Чайна Миевил
Морелси (73)

Седемдесет и едно

Сега. Най-после. Безусловно.

Сега трябва да е моментът да се върнем при Шроук и да им влезем в релсите. Безусловно.

Да, всъщност да, часът на Шроук удари! Странният влак издържа. Колко беше очукан! Колко скъсен, колко окърпен там, където се бяха трошили стъкла, зверове го бяха нападали, където сърдитата стрелба на пирати беше похабила бронята!

Там, където релсите се стесняваха, техният механизъм все още — едва-едва — продължаваше да работи. Там, където лашкането по надигащите се релси щеше да ги направи непроходими за повечето железници, Шроук — едва-едва — издрапваха. Дори и след зверски случки.

Пиратски биплани, далече-далече от дома, нарушаваха основното правило на изследователските полети, което беше: Недейте. Бомбардираха ги от въздуха, докато се скрият под някоя издадена скала. Релси, минаващи през камъка и навлизащи в мрака, обвити в коприна, тунели, завзети за леговища от грамадни отровни паяци влакояди. Откъсваха още задни вагони за разсейване, както гущерът къса опашката си. Веднъж, изкачили един бряг от спукани каски, гледаха счепкване между две подобни на точици страшилища от горното небе, докато едното явно ги мярна и ги поръси с разяждаща плюнка, и те офейкаха.

Калдера, и тя пребита и изтормозена като влака си, следеше данните от все още работещите екрани.

— и тъй — каза Деро.

— и тъй, какво? — попита Калдера с продран глас.

— Чакай. Мисля.

— Ако и тази е някоя криво-ляво дегизирана, от тия, дето мама и татко ги носеха от баджерите и си я спомням от времето, като бяхме малки, губиш десет милиона точки — заяви Калдера.

— Млъкни.

— Вече си на минус седемнайсет милиона.

— Млъкни! — тросна се Калдеро. — Имало една мишка. Тя живеела в дупка. — Докато пътуваха, историите ги разказваше главно Калдера, но не и този път.

— Къде? — попита Калдера. — Между релсите ли?

— Тъпо. Щяха да я изплюскат. В дупка в стената. и тя можела да прави магии.

Калдера провери няколко бележки.

— Какви магии?

— Магии с пръчки — реши Деро. — Можела да съживява пръчките.

и тогава Шроук ахнаха. Внезапно във въздуха извън влака гръмна шумотевица. В тяхното кьоше зави аларма, все едно какофонията не стигаше. Над тях прелетя нещо, което хич не приличаше на самолет. Нещо насекоместо, което тръпнеше и се лашкаше, увиснало на петно от размазан въздух.

— Какво е това? — прошепна Деро.

— Какво прави то? — попита Калдера.

— Боже мой! — прошепна тя. — Това е ангел!

Не някой от грамадните и ужасни небесни влакове без машинисти, ангели на колелета, подпиращи основите. Стражар. Птица кука. Той се носеше над тях. Обърнал издутата си тъмна лъскавина към тях, той ги гледаше безизразно. Те притаиха дъх. Той си носеше собствен облак. Издишаше мръсотия. Беше толкова близо, че виждаха черупката му. С полепнали по нея пръст и ръжда. Изподран и разбит. Страшилището се наклони във въздуха.

Най-сетне то се обърна, наведе глава с дрънчене и грохот, и по-бързо и от птица, и от прилеп изчезна сред облак сажди.

— Това — рече Калдера — си беше живо фиаско.

— Разочарована ли си? — попита Деро.

— Никак. Просто не съм свикнала да виждам неща, дето не се мъчат да ме убият.

— А… — смънка Деро. — Дай му малко време.

 

 

Шроук разчитаха на последните остатъци от оборудването си. Живееха стъпкани и сбутани в машинното отделение. Редуваха се да спят — единият се изпъваше на пода по диагонал, а другият караше влака.

Деро разтърка очи, пи вода, прехапна нещичко от техните (стопяващи се… шшшт!) запаси.

— Леле, как се тътрим — заяви той и подуши наоколо. — Смърдим.

— Ти смърдиш — сряза го Калдера. — Аз ухая като цвете.

— Трябва да ускорим ход — рече Деро. — Трябва почти да сме стигнали там. — Той се залюля напред-назад, като че можеше да придаде ускорение на влака. Обърна се и погледна през задното стъкло.

— Действам предпазливо — рече Калдера. — Стори ми се, че чух нещо. По-бързо от това няма да е безопасно.

— Е… — Деро говореше много отмерено. — Е, според мен би трябвало да приемеш, че да ускориш малко темпото може да е мъничко по-безопасно, отколкото да не го забързваш. Защото, видиш ли, зад нас има влак.

— Какво? — Вярно беше. Скенерите им явно бяха изпушили, обаче ей го, там си беше, видим с просто око. — Те пък откъде се взеха? — ахна тя.

— Иззад онази горичка — отвърна Деро. — Струва ми се.

— Но там няма нищо! Пак пирати… — възкликна Калдера и хлъцна. Влакът се приближаваше. и не бе онова, което си мислеше тя. Това беше влак от ферофлотата на Манихики. Несъмнено. А това беше съвсем друга работа.

Шроук се спогледаха.

— Спипаха ни — прошепна Деро. — Най-сетне.

— Най-сетне — повтори Калдера. — Или може би… Може би са подире ни от цяла вечност. Може през цялото време да са ни следвали. — Тя преглътна. — Те вече знаят пътя. Може и да сме им го показали.

— Калд — заяви Деро непоколебимо. — Все още имаме шанс. Измъкни ни оттук. Газ до дупка. Сега!

Калдера не помръдна.

— Сега — рече Деро — става.

— Не мога. — Калдера захапа устната си.

— Двигателят?

— Двигателят.

— Пак ли се прецака?

— Пак.

Той я гледаше и тя го гледаше, а полицаите от Манихики все повече приближаваха.

— Ти каза, че си карала бавно нарочно — каза Деро.

— Лъжех.

— Така си и помислих, че лъжеш.

Те знаеха как да изюркат влака на Шроук, когато му скимнеше да заработи, но не им се щеше да бутнат не каквото трябва сред странните железни сърца и тръби, сглобени от родителите им. Железницата пухтеше с жалка скорост.

— Та… — обади се Калдеро — какво предлагаш да правим?

Калдера се показа от прозореца.

— Знаеш ли какво — рече тя, все по-възбудена. — Не знам дали са ни видели всъщност. Виж ги как маневрират. Знаят, че сме някъде тука, но…

Тя завъртя кормилото с нов прилив на енергия. Прекара ги през точки, от които линиите се отклоняваха покрай една надвиснала скала. Обрасла с гъста и пищна растителност. Дългото пътуване беше вече изцапало страните на влака им с кал и прах.

— Така — каза Калдера и още повече забави темпото, и спря влака в сенките. — Бързо! — Изкатери се през люка на покрива и с кука и ръце се вкопчи в растителността по надвисналите скали. Деро направи същото, докато стигнаха под грамада от сочна зеленина с наситено ухание. Обвиха железницата си с увивните растения.

— Този план е боклук — заяви Деро, щом пропълзяха обратно вътре.

— Нямам търпение да чуя предложенията ти как да го подобрим. А мрънкането страшно ми помага.

Отблизо влакът на Шроук изглеждаше абсурдно, рунтаво зелено и неубедително. Но може би сред резкия светлинен контраст на морелсите от много далече в движение клетата им трошка можеше да мине за някакво нищо и никакво, обрасло с увивни растения. Деро и Калдера изчакваха. Гледаха задаващия се влак през мръсните стъкла, а сега вече и иззад зелени ресни.

— Винаги съм знаел, че мама и татковците ни ги нервират — рече Деро. Двамата с Калдера се държаха за ръце и чакаха. Флотският влак се приближаваше все повече. Идваше все по-близо и по-близо, вече беше рамо до рамо с тях, само на няколко коловоза разстояние.

Подмина ги и продължи нататък. Най-сетне Братът и сестрата Шроук издишаха.

— Тая машинария едва-едва се тътри — рече Деро най-накрая и ритна стената на вагона отвътре. — Какво ще правим?

— Пак ще ни намерят, знаеш ли — каза Калдера. — Просто надали ще им се измъкнем. Сигурно ще ни намерят.

— Да — съгласи се Деро. За един тъжен, кратък миг той като че аха-аха щеше да се разплаче. — Та какво ще правим?

— Че какво да правим? — каза най-сетне Калдера. — Ще продължаваме. Ще правим всичко възможно.

Тя вдигна рамене. След малко и брат й също вдигна рамене.