Чайна Миевил
Морелси (57)

Петдесет и пет

Първите няколко пъти, когато го призова от небето, Шам само галеше Дейби и набираше кураж от присъствието на нещо, което го харесваше и никак не го интересуваше дали той може да потвърди, че някаква част от морелсите точно съответства на дадена рисунка на морелсите. Той все така имаше това задължение. Казваше „да“ на вкаменена гора; на пълзящ към тях ледник, чийто бавно настъпващ край вече поглъщаше морелсите; на една конкретна местност с характерен хълмист релеф.

— Ти това ли видя?

Всеки път, когато Шам излизаше да сверява, Дейби кръжеше в небето. Всеки път Шам казваше да… до онзи, последния път, когато след известно колебание той им каза истината: не. А след още известно колебание Елфриш кимна и промени курса.

Дейби не искаше да влиза в мрачната килия на Шам, но кацваше на ръба на миниатюрното прозорче. Размахал ръце, с пресилени посочвания, Шам го подканяше да прелита до местните острови, да разпъжда гларелсите и да му събира по нещичко за хапване. Със замах го привикваше обратно. Гледаше го как се стрелка под облаците и към горното небе над назъбен риф от останки.

Къде се намираха?

Шам зависеше от милостта на човек, когото познаваше като напълно безскрупулен. От убийци, които щяха да го изхвърлят зад борда или да го набодат на кука ей така, на майтап, ако идеята им се стореше привлекателна. Но докато успяваше да оживее и да бъде полезен, той се намираше някъде, където никога досега не е бил. Не се занимаваше с докторлък и не вехнеше от копнеж, но се намираше на съвсем ново място и вършеше нещо съвсем ново, и това пораждаше, каквато и да бе опасността, вълнение.

Робалсон го посещаваше по всяко време и дърдореше празни приказки. Почваше с половин уста да подбъзиква Шам, докато привършеше с това и просто си седеше там като на тръни.

— Толкова много истории се разправят — рече той най-сетне. — Ако онова, което преследват Шроук и което семейството им е открило, е поне наполовина толкова добро, колкото си мислят хората, ние ще станем… — Той премлясна с устни. — Казват, че направо не можеш да си го представиш. Затуй не бива да спираме, преди и някой друг да е загрял. Ама те, разбира се, нямат твоите картинки, нали?

Не, помисли си Шам, ала ще погнат Шроук. Той прехапа устна.

Изсвири свирка и се разнесе тежкият ритъм на бягането. Влакът ускори ход и се отклони от посоката, в която вървеше. Това бе умело маневриране. Бързите маневри продължиха, тези внезапни смени на посоката, резки ускорявания и забавяния. Робалсон подскочи.

— Какво има? — извика Шам. Надзирателят му се позабави, стрелна го с много нервна усмивка, а после излезе и врътна ключа. Шам погледна през малкия прозорец и дъхът му секна. „Таралеш“ гонеше друг влак. Някаква дребна търговска железница, превозваща стоки между морелските острови, сега препускаше на границата на парните си сили.

— Бягайте оттука! — провикна се той над ширналите се мили, и сякаш го беше чул, по-малкият влак се опита.

Чуха се гърмежи. Залп от снаряди полетя в дъга, ужасяващо лениво, от пиратския влак над релсите и се приземи с последователност от унищожителни взривове, които размятаха късове релси и траверси във всички посоки. Една от летящите бомби улучи задницата на тяхната плячка.

Шам изохка. Камбузът избухна и разплиска във въздуха пламъци, метал и дърво, а също и, о, Каменнолики мои, малки фигурки, въртящи се като хартиени въртележки. Те се пръснаха по земята. и близо до тези, които все още мърдаха — вече в агония, ранени, земята изригна, щом хищните подземни твари надушиха човешко.

Нова вихрушка от изстрели и влакът бе обездвижен. Няколко ужасни минути „Таралеш“ се приближаваше. Шам чуваше дюдюканията на екипажа и как той се въоръжаваше. На палубата на обездвижения влак мъжете и жените чакаха с мечове, пушки и ужасени лица. Те може и да не бяха нито войници, нито пирати, ала щяха да се бият.

Ξ Ξ Ξ

Не че това им помогна кой знае колко. „Таралеш“ ги бомбардира още, разхвърляше защитниците като трески по ужасната земя. Железницата на Елфриш дойде и спря отстрани, на една съседна линия, и закачи осакатения търговски влак с куки. Като шумно насъскваше някакъв агресивен пиратски бог, бойният екипаж на „Таралеш“ се метна на борда и ръкопашното меле започна.

Шам не виждаше много-много. Същинска благословия. Но виждаше достатъчно. Виждаше как жени и мъже се стрелят от упор и запокитват ранени и мъртъвци от влака във въздуха. Някои падаха доста близо и той чуваше виковете им, виждаше ги как пълзят със строшени кости, стискат раните си, мъчат се отново да се качат на борда.

Песъкливата почва закипя. Завихряше се и потъваше. Кръг се хлъзна надолу и изрови конус. Един мъж също се хлъзна надолу с вик. От дъното на тази яма изскочиха две остри като ножици огромни хитинови мандибули, коси с цвят на бръмбар. Фасетни очи.

Шам извърна поглед, преди челюстите на мраволъва да щракнат върху обяда му и писъкът рязко да секне. Той се залепи за стената под илюминаторчето. Чувстваше как сърцето му бие толкова бързо и силно, че щеше да разклати влака. Когато отново погледна, хищниците се биеха помежду си и земята кипеше не само от мъже и жени, но и от кавгите на великански насекоми и къртоплъхове, земеровки и къртове. А пиратите бяха завладели съсипания влак.

Пиратите на борда, все още живи, бяха спасени. Търговците, разхвърляни по земята, ги оставиха сами да се влачат обратно към останките от своя влак, покрай мраволъвски ями и пръстта, разрохкана от гладни язовци.

Екипажът на Елфриш вадеше стока от трюма и я прехвърляше с кранове, куки и скрипци на „Таралеш“ Последните обезсърчени, ридаещи търговци ги наблюдаваха под въоръжена стража. Шам не чуваше какво говори Елфриш, ала видя как извлякоха двама-трима от победения екипаж — като че най-хубаво облечените, капитана и офицерите. Завлякоха ги на пиратския влак и те се скриха от погледа му. Чу тътрене на крака горе. Стон на ужас нададоха останалите търговци, всички втренчени в онова, което се случваше над главата му.

Когато най-сетне „Таралеш“ потегли, той остави подире си празен и неподвижен влак, голям къс ню останки, който някой щеше да очисти до шушка. На покрива му последните от неговия екипаж, от мързел оставени живи, скърбяха и мръзнеха, изоставени.

— Какъв ден, а? — възкликна Робалсон.

— Какво ще стане с тях? — Шам нямаше сили да се обърне и да го погледне.

— Някой сигурно ще дойде да ги търси, може би като не дойдат там, където ги чакат — рече Робалсон и сви рамене. Не можеше да погледне Шам в очите. — Не ме гледай така — смънка Робалсон и намусено остави една купа.

— Какво направихте с последните? — попита Шам. — Чувах…

— Скочиха зад борда — отвърна Робалсон и показа ходене с пръсти. — Те бяха офицерите. Не ме гледай така, казах ти. Знаеш ли, че ние загубихме шестима? Ако просто се бяха предали, нямаше да ни се наложи да вършим всичко това.

— Да — рече Шам и пак се обърна към прозореца. Плачеше му се. Потрепера. — Какво имаше зад борда? Къде го направихте? — Когато отговор не последва, додаде: — Мраволъвовете бяха повече, нали? Стоножките?

Робалсон вече беше излязъл.

Шам затърси хартия тъй внимателно, както навремето неговият екипаж преследваше къртове. Намери парче хартия за застилане на чекмеджета. Продължи да търси. Най-сетне намери зарязана огризка от молив. Наложи се да го остри с дъвчене. Написа:

„Моля ви! Аз съм пленник на влака «Таралеш». Пирати са. Те имат пушки. Те са пиратски влак. Карат ме да показвам пътя към една тайна ако не им показвам ще ме хвърлят в морелсите, може би в капан на мраволъв или нещо такова. Името ми е Ш. ап Сурап, обучавам се под командата на капитан Нафи, капитан на влака «Медис». Моля ви, можете ли да ми помогнете. Моля ви, кажете също и на Трус ин Верба и на Воам ин Сурап от Стрегай, че не съм избягал и че ще се върна! «Таралеш» иска да навреди на двама млади пътешественици от Манихики и на мен също моля помогнете!! Запад и Север, само това знам, че отиваме нататък. Благодаря.“

Шам се наведе навън в тъмното и забърбори и замаха, докато Дейби дойде. Шам нагъна листчето много стегнато и го затъкна в следача, все още прикрепен към крачето на прилепа.

— Слушай — рече той. — Знам, че ще е трудно. Ти дойде да ме намериш. и не знаеш какво означаваше за мен това. Ала знаеш ли сега какво ми е нужно да направиш? — Той протегна ръка със замах в посоката, откъдето бяха дошли. — Ти трябва да се върнеш. Да отлетиш обратно. Да намериш някой. Намери когото и да е.

Прилепът се взираше в него, наплашен от нощта. Сгуши се, близна го, погледна го в очите. С болка в сърцето Шам се зае с дългия процес на увещаването, принуждаването, сплашването му, ако трябва, за да отлети.