Чайна Миевил
Морелси (14)

Дванайсет

Препускащите колелета пееха най-вече радагадан. Един, два, три дни след като Ънкъс пострада, влакът летеше със стържене на север — възможно най-бързо по такива бурни релси. Шам носеше храна на болния. Държеше купите с топла вода, докато лекарят сменяше превръзките. Виждаше как раните все повече се влошават, как пълзи некрозата. Краката на Ънкъс гнояха.

Тези безплодни, прашни равнини, набраздени от релси, бяха почти накрая на света и картите си противоречаха. Капитан Нафи и нейните офицери дращеха бележки по тези, с които разполагаха. Водеха прилежно бордовия дневник. Капитанката четеше съсредоточено своя сборник със слухове. На Шам страшно му се искаше да му хвърли едно око.

„Медис“ пътуваше на север, но чудатостите на релсите и възлите за кратко ги отнесоха и на запад. Достатъчно, та онзи ден привечер, там, където погледът едва достигаше, като димна завеса на хоризонта да се възправят склоновете на Камбелия. Див континент, легенда, и то злокобна, той се издигна над морелсите.

и само това си бе достатъчно да изкара кажи-речи целия екипаж навън, вторачен в хоризонта, ала щом наближиха малко повече, стана ясно, че онова, което би могло да е храсталаци или някакви странни скални образувания, беше падналият на земята труп на някакъв звяр от горното небе. Е, това вече ги изкара навън всичките. Мърмореха, сочеха, правеха плоскографии.

Понякога се случваше тези пришълци, докато водят незнайните си битки в отровния въздух високо горе, да се избиват помежду си и да запращат странните си трупове право долу в морелсите. Не е като да не се случваше на влаковете да им се налага да се изнижат бавно покрай тях или дори през тях, разбутвайки встрани невъобразимата плът с предните си плугове, а по фигурите на носа им полепваше странна леш.

— По туй няма мухи бе — рече Вуринам.

Зверовете от горното небе като че се разлагаха по своя собствена програма, както и червеите, които носеха в телата си, каквито и да бяха те. Повечето земни червеи им придиряха.

Този — първият труп от горното небе, който виждаше Шам — не беше твърде понятен. Дълги, жилести и възлести нишки се подаваха от тинестата леш, парчета човка, парчета от нокти, разплути пипала като въжета (ако не бяха парчета от вътрешности). Очи не се виждаха никакви, но пък имаше поне две усти — едната като на пиявица, а другата подобна на циркуляр. Може би в света, където са родени неговите предци, то е било красиво и изящно — там, където бяха опоскали баласта на някой летателен апарат от друг свят по време на кратката му спирка, та по-късно да го изсипят тука преди цели епохи.

Шам и Вуринам стояха на бариерата на бака, зад виещия локомотив. Те извърнаха очи от чезнещия в далечината труп на чудовището към пристана в онази страна далече-далече оттук — Камбелия. Попогледнаха се. Първо единият, после другият. Всеки стрелна с очи другия само за миг, докато той не гледаше. Фигурата на носа на влака — традиционният очилат мъж, стърчеше над релсите и се взираше вдървено надалече, без да ги поглежда в тяхната неловкост.

Не бяха далече от Болонс. От шепненето и мърморенето на екипажа Шам се бе уверил, че това е бездушно място, твърде близо до отровната горна земя, и че в Болонс бяха готови да ти продадат всичко, та дори и тайните си, и майките си, най-безчестно и без колебание.

Всяка от морелските държави освен Стрегай, попаднеше ли в устата на мнозина от родените в Стрегай железничари, биваше очерняна, забеляза Шам. Твърде голяма беше или твърде малка, твърде разпасана или твърде строга, твърде гадна, твърде натруфена, твърде скромна, твърде глупашки щедра. Земи с всевъзможни размери и управление бяха оплювани наред. Ученокрацията Роквейн — сополиви интелектуалци. Кабиго, тая кавгаджийска федерация от слаби монархии, бяха слабаци монархисти. Военните диктатори, които държаха властта в Ками Хами, бяха същински скотове. Кларион бе управляван от свещеници, дето прекаляваха с набожността, докато далечният Морнингтън имаше нужда от доза религия. Манихики, най-най-могъщият град-държава на морелсите, нагло газеше наред с бойните си влакове, продължаваха мрънкалата, а демокрацията, за която грачеше толкова силно, беше менте, додаваха те, парите въртяха всичко.

и тъй нататък, и тъй нататък. Приликите с родината на техните хулители не бяха никаква защита. Стрегай беше един от няколкото острова в архипелага Издънка Салайго, в източната част на морелсите, управляван от съвет на старейшините и наставляван от видни капитани и философи, и той беше, бърчеха нос онези ксенофоби, единствената държава, дето нямаше грешка.

Шам потърка нос в нослето на оздравяващия дневен прилеп. Той все още нерядко се опитваше да го ухапе, но силата и честотата на атаките намаляваха. Понякога, както сега, щом го повиеше, животното започваше да жужи — Сам беше научил, че това е мъркане. Прилепско щастие.

— Бил ли си? — попита Шам.

— В Камбелия? — Вуринам присви устни. — Че защо му е на човек да ходи там?

— За да проучва — отвърна Шам. Представа си нямаше що за власти управляват в Камбелия и оплескват всичко наред, щото не са Стрегай. Взираше се нататък запленен.

— Когато си бил железничар толкова дълго, колкото аз… — подзе Вуринам. Шам завъртя очи. Юнгата му беше почти връстник. — Сигурен съм, че си чувал разни работи. Кофти хора, диваци — рече Вуринам. — Там е лудница!

— Понякога — заяви Шам — излиза, че всяка страна сред морелсите бъка от дивотии и кофти места и животни страшилища. Друго не се чува!

— Ами… — рече Вуринам. — Ами ако е така? Работата е там, че Камбелия е грамадна. Мили и мили земя. Закараш ли ме на повече от един ден път от линиите на морелсите, страшно се нервя. Трябва ми всеки момент да знам, че ако работата загрубее, мога да изтърча на пристанището, да си покажа тескерето, да се метна на някой влак и да офейкам надалече. Живот сред откритите релси. — Той вдъхна дълбоко. Шам пак завъртя очи. — Тръгнеш ли в Камбелия на северозапад, знаеш ли къде ще стигнеш най-накрая?

През ума на Шам преминаха остатъци от уроци по география, припомнени изображения от ординаторите в клас.

— До Нузланд — каза той.

— До Нузланд. — Вуринам вдигна вежди. — Да го вземат дяволите, а?

Най-високите върхове на Камбелия се издигаха над областта, където атмосферата се променяше, по-високо от мястото, където издяланите богове — Каменноликите, живееха на Стрегай, нависоко в горното небе. Нузланд не беше връх или хребет. Той беше многократно по-голям от Стрегай или от Манихики. Да, Шам знаеше какво разправят — че нейде там съществували цели ужасни светове, върху плата там горе, в горното небе. Градове на мъртвите. Съсирени адове нависоко. Като Нузланд, който беше ей там. Шам виждаше края му.

Вуринам смънка нещо.

— Какво? — попита Шам.

— Казах „извинявай“ — отвърна Вуринам, загледан в морелсите. — Казах, че съжалявам за онова, дето ти го наприказвах. Ти не си виновен за случилото се със Стоун. Все едно да кажа, че аз съм виновен, че го блъснах, като скочих във вагонетката. — „Това му е минавало през ума“ — помисли си Шам. — Или че Ънкъс е бил виновен, дето ми се е изпречил на пътя. Че не се е държал здраво. Или че капитанът е виновен, че е претърпял крушение с влака и го е зарязал да го видим. Както ще да е. Не биваше да ти кряскам.

Шам примига.

— Няма нищо — рече той.

— Не, не е така — настоя Вуринам. — Когато аз се ядосам, почвам да беснея. Бях като къртица на куки. — Той най-сетне погледна Шам. — Дано приемеш извинението ми. — и той протегна ръка със симпатична официалност.

Шам се изчерви. Взе да гали прилепа си и да си играе с него. Измъкна собствената си десница и му стисна ръката.

— Ти си джентълмен, Шам ап Сурап — рече Вуринам. — Как се казва?

— Ъ?

— Твоят прилеп.

— А… — Шам го погледна. Животното разпери крила. Зацвърча сърдито, но не го закачи. Беше си напъвал мозъка да се сети нещо от уроците на Фремло, беше се консултирал с медицинските учебници на доктора с крайно нехарактерна за себе си взискателност. Нежно, с върха на пръстите, бе напипал мястото на крилото, където кост се триеше в кост, и бе шинирал счупеното шарено крило с мъничка самоделна шина.

— Казва се… Дей… би… — каза той. — Дейби. — Измъкна това име отникъде, паникьосан от въпроса, и като го чу, му идеше да стене. Ала вече го бе произнесъл. Късно беше да го върне назад.

— Дейби. — Вуринам примига. — Дейби, дневният прилеп. — Той се почеса по главата. — Няма да съдя. Щом е Дейби, нека да е Дейби. Оправя се, надявам се.

— Оздравява.

— Ами Ънкъс?

— Зависи — отвърна Шам. — Доктор Фремло казва, че зависи колко бързо ще стигнем до Болонс.

— Тогава дано стигнем по-бързо.

Дизелът свършваше. Вече двойно по-отчаяни да стигнат до острова, за да заредят гориво от заводите в града, а също и заради клетия трескав Ънкъс, който сега пак трепереше и пееше, ала песента му не радваше. Той мяукаше в делириум в хватката на доктора.