Чайна Миевил
Морелси (33)

Трийсет и едно

Двама едри момци го нападаха. Шам се приведе — движеше се бързо за набит младеж. Беше обкръжен, нападателите му крещяха и отново го нападнаха, и сега той риташе, и този ритник беше повод за гордост, ала те бяха твърде много и той се опита да скубе, но някой го удари в окото и той целият се разтресе за миг…

Нещо се намеси. Звук, пронизителен и напълно нечовешки. Разгневени прилепови бели дробове! „О — помисли си Шам. — Красавецо!“ От неговата принудителна гледна точка, проснат по гръб, вдигнал ръце, за да отбие удар, той видя, обрамчен от осветените отзад облаци, с разперени криле и изопнати ципи на крилете да връхлита малък, покрит с козина призрак отмъстител — Дейби.

Чу се и друг глас. Момчешки:

— Абе, копеле!

Зад най-високия и най-тежкия от обирджиите стоеше младежът, който Шам бе забелязал да наблюдава тези, които следяха него. Той се приближи, като се блъскаше здраво, вдигнал ръце. Посипалите се удари на новодошлия и пърпоренето на кокалестите, ципести криле на Дейби. Атаките на момчето бяха, за посинените очи на Шам, по-скоро сърцати, отколкото резултатни, но обирджиите офейкаха. А Дейби им внушаваше неподправен ужас — дребен, ала толкова демоничен на вид, и с тия тракащи зъби.

Нападаха в изблик на лудост. Шам се надигна колебливо на крака, нападателите внезапно търтиха да бягат, момчето, притекло му се на помощ, крещеше подире им проклятия, а Дейби, храбрият, великолепен телохранител с размер на мишка, да го благословят и пазят Каменноликите богове на Стрегай, продължаваше да ги преследва, все едно щеше да ги хване и изяде като мухи.

— Добре ли си? — Спасителят му се обърна и помогна на Шам да се изтупа. — Малко кървиш.

— Да — рече Шам и поопипа лицето си с пръст, за да провери колко тече. Не беше тежко. — Благодаря. Мда. Много ти благодаря.

Момчето тръсна глава.

— Сигурен ли си, че си добре?

Сигурен ли беше Шам, че е добре? Остатъците от докторлъка изплуваха най-отгоре в ума му. Беше леко изненадан, че изобщо са си там. Зъби? Всички тук, само леко разкървавени. Нос? Не се лашка насам-натам, макар и да боли. Лице — ожулено, но това беше всичко.

— Да. Благодаря.

Момчето вдигна рамене.

— Побойници — рече то. — Те всички са страхливци.

— Така казват хората — рече Шам. — Аз мисля, че все някъде трябва да съществува някой и друг побойник смелчага и всички малко ще се шокират при срещата с тях. — Той провери джобовете си. Парите все още бяха у него. — Ти как разбра, че ще ме нападнат?

— А… — махна неопределено момчето и се ухили. — Ами… — Той се позасмя, малко смутено. — Достатъчно съм причаквал през живота си, че да разбера, като видя как някой друг се готви да се нахвърли.

— А ти защо ги спря?

— Защото осем срещу един не е честно! — Момчето се изчерви и извърна очи за малко. — Аз съм Робалсон. Къде се дяна твоят прилеп?

— А, той вечно си хвърчи. Ще се върне.

— Трябва да тръгваме — подкани го Робалсон. — Флотата ще дойде скоро.

— Това не е ли хубаво? — попита Шам.

— Не! — Робалсон го задърпа. — Те няма да помогнат и хич не ти и трябва да си имаш работа с такива-онакива.

Шам повървя с него, объркан, а после рязко вдигна ръце и затисна очи.

— Взеха ми чантата — каза той. — Нещата на моя капитан. Яката го загазих.

Огледа се наоколо напосоки. Искаше си чантата, искаше да накаже тия обирджии, искаше да издири децата от влакокрушението, ала с дробове, задръстени от прах и поражение, внезапно го обзе униние. „Стига, де!“ — опита се да си каже. Опитваше се да се нахъса мислено. Не му се получаваше.

— Аз по-добре да си ходя — смънка той.

— Това ли е значи? — попита Робалсон гърба на Шам. — Стига де, приятел! — Шам не отговори. Не се огледа назад. Повлече се нещастно обратно към пристанището.

Все повече забавяше крачка. Започна да усеща болката и жуленето от всичките рани. Слизаше надолу по хълма, по улици и покрай ориентири, които не знаеше, че е забелязал по пътя. Шам протакаше. Никак, ама никак не бързаше. Мислеше си за книгите. Беше загрял колко скъпи и редки са някои от тях.

Една фигура се показа от една алея отпред и пресече мрачното му спускане. Той се спря. Беше Робалсон.

— Книги? — рече Робалсон. Погледна Шам в очите; протягаше му чантата; в нея бяха всички текстове, които той си мислеше, че е загубил — до един.

— Как ги намери? — Въпросът на Шам дойде след вихрушка от благодарности и почуда.

— Познавам Манихики по-добре от тебе. Бил съм тук няколко пъти. Второ на второ, стори ми се, че видях прилепа ти да кръжи над нещо и отидох да проверя. Е, беше това; над това кръжеше. Оная паплач, дето те нападна, такива работи не я интересуват.

— Но те са ценни.

— Те не са майстори престъпници, само са излезли за някой и друг бърз долар. Захвърлили са ги.

— А ти ме намери пак.

— Знам къде е пристанището. Личеше си, че си имал кофти ден и реших, че ще тръгнеш да се прибираш. и тъй… — Робалсон вдигна вежди. Спогледаха се. — Та, както и да е… — каза Робалсон и кимна. — Радвам се, че си ги получи обратно — рече той най-сетне и се обърна да си ходи.

— Чакай! — подвикна Шам и поопипа парите в джоба си. — Страшно съм ти задължен. Позволи ми да… Бих искал да ти се отблагодаря. Да знаеш някакви свестни кръчми или нещо такова?

— Много ясно — рече Робалсон и се ухили. — Да, знам всичките най-хубави места в Манихики. Край пристанището? и двамата ще се връщаме на влакове.

Шам се замисли.

— Може би утре в осем? Че сега имам работа.

— „Кална сирена“. На улица Протоколна бездна. В осем. Там съм.

— А кой е твоят влак? — попита Шам. — Моят е „Медис“. За всеки случай, ако възникне проблем, да мога да те намеря.

— А — възкликна Робалсон. — Моят влак е… Това ще ти го кажа по-нататък. Не само ти си имаш тайни.

— Какво? — възкликна Шам. — Какъв е? Къртоловен влак ли е? Търговски? От релсовата флота? Боен? Останкаджийски? Ти какъв си?

— Какъв е той? — Робалсон закрачи заднишком и погледна Шам в очите. — Какъв съм аз? Защо според теб исках да се измъкна от флотата? — Той долепи длани от двете страни на устата си.

— Аз съм пират! — изрече той с театрален шепот, ухили се, обърна се и изчезна.