Чайна Миевил
Морелси (52)

Петдесет

— Не знам! Не знам! Там е цялата работа! Не знам къде отидоха!

Елфриш не го беше и докоснал, само бе приближил лице досами лицето на Шам, вперил в него поглед, който вече никак не изглеждаше благ. Беше като отрова с лед. Стоящият зад капитана Робалсон изглеждаше притеснен.

— Кълна се — дърдореше Шам, — нищичко не знам, само видях снимките и реших, че е редно те да знаят…

— Снимки — повтори Елфриш. — Като… — и той разтърси фотоапарата.

— Снимки! От фотоапарат! Бяха в претърпелия крушение влак!

— Лъжеш, момче. — Гласът на Елфриш бе леден и убеден. — Не са били там.

— Бяха! Само че в земята! В една дупка!

Капитанът наклони глава.

— В дупка?

— Единият от Шроукя е изкопал! На мястото на прозорците. и го е пъхнал вътре.

Елфриш се загледа вглъбено в тавана и се вторачи в него, потънал в мисли или спомени.

— Дупка — прошушна той. — Дупка. — Погледна Шам. — Щом е имало снимки, може някой да ги използва, за да възстанови точно къде са ходили Шроук. Те винаги усърдно са се старали да не разкриват маршрутите си. Независимо как са ги насърчавали.

— Да! — възкликна Робалсон. — Трябва непременно да го направим! — и той кимна нервно на капитана си.

— Обаче — прошепна Елфриш на Шам — снимките вече не са у тебе.

и въпреки че повече от всичко му се искаше да каже „Не, у мен са“, на Шам, след като протака, доколкото му стискаше, му се наложи да прошепне:

— Да, не са.

С рев на звяр капитан Елфриш грубо издърпа Шам от стаята в коридора и го помъкна надолу, покрай пиратите, които си гледаха работата. Изглеждаха като всички железничари. Само мебелировката беше събрана откъдето падне, облеклото им беше по-разнообразно и до един бяха въоръжени.

Натика го в стая, където чакаха нашарени с белези офицери. Шам видя през прозореца, че препускат през тучни земи, над които се привеждаха пъстролисти клони и увивни цветя, и дървета, които сякаш крещяха, толкова много яркоцветни птици и ошашкани мармозетки имаше в короните им. Шам усещаше как влакът се тресе, когато преминаваше по възли, покрай семафори и стрелки, когато линиите се отклоняваха от техния курс.

Значи пътуваха на север. Някой притискаше Шам надолу в едно кресло. Той се мяташе и крещеше, но не можеше да се изтръгне. На масата пред него някой разстла дебел лист хартия, все едно да я запази от зацапване. Шам отново кресна. Един офицер бавно разгъваше кожен калъф, в който блещукаха разни остри неща.

— Нищичко не знам! — кресна Шам. Що за гадни инструменти бяха тези? — Казах му!

— Джудамор — рече Елфриш. — Започвай.

Грамадният мъж извади от калъфа страховит сив шип. Облиза палеца си и го притисна в острието. Потръпна одобрително. Шам писна. Мъжът го наклони и то посочи лицето на Шам.

— Е… — заговори Елфриш. — Ти каза, че си намерил снимки. Ще да са тези. — Той вдигна няколко хартийки — мазните, вече разкъсани и порядъчно изхабени изображения, които Шам бе надраскал за себе си, спомени за онова, което бе видял на екрана. — А върхът е това. — Евтинкото фотоапаратче на Шам. На екрана му — онази самотна линия. Дори и толкова малка и разфокусирана, тя накара цялата стая да млъкне.

— Знаеш ли накъде води това? — прошепна Елфриш. — Не. и аз не знам. Но аз, както вече знаеш, страшно си падам по истории. А подобни намеци за хора, които дирят, да подчертая, легендарни, митични, явно съвсем несъществуващи места в отвъдното, се въртят около пари. Много пари. Схващаш ми мисълта.

О, хората ще тръгнат да ги търсят тези Шроук. Надали съм само аз. С тоя техен влак това до нищо добро няма да доведе, подозирам. Но тъй като знаят, че ги следят, те ще криволичат по пътя. Това, което искам, е да ги изпреваря. Което значи да знам къде отиват.

Сега благополучието ти си зависи от тебе, Шам ап Сурап. Тези… — Той разтръска изображенията. — … за тебе могат да значат нещо. На мен не са ми много от полза. За мен това са драсканици. Та онези неща, дето си ги видял?

Опиши ги.

Мъжът на име Джудамор наклони острия връх към хартията. Това бе молив. Той започна да рисува.

Той преобразуваше бръщолевенията на Шам в образи. Джудамор беше даровит. Дори и залят от страх и облекчение, Шам се впечатляваше, докато гледаше как рисунките възникват от нахвърляните сиви линии, оплетени като морелсите.

„Някой ще дотърчи да ме спасява“ — мислеше си той и описваше изображенията и спомените си за в случай, че никой не дотърчеше всъщност. През дните и седмиците, докато бе подготвял пътуването си до Манихики и уточнявал плановете си, Шам си бе припомнял подробно образите и неведнъж бе прелиствал драсканиците си. Спомняше си ги съвсем живо.

— и после на третата, да, на нея…

— Какво е това? — промърмори някакъв пират с плътен глас, втренчил се в един от оригиналите на Шам. — Птица ли е?

Шам. Никакъв художник не беше той.

— Не, това е… това е като… нещо като, като перваз, като, като… и като ръкомахаше трескаво, Шам описваше под какъв ъгъл е скалата и тъй нататък. За да оживее. Джудамор рисуваше описваното от него, а Шам коментираше и го поправяше като някой възбуден до полуда критик. — Не така, горичката беше малко по… с по-ниски дървета, така…

Всеки от тези пейзажи бе първоначално избран и замразен, защото в края на краищата беше гледка. Всеки от тях притежаваше някакво качество, някаква черта, нещо, което да го отличава от обичайните морелси и да го прави достоен за заснемане. Часове наред Джудамор рисува по описания на спомени или съзрени дигитални изображения на отдавна видени гледки. Пиратите офицери оглеждаха с наклонени глави и се търкаха по брадите. Обсъждаха това, което виждат.

— и това ли е редът?

— Виж, това тук мяза на кътче от брега на Северозападен Покой.

— Носеха се слухове за разни релсови щуротии нагоре към Ками Хами, та не може ли това да е онзи проход в планините, дето води нагоре покрай западните им острови?

Проследиха маршрут. Размишляваха с картите до тях. Дълго време, с гадаене, където се налагаше и като туряха настрана противоречията, най-добрите умове на пиратския влак възстановяваха маршрута на мъртвите изследователи. Докато, поразително, решиха, че знаят — повече или по-малко, приблизително, в най-широки граници — накъде ще поемат.

„Това и през ум не ми беше минавало — помисли си Шам. — Аз даже и пират не съм. Аз съм пиратоподстрекател.“