се примоли да го отведат вкъщи, за да се преоблече, вместо да продължат нататък, накъдето бяха тръгнали.

Баща му бе изчезнал почти откакто се помнеше, докато пътувал с някакъв злочест влак вестоносец, жертва на най-обикновено влакокрушение сред дивата пустош на морелсите, чиито подробности така и не се разбраха. Костите му несъмнено ги бяха отмъкнали животните, както костите на влака ги бяха отмъкнали търсачите на останки. Майката на Шам скоро след това бе потеглила да обикаля островите на архипелага. Писмо от нея така и не се получи. Скръбта й бе твърде голяма, обясни внимателно Воам на Шам, и затова не може да се върне. Да бъде щастлива. Да бъде всичко друго, но не и сама. Завинаги. Беше се скрила от братовчед си — Воам й се падаше далечен братовчед; от сина си; от себе си. и бе останала скрита.

— Какъв си голям! — провикна се Трус. — Имаш палубни мускули! Трябва да ми разкажеш за всичкия докторлък, дето си го научил. Разкажи ни всичко!

и тъй, докато сърбаха супата, Шам им разказа. и докато им разказваше, той откри себе си с удоволствие и донякъде с изненада. Преди няколко месеца, ако онзи залитащ хлапак, дето се препъваше във въжета и подпори по покривните палуби на „Медис“ се опиташе да разкаже история, нищо нямаше да излезе от това. Но сега? Той виждаше лицата на Воам и Трус, сияещи от възбуда. Шам се стараеше да изтръгне от своята публика от двама души ахкания, охкания и запленени, облещени от почуда погледи.

— … та значи — разправяше той — аз съм до наблюдателницата, капитанката вика, та крещи на умряло, и една птица бръснач връхлита надолу право към мене. Кълна се, искаше да ми изкълве очите! Ама Дейби като хвръкна нагоре, като й се нахвърли, и двамата се сбиха във въздуха… — и никоя сила на сушата, в морелсите, под тях или на което и да било небе не би могла да принуди Шам да признае, включително и пред себе си, че птицата хич не се беше спуснала толкова ниско, всъщност беше си едно петънце в небето, че тя и Дейби не се бяха сбили на живот и смърт, а по-скоро се бяха спречкали за някоя злочеста буболечка, а боят им е бил кратко боричкане.

Но Воам и Трус бяха във възторг. и имаше и други събития, които той им разказа без всякаква украса. Изригването на къртоплъховете от пръстта; мраволъвовете, ръфащи плячката си, видими от влака; градът, преден пост — Болонс.

Докато Воам и Трус ядяха, той разказваше истории; разказваше им, докато луната изгряваше и накара метала на морелсите да блещука със свой собствен студен цвят; докато нощните звуци на Земята Стрегай се надигаха из къщата. Устата му продължи да разказва и го остави свободен да си мисли за Манихики в центъра на света. Той не им каза какво е видял на екрана на ординатора.

— Сега вече си голям, вече си мъж — рече Трус. — Трябва да дойдеш с нас. Трима възрастни. — Двамата мъже щяха да се пръснат от гордост, когато Трус го каза. — Както правят възрастните като нас. Отиваме на кръчма.

Колкото и да подлагаха тези двамата понякога търпението му на изпитание, Шам почувства как и в неговите гърди се надига гордост, докато вървеше с тях из стръмните улици на Стрегай и подритваше камъчета, които отскачаха надалече и се търкулваха и спираха може би чак върху самите морелси. В толкова добро настроение беше, че почти не му докривя, щом разбра, че са стигнали до „Жизнерадостната гъгрица“ капитанска кръчма, една от най-прочутите. Където капитан Нафи несъмнено щеше да бъде. и да приказва за своята вкисната лимонена философия.